www.zachatie.org
Репродуктивно здраве => Емоционална подкрепа => Темата е започната от: Fussii в Септември 25, 2007, 17:44:22 pm
-
Пиша тази тема тук, защото тя се отнася и за момичетата, които все още не са взели решение за осиновяване.
Тормози ме една тема от много време насам, да ви потормозя и вас малко... Преди да го прочетете, моля ви да имате предвид, че не съдя никого, напротив, написаното от мен е изпълнено с дълбоко искрено съчувствие и разбиране. В крайна сметка, аз също съм минала по този път и се старая да не забравям от къде съм тръгнала и през какво съм преминала.
В момента 2 мои много близки на сърцето ми момичета, подадоха документи за осиновяване, вписани са в регистрите и чакат. Аз естествено, понеже много ги обичам, треперя, все едно на мен тепърва ми предстои. Докато чакаме, говорим
непрекъснато и обсъждаме всякакви варианти, естествено почти постоянна тема е темата за втория начин, връзките и подкупите. Засега и двете тъпеливо чакат.
Но докато чака човек да осинови, това го казвам от личен опит, постоянно и отвсякъде чува едно и също: "Няма да стане без връзки, хората чакат с години". Този лайт мотив се повтаря толкова често, колкото често чуваме другия такъв - "Успокой се и ще стане". Та човек волно или неволно, започва да мисли, че нистина е обречен, че наистина няма надежда един ден да прегърне детето си. И точно от чувство за безнадеждност и тъга, наистина са много хората, които плащат
подкупи, пазаруват деца и пр. Колко такива истории видях, просто не ми се говори.
Та, темата по която се тормозя от доста време насам е "Кога е време да помислим и за други варианти да станем родители и не само да помислим, а и да предприиемем съответните стъпки"
Още когато взехме решението за осиновяване, споделих това (май беше в Дир-ския форум) и тогава едно от момичетата каза, че след като се отказваме да имаме биологично наше дете, значи сме пораженци. Още тогава ме изуми тази постановка на въпроса и то не за друго, а поради простата причина, че осъзнах, че има "две течения" при решаването на този въпрос (има и трето де, да не искаш да осиновиш, ама това е друга тема и не я коментирам):
1. Да опитваш до последно с АРТ и когато всички възможности са изчерпани да пристъпиш към осиновяване.
2. Да спреш, независимо от шансовете и вероятностите и да осиновиш, а по- нататък да помислиш за АРТ.
Сега, естествено правилният отговор за всеки е различен, обаче знаете ли какво наблюдавам при момичета, предприели първия вариант. Откакто тръгнах по пътя на осиновяването лично съм се запознала с няколко настина опустошени от мъка момичета сътоветно с 8, 4 и 5 опита ин витро. Точно на вас не е необходимо да описвам, бездънната им мъка, отчаянието, изтормозените изхабени тела, изцедените взаимоотношения с половинките, душите им опънати като струни, които болезнено треперят при вида на бебе или бременна жена и най-вече обидата. Обида към съдбата, към живота, колко несправедливо е това, което се случва с мен, с нас. Защо на всички нормални хора се случва, а на мен не. Защо господ дава деца на хора, които ги пребиват и тормозят, а при нас, които ще обичаме безкрайно, детето не идва и не идва.
И когато всички тези емоции се натрупат, обидата към несправедливостта нараства и в крайна сметка, може би несъзнателно започваш да мислиш, че животът, съдбата, господ, за всекиго е различно, ти дължи поне едно хубаво нещо. Често този последен влак, това дължимо от съдбата се явява осиновяването.
И понеже животът ни го дължи, всяка процедура, всяко забавяне, всеки досег с администрацията по осиновяването ни дразни, ама ужасно ни дразни. Междувременно всеки, с който споделиш, че ще осиновиш дете, ти казва постоянната сакрална реплика "Няма да стане без връзки, хората чакат с години".
Ами не мислите ли, аз поне напълно разбирам това, че в един момент най-логичното нещо е да си кажеш "Майната му, не ми пука от нищо, дреме ми кое е незаконно и кое не, дреме ми кое е морално и кое не - искам си детето, независимо как и по какъв начин". И така търсиш връзки, плащаш подкуп и предреждаш още 100 души, които също чакат да осиновят. Търсиш агенции, купуваш си дете чрез припознаване или непълно осиновяване.
Можете ли да осъдите тези момичета? Аз лично нямам сърце...
Обаче, работата е там, че участвайки в подобни сделки, ние също ставаме част от порочната част на държавата. Ние ставаме онези, заради които осиновяванията се бавят, а хората чакат. Ние ставаме част от търговията с деца...
Та! Поантата на темата ми е - Докога трябва да чакаме, за да не позволим болката ни:
- да разруши взаимоотношения на които държим
- да замъгли съзнанието ни, така че да попречи на адекватни решения
- да надделее над почтеността ни.
-
Понякога да знаеш кога да се откажеш не е признак на слабост, а на мъдрост. Това го казвам най-общо, валидно е в този случай, валидно е и за мен самата, защото сега си стягам куфарите, хващам самолета и оставям зад гърба си чуждата държава и човека, който беше някога любовта на живота ми и се прибирам в България да започна живота си на чисто. :(
Когато душата и тялото ти изнемогват, няма смисъл да се бориш само за да не си пораженец. Понякога новия път носи ново щастие.
Фуси, разрева ме ... :(
-
Гарата е същата, само сменихме перона. Ако не успея с Арт-а, ще стана родител по един или по друг начин. Извинявам се, че го признавам. :oops:
Фуси, винаги уцелваш десятката!
Рони, сама, но надявам се не самотна!
Прегръщам ви момичета! :flower:
-
Не съвсем по темата, но ще направя връзката по-долу.
В последните две седмици с мен се случват чудеса - откривам, че в България ИМА действащо здравеопазване (колкото и странно да звучи). Не се мотая от кабинет на кабинет, не губя време и пари, помагат ми ефективно (за сега) и БЕЗ някой някъде и по какъвто и да е повод да е поискал да му платя повече от 1,80 лв.
Фуси, може би и там в тази система ще му дойде времето всичко да се канализира и да си дойде по местата. За това са нужни хора. Не познавам системата (а скоро по всичко личи ще ми се наложи), но се надявам и там да срещна чудеса. Подлежим на промяна - хора сме, ама първо трябва да бръкнем и пипнем по собствените си жички.
ПП Наистина, дълбоко съчувствам на тези момичета, които имат толкова неуспешни процедури зад гърба си. И до голяма степен (за себе си) не мога да ги разбера. Аз не бих могла толкова пъти да се надявам и да умирам. Не бих могла. Дала съм си само една възможност - каквото Господ даде.
-
Явно живееш в друг свят
Нам
мен направленията ми ги де
ават с такъв зор все едно ми дават пари.
И
-
А касата какво поема-почти нищо
-
А касата какво поема-почти нищо
Изобщо не е потемата, за което се извинявам на Фуси. Проблемите, които боря в момента НЕ са репродуктивни.
Наистина вярвам, че може да се постигне нещо без да даваш под масата. Може да е по-трудният начин, може да се чака, може да не се успее бързо, но това е МОЯТ начин.
Не съдя никого, ама изобщо. Аз имам къс път в чакането на бебе в сравнение с повечето момичета пищещи тук. Мога още да чакам, но за някой това сигурно е адска агония. Всеки решава сам за себее си. Изразих мнение и надежда, че нещата могат да вървят и без да ги буташ.
-
Какво бутане, какви пет лева, какво плащане под масата при лечение на репродуктивни проблеми, че нещо не вдявам? Повечето от клиниките за лечение на стерилитет са частни, някои работят със Здравната каса, но тя поема доста малко от изследванията, както и лекарствата за един опит инвитро, къде дойде бутането под масата тук точно.
Фуси говори за нещо друго - кога да направиш избора, дали по някога не сме прекалено вторачени в единствената цел - да имаме наше биологично дете на всяка цена и когато не се получи излизаме от борбата душевни инвалиди, които не са в състояние да дадат пълноценно детство на едно осиновено дете и дали не е по-добре по някога да кажеш край преди да си стигнал до дъното и да си се превърнал в емоционален труп.
Така го разбирам поне аз, като се извинявам на Фуси, ако тълкувам думите й погрешно.
Но всеки човек прави собствения си избор и само той знае, каква му е хавата
-
А ко трябва и в частните клиники да "бутаме под масата" докъде ли ще издържим финансово8
( НЕ ЧЕ МАЛКО СИ ПЛАЩАМЕ) :)
-
Абе девойки :), всъщност говорих за бутането, пререждането и така нататък при ОСИНОВЯВАНЕТО.
Говоря за тези думи на Фуси:
Ами не мислите ли, аз поне напълно разбирам това, че в един момент най-логичното нещо е да си кажеш "Майната му, не ми пука от нищо, дреме ми кое е незаконно и кое не, дреме ми кое е морално и кое не - искам си детето, независимо как и по какъв начин". И така търсиш връзки, плащаш подкуп и предреждаш още 100 души, които също чакат да осиновят. Търсиш агенции, купуваш си дете чрез припознаване или непълно осиновяване.
Можете ли да осъдите тези момичета? Аз лично нямам сърце...
Може би аз не съм го написала ясно, за което се извинявам, но темата според мен не е за подкупите, които се дават в сферата на здравеопазването. За последен път уточнявам, че се надявам, така както срещам в момента добро отношение и желание за помощ в здравеопазването, в решаване на НЕРЕПРОДУКТИВЕН проблем, така да срещна разбиране и при предстоящата ми процедура за ОСИНОВЯВАНЕ на дете.
Айде, от мен лек ден :D!
-
ММдааамм, темата ми наистина въобще не е за подкупите.
Темата ми е за това, кога да допуснем не само в главите си, а и на практика да предприемем стъпки за друго решение на репродуктивните си проблеми.
Фоксче ме е разбрала съвършено правилно.
Защотоооо....
Сега ще го напиша малко грубичко. Ако оставим мисълта за осиновяването като последен влак ще осъмнем един ден на 45 и ще искаме дете тук, сега и веднага. Ще осъмнем изхабени и изтормозени - точно както описва Фоксчето. Много е възможно да го отнесе и детето, защото ще започнем да се приемаме като жертви на съдбата, а него като нашата награда, която ни дължи отплата за мъките.
-
Момичета,
С мъжа ми на този етап не сме говорили за осиновяване, но аз лично съм си мислила. Според мен всеки, който има репродуктивен проблем-малък или голям се е замислял.
Но аз за друго пиша, една случка в моето детство:
Бях на 11 когато ме оперираха от апандисит (така ли се пише?!) и лежах в Пирогов. Там имаше едно момченце на 3г, Кико се казваше. Изоставено дете. Живееше в Пирогов незнайно защо. Майка ми плака за него месеци наред. Искаше да го осиновим. Моят брат тогава беше на 4г и майка ми беше готова да вземе още един луд палавник.
Понеже баща ми е по-уравновесен и мъдър, една вечер ни събра и каза, че Кико трябва да отиде в семейство, което нямат дечица, а много искат. Ние не разбирахме какво означава това и се нацупихме. Майка ми няколко пъти плака и ходи в Пирогов да вижда детето.
Не знам дали е смелост или благородство или какво да се решиш да осиновиш.
Но ако стигнем до там, ще плащам и ще подкупвам колкото мога. Парите не са най-важното, важно е тяхното количество.
-
Фуси, след второто си неуспешно ИКСИ и едни неуспешен замразен трансфер след това започнах да мисля дълбоко по темата за осиновяването.
Близо месец четях темите тук и в бг-мама и плачех. Плачех, защото този вариант щеше да бъде компромис с желанията ми. Мечтата ми от дете е да имам 3 деца. Никога не съм отхвърляла варианта осиновено дете, но като ми дойде до главата, се оказах твърде неподготвена...
След този наистина труден един месец, реших, че не съм готова на тази стъпка, поне не на този етап от борбата.
Не можех да приема със сърцето си това решение, а смятам, че това е най-важно.
Както ти казваш: Дете се осиновява, когато напълно приемеш в душата си всички трудности, които следват от този акт. Аз не можех...
Мисля, че в процеса на борба за дете, човек израства. Тогава и мисленето се променя. Спираш да приемаш осиновяването като "резервен" вариант. То става прекрасен вариант да бъдеш родител. Когата този момент дойде, нищо не може да те спре.
-
Но ако стигнем до там, ще плащам и ще подкупвам колкото мога. Парите не са най-важното, важно е тяхното количество.
Ето затова говоря, точно за това!
"Ако стигнем дотам" 8O. До къде, до дъното? Само хора на дъното ли осиновяват...
Аида, миличка, не искам да те нападам. Просто уцели право в десетката - сори :lol: . Темата ми е за това, как да променим точно това мислене. Заради самите нас и заради децата, които ще отглеждаме.
Мира, ужасно харесвам хора като теб, които мислят с главите си и преценяват реално силите си. :balk_104: .
Осиновяването не е благородна постъпка. Истината е, че то е решение на репродуктивния ни проблем. Това е другата беда, когато осиновителите се преживяват като благородници
-
Фуси, ще бъда напълно искрена с теб и всички тук.
Да, за мен в момента осиновяването е дъното. Аз съм млада и може би трябва да поживея още та възгледа да ми се промени. Бихме опитали всякакъв АРТ метод докато ни издържат силите и парите. Питаш колко е това? Не знам, наистина не знам.
За мен наистина осиновяването е резервен вариант. Съдете ме, кажете че не съм права...Не мога да го променя, защото в мен има нещо животинско, което иска детето да се откъсне от мен, да има моите очи, моят луд характер, ината на мъжа ми...
Спирам да пиша по темаа, защото не съм сигурна колко е редно да се меся, а не искам да нараня никого. Ще преживея още и ще видим каква песен ще запея след време..
-
Аида, тук всички сме нормални хора, няма никой да те съди :lol:. Чудесно е че пишеш каквото мислиш, а още по-чудесното е че мислиш :lol: :lol:
Може би наистина трябва да мине време, все още сте в началото на пътя и сте млади. Дай боже да не минете през повечето от нещата, през които са минали момичетата тук. Но съм убедена, че човек, който смята, че осиновяването е дъното, не е готов и не трябва да осиновява. Ще направи ужасно нещастно едно дете.
Успех мила
П.С
От личен опит - осиновяването е дар божи :wink:
-
Аз бих си осиновила дете даже две никакъв проблем но мъжът ми е против -нямало да бъде наше :(
-
Но всеки човек прави собствения си избор и само той знае, каква му е хавата
Фуси успя и в моята рана да бръкне дълбоко ...
Аз също не мога да отговоря кога е точния момент за мен ... знам че ще се случи, но кога и как все още не знам ...
Иначе на теория съм много силна ... Ако зависеше само от моето решение, не бих дала и лев за АРТ процедури и бих пристъпила на секундата. Въобще не ме интересуват никакви гени.
Но има едно голямо НО. Мъжът ми не е готов. Той е млад, здрав, прав и иска собствено дете. Това е. Засега. Трудно ми е, тежко ми е, но го обичам и ми е трудно да направя може би тежък избор.
Няма еднозначни отговори в този живот Фуси, особено за трудните решения ...
-
Мери разбира се че няма, то и аз с това почнах
естествено правилният отговор за всеки е различен
Важното е човек да ги мисли тия работи, защото после количеството нещастни хора се увеличава главоломно :wink:
-
Количеството на нещастни хора зависи от качеството на участниците във взаимоотношенията, а не от статута им на осиновители, осиновени, биологични родители или биологични автори ...
-
:lol: :lol:
Неее, мила, не ме разбра...
Имах предвид следното - ако не мислим достатъчно, ако не преценим добре собствените си сили, ако осиновим като жертви,като утешителна награда, тогава ще направим себе си нещастни, половинките ни също ще страдат, че ще отровим и живота на едно дете...
Важното за всички тук, ми се струва,е да имаме "добър и качествен" живот. С или без деца - лошо няма. Важното е да сме щастливи нали? Познавам едно от пишещите момичета тук, което много пъти ми е казвало "Ако не успеем с АРТ, сигурна съм, че няма да осиновя, просто не искам" - Чест и почитания! Евала, наистина, затова страшно си я обичам - знае какво иска и няма хън, мън. Ще е щастлива с мъжа си и без деца.
Познавам още едно от пишещите момичета тук, те се борят вече 6та година и продължават. Но междувременно чакат и осиновяване. Ами за мен това е положителна позиция -(казвам за мен - моля да го вземете под внимание :wink:)
Фоксче е третият ми позитивен пример.
От нас зависи да бъдем щастливи - това ми е думата
-
Близо месец четях темите тук и в бг-мама и плачех. Плачех, защото този вариант щеше да бъде компромис с желанията ми. Мечтата ми от дете е да имам 3 деца. Никога не съм отхвърляла варианта осиновено дете, но като ми дойде до главата, се оказах твърде неподготвена...
След този наистина труден един месец, реших, че не съм готова на тази стъпка, поне не на този етап от борбата.
Не можех да приема със сърцето си това решение, а смятам, че това е най-важно.
Както ти казваш: Дете се осиновява, когато напълно приемеш в душата си всички трудности, които следват от този акт. Аз не можех...
Мисля, че в процеса на борба за дете, човек израства. Тогава и мисленето се променя. Спираш да приемаш осиновяването като "резервен" вариант. То става прекрасен вариант да бъдеш родител. Когата този момент дойде, нищо не може да те спре.
White, това все едно аз съм го писала. С тази разлика, че ние не сме правили инвитро и се моля нашето малко чудо да дойде без да стигаме до толкова сериозен АРТ. Не знам в кой момент ще сме готови за осиновяване. Не искам да осиновя детенце като резервен вариант! Говорили сме с милото по този въпрос още в началото на опитите ни за бебе - искахме да основим след като родя поне едно дете, да растат заедно. Сега, като се бави това мое забременяване вече 3 години, не знам как бихме постъпили :( Някак естествено и планирано ми се струваше - забременявам, раждам едно, второ бебе и си осиновяване трето. Е да, ама човек предполага, Господ разполага.
На този етап, в който се боря да забременея, не знам дали няма Док да каже - инвитро, даваме всичко изкарано за мечтата си... не мисля, че бих дала нужната стабилност на едно вече веднъж изоставено детенце.
Аида, всеки човек си е егоист и никой няма право да съди друг за такива неща. Логично е да мислим за своето щастие - ако не сме щастливи, как бихме могли да направим друг щастлив? И аз искам дете, носещо най-хубавото от мен и любимия :) Какво по-естествено от това?
-
Разбрах те Фуси, но и ти ме разбери :D
Трудно се рамкират нещата, върху това искам да акцентирам.
Готовите рецепти не действат и за хората, които са ги изпитали понякога, пък камо ли за различни модели двойки. Трудно е да се каже кога трябва да се спре въобще изобщо, дали след първото ИКСИ, дали след петото ИКСИ или когато природата те спре ... Всеки го решава тогава, когато му дойде времето ... И повярвай ми, всеки мисли, че решението му е обмислено и правилно.
Човек никога не знае. Нищо чудно момичето, което не иска да осинови след години да си промени възгледа си и да бъде щастлива с осиновено дете ... Понякога съдбата е безкрайно иронична ...
Та какво казваха, че било щастието? Добро здраве и добра философия за живота.
Или?
-
Понякога съдбата е безкрайно иронична ...
Така е за съжаление :( Като малка имахме комшии без деца. Гледаха си едно кученце. Докато пораствах подочух, че не могат да имат деца и тогава, с хлапашки акъл, си виках - "Ми като не могат да си родят, що не са осиновили?". И ето че на мен ми дойде на главата - сякаш като наказание за лекомислието ми тогава :( Скоро ми се случи и на мен да ми кажат - какво даваш толкова пари за котката си, а не вземеш да си осиновиш едно дете. Все едно ме ритнаха в корема - толкова ме заболя. И сякаш може да се сравни вземането и гледането на животинче с отглеждането на дете :(
От цялата работа се поучих да не съдя хората така леко, защото никага не зная какво ще ми дойде на мен на главата и как бих реагирала аз в същата ситуация. Може би си е струвало да преживея тези проблеми за да израстна, но така ми се иска да не ми се беше налагало.
-
За мен осиновяването е много смело решение,много отговорно,иска се много сила на духа,много подкрепа и разбиране от страна на хората около теб.Сигурно има още десеттина неща,за които дори немога да се сетя в момента.
Мнението ми е,че семейството трябва да "узрее" за да предприеме осиновяване,да порастне,да повярва,че това е начинът ,пътят към щастието и равновесието в семейството.
Аз лично не съм готова да мисля за това,не съм узряла за идеята,но не казвам,че не бих размислила.
Но,ако реша,когато реша,ще се боря със зъби и нокти,ще използвам всички средства и сили за да успея.
Ще предпочета да живея с угризения,отколкото без дете!
-
Да, Фуси за пореден път провокира нашето мислене. Аболютно си права - трябва да погледнем философски по темата с осиновяване много навреме, а не когато ни побелеят косите. Само че в живота е различно, пример с нас ,на теория искаме да осиновим, то опрат нещата до действие - още не сме готови, при все че времето е свършило. /говоря за мъжката страна /. Незнам от какво зависи кога да се осъзнае човек - от интелигентност ли, от здрав разум ли, от благородство ли. За мен всеки сам си решава и после си носи последсвията.
-
От личен опит - осиновяването е дар божи :wink:
Без личен опит, но съм убедена че е Дар Божи ...
П.С. Интересно ми е, че в 12-те си книги С.Н. Лазарев само веднъж в едно изречение говори за осиновяването. Като отговор на въпроса дали има отношение към неговата теория. /За тези, които не са го чели е автор на "Диагностика на кармата"/
Той казва - не, за кармата биологичното дете и осиновеното дете са еднакви ...
-
Мнението ми е,че семейството трябва да "узрее" за да предприеме осиновяване,да порастне,да повярва,че това е начинът ,пътят към щастието и равновесието в семейството.
Аз лично не съм готова да мисля за това,не съм узряла за идеята,но не казвам,че не бих размислила.
100 процента "за"!!! Темата ми основно е за това, да започнем да зреем по-отрано. За да не се налага после "със зъби и нокти", а да е леко и спокойно. :lol:
Пак да кажа колко ви харесвам всички вас - умни интелигентни борбени жени :D
-
Само аз ли оставам с впечатлението, че Фуси лееекичко се опитва да ни наложи своето виждане, макар че все повтаря, че не е така?! Почвам лекичко да се чувствам виновна, че на тези години продължавам по този начин, а не се засиля да осиновя (не, не като компенсация!!!). Нещата са представени малко черно-бели тук. Излиза, че който се е спрял от процедурите и е предприел осиновяване (по свои си причини, не е задължително да съвпадат с тези на Фуси)се спасява от емоционално изхабяване. Аз лично сега, на 38, тръгвам по пътя на процедурите. И, повярвяйте, въобще не се смятам за изхабена, похабена или друго подобно. Да, боли, много; има мъка, много. Но няма да се спра, ако мога да имам свое дете. Не възприемам осиновяването като алтернатива (макар че съм си мислила по въпроса), т. е. дете на всяка цена. Засега съм на етап - мое дете. И не мисля, че, който не осинови, е егоистичен. Така, както не мисля, че, който е спрял с процедурите и е предприел осиновяване, е направил нещо много благородно и благотворително. Не виждам причина защо да не се съвместят нещата. Иначе, оправдателни причини за едното или другото винаги можем да си измислим. Точно по тази тема не може да има категорични и окончателни решения завинаги. Защото едва ли някой познава себе си толкова добре. Аз лично винаги съм бягала от черно-белите, малко клиширани разсъждения и никога не се оставям някой да ми внушава сви си истини за живота. Защото това, което за един е добре, за друг е много лошо и неподходящо нещо. Не можеш да кажеш на хората кога да спрат да искат да имат свое дете. Но можеш да намериш подходящо оправдание за себе си - защо ти си спрял. Така аз ги възпримем нещата.
-
Само аз ли оставам с впечатлението, че Фуси лееекичко се опитва да ни наложи своето виждане, макар че все повтаря, че не е така?!
Да, само ти!
-
Благодаря ти, Евро, че внесе яснота! Сега ми е по-ясно колко не съм била права! Мислех, че тук всеки си споделя своя поглед върху нещата, но май пак ще се търси "твърдото ядро". Още веднъж ти благодаря.
-
Благодаря ти, Евро, че внесе яснота! Сега ми е по-ясно колко не съм била права! Мислех, че тук всеки си споделя своя поглед върху нещата, но май пак ще се търси "твърдото ядро". Още веднъж ти благодаря.
Именно, всеки споделя своя поглед, не налага мнение. Нито Фуси, нито Евро, нито ти.
Никога в този форум не се е търсило "твърдо ядро", аналогиите са обидни.
Моля темата да се върне в рамките на първоначалния замисъл, иначе ще се наложи да я заключа, а не ми се иска.
-
И аз те харесвам Фуси :flower:
А и интуитивно усещам и още нещо, много присъщо за мен - не мога да търпя да бъда щастлива, да знам пътя към щастието и да не го желая на всички около мен, особено пък на хора на които държа. Е да, ама не винаги се получава. Явно всеки има път, който трябва да извърви ...
DivaRoza,
Сигурна съм, че темата на Фуси е от добро чувство ... Нейната позиция е интересна, защото е била и от двете страни на проблема. Докато ние нямаме още опита на родител. А не само тя, всичките ми реални и виртуални познати преминали през това решение се кълнят, че чувството е неописуемо. Аз само мога да предполагам засега. Надявам се някога да го изпитам ...
Иначе по отношение на толерантността, винаги съм била съгласна с твоите постинги.
-
OK, Мели! Само да поясня нещо и после да си тече темата пак. Предполагам е ясно, че не съм имала намерение тези оф-ове да се случат. Така на мен ми говорят нещата. Под "твърдо ядро" тук имах предвид приятелската лоялност, това не е обидно, никак даже. Но невинаги е обективно. Извинявам се още въднъж за недоразумението! Просто темата е доста тежка, а ние сме доста чувствителни и така стават нещата... Целувки! :D
-
Чист Офф
Какво е моето мнение за форума и нашите "мисии" тук:
Място да споделим и обменим опит и съвети,
да спестим на ближния допуснатите грешки при нас,
да сме полезни със съвет и подкрепа,
да вдъхнем и да почерпим надежда!
DivaRoza, от всеки един твой пост си личи че си интелигентен и харизматичен човек, но аз често долавям и една щипка "бунтарство".
-
Само аз ли оставам с впечатлението, че Фуси лееекичко се опитва да ни наложи своето виждане, макар че все повтаря, че не е така?! Почвам лекичко да се чувствам виновна, че на тези години продължавам по този начин, а не се засиля да осиновя (не, не като компенсация!!!). Нещата са представени малко черно-бели тук. Излиза, че който се е спрял от процедурите и е предприел осиновяване (по свои си причини, не е задължително да съвпадат с тези на Фуси)се спасява от емоционално изхабяване.
Не, Рози, в никакъв случай не съм искала да накарам някой да се чувства виновен. Съжалявам, ако съм те засегнала. Тази тема я пуснах с най-добро чувство към всички пишещи и четящи момичета тук. Правя го защото ви обичам до една и защото ежедневно виждам и чета мъката и болката ви и искрено страдам заедно с вас. Вечер се прибирам в къщи, прегръщам сина ми и си мисля, защо има толкова болка и изплакани сълзи сред хората,които познавам макар и задочно.
Може би най-вече се обръщам към онези с над 6 годишна методична борба със стерилитета и преминалите през 4, 5 опита ин витро. Помислете за осиновяването като нещо отделно и паралелно, а не като алтернатива или - или. Не оставяйте тази мисъл за последния момент. Допуснете я в главите си, в сърцата си, говорете с партньорите си за това. Не се мъчете с години и години без дори да помислите сериозно за това. Освен това примерите, които дадох са с момичета, които направиха паралелно и двете неща.
Затова е темата ми - просто да помислите. Може би трябваше да напиша кое "преля чашата ми" и ме провокира да напиша тази тема. Миналата седмица, едно момиче се обърна към мен с въпроси по процедурата за осиновяване. Говорихме, тя беше съсипана, плачеше през цялото време, аз ревнах след нея на 15тата минута. В момента е на ... няма да пиша годините, те наистина нямат значение, но е с 5 неуспешни ИКСИ-та и 8 години последователна борба със стерилитета. Наистина е съсипана. Говорихме, говорихме, говорихме за всичко това, ма което ви написах. Тя самата казва - пристъпва към осиновяването като жертва, която заслужава възмездие. Не знам...
Пак повтарям - за всеки правилното решение е различно. Няма схеми и рецепти. Както каза Евро всеки споделя своя опит и мисли
В никакъв случай не съдя хората, които не искат да осиновят - Моля ви се! Точно обратното - решението да не искаш да осиновиш е достойно за уважение, защото показва че си мислил по въпроса,не си готов за това и просто не го правиш.
А, и за щипката бунтарство :lol:
Не съм го усетила, но по принцип харесвам бунтарите. Затова е и форума - не да пеем всички в общия хор, а да се чуват различни мнения вкл. и тези, които не ни харесват.
-
кое "преля чашата ми" и ме провокира да напиша тази тема. Миналата седмица, едно момиче се обърна към мен с въпроси по процедурата за осиновяване. Говорихме, тя беше съсипана, плачеше през цялото време, аз ревнах след нея на 15тата минута. В момента е на ... няма да пиша годините, те наистина нямат значение, но е с 5 неуспешни ИКСИ-та и 8 години последователна борба със стерилитета. Наистина е съсипана. Говорихме, говорихме, говорихме за всичко това, ма което ви написах. Тя самата казва - пристъпва към осиновяването като жертва, която заслужава възмездие. Не знам...
Човек никога, ама никога не трябва да взима важни, генерални решения за живота си в момент на такава дълбока криза ... Още повече пък що се касае за съдбата на едно дете ...
И аз не знам, тази гледна точка ме ужасява, дано действително е плод на замъглено съзнание.
-
Една много деликатна тема....
Кога??...
Всеки човек и семейство са индивидуални в своите решения, разбирания, чувства, стремежи и т.н. Въпроса е човек сам за себе си (заедно с половинката си, естествено) да прецени кога и какво иска и дали да вземе изобщо решение за осиновяване.
Аз лично не виждам нищо героично в това да се бориш за собствено дете с всички възможни средства и нищо героично в това да решиш да осиновиш. Аз го намирам за човешко. Защото, човешко е да искаш да имаш деца, човешко е и да осиновиш.
Не смятам че трябва да има някакви граници, кога точно човек да премине към осиновяване. И какво означава това, че човек трябва да узрее, за да осинови?! Означава ли това, че всички неусиновили хора по света са неузрели?
Не мисля също, че една жена преминала през няколко АРТ процедури, задължително е емоционално и физически опустошена. Защото, както казах, всеки е индивидуален. Ако някой след два месеца неуспешни опити (по естествен път) реве и се тръшка и взима успокоителни, то така има и такива, които след 5 ИКСИ процедури се чувстват отлично и мислят трезво за бъдещето. Аз смея да твърдя, че след една инсеминация, едно ИКСИ и куп други изледвания и манипулации, всички не безболезнени и неприятни, се чувствам прекрасно, като физически, така и емоционално и не съм прибягвала до услугите на психолози и не съм пила антидепресанти никога.
Освен това , не мисля че един човек след като се чувства разрушен от всякъде е способен да вземе едно такова важно решение, като осиновяването. Това решение се взима, обмисля трезво, когато човек е решил че иска и може да осинови, че ще се справи, че това ще му донесе радост и ще го направи щастлив, и в никакъв случай тогава когато е на ръба на някаква депресия.
Аз лично за себе си и съпруга ми, мога да кажа че мислихме по въпроса и за сега твърдо сме решили, че няма да осиновим, нито ако нямаме свое, нито ако имаме такова.
-
Това решение се взима, обмисля трезво, когато човек е решил че иска и може да осинови, че ще се справи, че това ще му донесе радост и ще го направи щастлив
Оси,ето това влагам в думата "узрее",
когато се почувстваш готова и сигурна,че това е,което ще те направи щастлива(също и мъжът до теб).Когато сте сигурни,че можете да дадете на детето,което осиновявате обичта и всичко останало,което бихте дали на биологичното си дете.
Всъщност аналогията ми беше такава,повечето от нас имат в мислите си ,било то надълбоко "Зрънце"-идеята осиновяване!Моето не е узряло,не съм готова.Нямах в предвид,че хората,които не са готови са неузрели.
Ти си взела ясно отношение по въпроса,за което ти се възхищавам!
На този етап немога да мисля за осиновяване,но ...кой знае някой ден?!
Искам да знаеш,че не се засегнах,просто исках да разбереш,че говорим за едно и също!
-
Анна, нямах предвид точно теб, като писах това, а изобщо, постоянно се говори за неузрялост... Явно тази думичка, не ми харесва.... Не си готов да мислиш по въпроса, не си готов да осиновиш, не си готов да вземеш решение... различни неща... и все се определят като неузлели, не може само когато решиш да осиновиш да си узрял... Когато му дойде времето и това ще решиш - дали да решиш и какво да решиш. Просто не му е дошло времето, явно. И това точно исках да кажа, няма определени времена тука, и граници, кога да бъде това. Когато му дойде времето. И не е задължително всички да бъдем опустошени от процедурите, а осиновилите да са си спестили всичко това.
-
Не става въпрос за узрял, а за узрял да осинови дете. Може човек да узрее за това, но не е задължително, както и не е задължително решението му да не осинови да е окончателно. Едно узряване за осиновяване може да бъде провокирано за един миг само - при вида на дете, при специален момент и т.н. Толкова сме различни, ние реагираме различно на физическа болка, какво остава за емоционалната. Това е много деликатна, но много хубава тема. Фуси, както винаги в десятката. :bighug:
-
Аз лично не виждам нищо героично в това да се бориш за собствено дете с всички възможни средства и нищо героично в това да решиш да осиновиш. Аз го намирам за човешко. Защото, човешко е да искаш да имаш деца, човешко е и да осиновиш.
Не смятам че трябва да има някакви граници, кога точно човек да премине към осиновяване. И какво означава това, че човек трябва да узрее, за да осинови?! Означава ли това, че всички неусиновили хора по света са неузрели?
Това за героичното - съм абсолютно съгласна - точно така е!
Не, не! Не ми се иска нещата да изглеждат бели или черни. В никакъв случай не съм казала, че осиовилите хора за зрели, а тези които не са - незрели. Ако прочетеш внимателно по-нагоре съм дала пример с момиче, което категорично не желае да осинови и за мен тя и вмъжът и са взели зряло и напълно адекватно за тях решение.
Да узрее човек за идеята за осиновяване, за мен означава, тази мисъл да се е промъкнала в съзнанието му, човекът да е мислил по нея,да е теглил на везните плюсовете и минусите, да е преценил възможностите си и тези на половинката си и в края на краищата да е взел зряло решение - ДА или НЕ. Да си узрял за идеята за осиновяване за мен също означава и негативна позиция.
Темата ми е за това, да започнем да мислим за идеята за осиновяване от рано,за да можем да вземем решението си трезво, а не да се хващаме за нея в момент отчаяние и депресия
П.С.
А и да ти кажа, не познавам човек, сигурно има, но аз не го познавам, който след 5 неушпешни ИКСИта (което означава минимум 5, 6 години стерилитет) да се чувства отлично - емоционално и физически.
-
Може би има 2 типажа хора:
1. С мечта за дете
2. С мечта за собствено дете
като това не изключва преминаването от едната идея в другата.Мисля,че повечето момичета тук тръгват с едната идея,като в последствие започват да възприемат и другата,като не е задължително това да става след неуспех.Конкретния пример съм аз.Може и да съм в началото на осиновяване,имам само скромните два опита ИКСИ зад гърба си, но със сигурност знам,че радост ще ни донесе Детето - Детето,което ще израсне в нашия дом,на което ще дадем онази топлина и любов,която заслужават всички деца,онази борбеност, която ние притежаваме!Независимо от начина по който то ще влезе в нашите сърца!
Не всички сме еднакви,слава Богу,всеки взема сам отговорните решения, всеки има собствен мироглед, всеки се бори за мечтите си.А моите са две...
-
Значи ли това, че ако двойка вземе решение, че ще осинови след 5-то икси, тогава това ще е трезво решение? Когато ще трябва да го реализира в момент на отчаяние и депресия?
Взимането на решение и пътя към реализиране на целта трябва да са разположени еднакво във времето.
Щом някой не е осиновил към момента, значи трезвото му решение е НЕ.
Щом е взел решение и е започнал да го реализира - трезвото му решение е ДА.
Кога и как става това е интересно, но не подлежи на генерализиране.
Напълно съм съгласна с Осиана.
Напълно очевидно е, че и моето трезво решение към момента е НЕ, но това не ми пречи да съм убедена в осиновяването.
Много по-лесно щеше да ми бъде да твърдя обратното, в даден момент щях и да си повярвам, може би.
Както и да е, най-вероятно повече няма да пиша по темата ...
-
Да узрее човек за идеята за осиновяване, за мен означава, тази мисъл да се е промъкнала в съзнанието му, човекът да е мислил по нея,да е теглил на везните плюсовете и минусите, да е преценил възможностите си и тези на половинката си и в края на краищата да е взел зряло решение - ДА или НЕ. Да си узрял за идеята за осиновяване за мен също означава и негативна позиция
А, да си дойдем на думата, за мен да си зрял за това или друго, е да знаеш какво искаш.
П.С.
А и да ти кажа, не познавам човек, сигурно има, но аз не го познавам, който след 5 неушпешни ИКСИта (което означава минимум 5, 6 години стерилитет) да се чувства отлично - емоционално и физически.
Аз познавам една такава жена. Германка е.
-
Оси, може би имаме разлика в понятията - в това няма лошо :lol: . Обясних какво имам предвид, нямам повече какво да добавя.
Надявам се да не съм засегнала никого с темата си, защото не нова е било целта ми, а и не мога да разбера как едно предложение за размисъл би могло да обиди някого.
-
Фуси, :bighug:
Както често казвам: "разни хора, разни идеали". Нали за това са темите, да се развиват, да се погледнат от различни ъгли, да се чуят и противоположни мнения и всеки да си прави сам изводите...
Между другото аз много уважавам твоето решение. Защото освен всичко друго, виждам че си щастлива.
Не съм обидена, и се надявам че и аз не съм обидила някого. :)
Няма какво друго да кажа по темата.
Весел ден. :)
-
Да се включа и аз, че ме сърби устата - много е важно и двамата да са осъзнали, че да имаш дете, не значи непременно да родиш това дете. От началото на нашата борба, аз бях готова и сигурна, че ако не стане да забременея ще осиновЯ. Е, мъжът ми (както може би повечето) не беше готов за това мое решение. Искаше си негово дете. Минаха няколко години и лека полека той осъзна, че наистина да си родител не значи да направиш и родиш дете. Ходихме от време на време в един Дом в нашия град. Ами какво да ви кажа, съпругът ми трепереше само при появата на малките съкровища там. Очите му се пълнеха когато малките ме наобиколиха и всички протягаха ръчички и търсеха малко топлина.
Та за мен (ще се повторя) важен е моментът, в който и двамата родители осъзнаят, че са готови да бъдат родители независимо дали ще го родят или осиновят това дете!
Успех на всички! :bighug:
-
Ще бъда много откровена и ще ви напиша как аз ги виждам нещата с осиновяването. Подразбира се, че не ангажирам никого с тези си разсъждения. Обаче след една безсънна нощ се чувствам длъжна да ви разкажа за причината.
Това, което ме смути в началото, беше, че трябва да започнем да мислим за осиновяването преди да се превърнем в неадекватни емоционално хора. Оставам настрана факта, че съвсем не е задължително с всички да се случи точно това. Всеки случай си е индивидуален. Обаче, се налага изводът, че така или иначе осиновяването е нашето решение и алтернатива. Аз лично не мисля, че е задължително да започнем да мислим за осиновяване. Осиновяването не е алтернатива и компенсация. То не може да компенсира факта, че няма да имам собствено дете. Факт е, че много двойки и след като осиновят, продължават да опитват да имат свое дете. Осиновяването е друга опера, и то много по-сложна опера за мен от това да имаш собствено дете;с много повече тоналности. Казва ни се :не осиновявайте, ако не сте готови, ако не сте узрели, от съжаление, като компенсация, като милосърден акт. Извинявайте, но поради каква причина тогава да осиновя?! Заради самото дете? Ами, аз него въобще не го познавам, то е една непозната планета, която ме плаши ужасно много. Точно заради него не мога да осиновя. Заради това да съм майка? Много пъти съм се опитвала да си представя какво е това да си майка. Обаче никаква визуализация не помага. Забравя се също така, че има две спирки в това пътуване: Преди и След. Голяма част от принципите, които се изброиха поради които не бива да осиновяваме, предполагам и самите осиновили момичета са ги разбрали, след като са се оказали на спирката След. А на нас се казва, когато сме все още на спирката Преди, да го имаме предвид. Е, как да стане това? Защото това засяга едно голямо пътуване вътре в нас самите, промяната, "пречупването" на нас самите. Остава ни просто да се гмурнем в дълбокото и да усвояваме горепосочените истини в движение. Предполагам, че ще стигнем до тях. Друго нещо, което ме притеснява мен самата е, че в процеса на осиновяване трябва повече да включа разума си, т.е това да е разумен, съзнателен избор, който правя, за да няма после драми и за детето. Ами, сърцето, ако то откаже да се включи после?! Оттук идва моята драма и раздвоение. Не се познавам толкова добре, не съм абсолютно сигурна, че ще го заобичам на 1000 процента. А, и нямам право да рискувам.Това не е играчка, за да я върнеш в магазина. Освен това не съм сигурна, че любовта ми ще продължи цял един живот. Това е огромен ангажимент, огромна отговорност, на която не съм сигурна дали съм готова. Въобще не става въпрос за егоизъм. Вероятно, ще се включва и самоконтролът, за да помага. Със своето дете нещата са ми по-ясни, защото имаме от природата дадени 9 месеца, през които се подготвяме и тук инстинктите са много силни. Инстинктът е по-близо до сърцето, отколкото разумът. В нашето семейство например нещата не са съвсем ясни в това отношение. Ако зависи от мъжа ми, вече да сме си осиновили дете. Той просто иска да разбере какво е да си баща. По-добър е от мен, на едно дълбоко, инстинктивно ниво, със сърцето си е добър. При мен как стоят нещата? Ще го кажа в проценти, за да е по-ясно: 70 процента не съм готова за осиновяване. Моята доброта идва и от разума, не само от сърцето. Да постъпвам така, че да е правилно. Това означава, че ми предстои една вътрешна борба със самата мен, която не знам как ще завърши. Не знам дали някога ще бъда готова да поема такъв "дългосрочен ангажимент", без да се издъня някъде по пътя. Не се познавам дотолкова. Едва ли някой се познава напълно, може би просто се гмуркаш, ако си готов обаче. Не ми е ясно също така как се разбира за тази степен на готовност, кога настъпва. Фуси тук даде за пример своя приятелка, която не може да се пречупи за това да осинови. Ами, според мен на такава жена въобще не бива да и се натрапва идеята за осиновяване, защото само ще се чувства виновна. Трябва и доста време, за да направи своя избор, а той може и да не е осиновяването.
Има неща, които е по-добре да не знаем за себе си, една дълбока, тъмна, непозната, непредсказуема наша страна, която не познаваме и която играе по свои си правила. Някои неща е по-добре да не бъдат издълбавани и ровичкани толкова надълбоко, за да не боли така силно и да не се чувстваме изплашени от самите себе си. Защото това влече чувството за вина, чувството, че сме по-лоши от другите. А това е равносилно на себеотхвърляне. Поне аз не виждам полза от това.
И така, осиновяването за мен не е задължителната алтернатива на това, че няма да имаш свое дете. То никога няма да компенсира тази липса. Всеки намира своя начин да се спаси. За едни това е осиновяването, а за други - нещо друго. Това, че един е осиновил, не означава, че това е правилната рецепта за всички. Много сложни са нещата. Въобще не приемам идеята да се отиде в дом за деца, да се видят, да пообщуваш с тях и видите ли, ще ги заискате. Извинявайте, но това ми звучи все едно да отида в зоопарк и да ги гледам милите животинчета. Ходила съм, носила съм, но какво от това. Де, да беше толкова просто. Така, че нека всеки намери своя начин да спаси себе си, душата си, семейството си. А тези от нас, които не виждат засега в осиновяването спасение, не мисля, че трябва да се чувстваме по-лоши, по-егоистични и малоценни. Животът е многолик и многопластов.
Извинявам се за дългия текст, но трябваше да обясня как аз ги виждам нещата.
-
Аз лично противоречия не виждам никъде.
Всяка от нас е права, във всеки един момент.
Няма нито време, нито начин да пречупиш себе си. И, ако разумът надвива сърцето, значи моментът не е дошъл. Когато сърцето приеме една идея, настъпва спокойствие и увереност. Идва сила и желание. Тогава си готов да рушиш и да преминеш през всичко в името на Мечтата.
Наистина една биологична майка има 9 месеца да осмисли Новото в живота си, но нима осиновяването става от днес за утре? Там дори ми се струва по-лесно, защото можеш да се откажеш през тези "9" месеца.
Самият факт, че си започнал процедура по осиновяване, за мен значи, че си готов да поемеш по Пътя, като при АРТ процедурите си готов на стимулации, пункции ...
Останалото се учи в крачка. Никой не може да мисли за След, когато е във фаза Преди. Може само да предполага, мечтае, учи.
Важно за МЕН е вътрешното равновесие, което е движещата сила. Крайъгълни камъни има винаги.
Фуси,благодаря ти, че ми провокира сивото вещество. :bighug:
-
Казва ни се :не осиновявайте, ако не сте готови, ако не сте узрели, от съжаление, като компенсация, като милосърден акт. Извинявайте, но поради каква причина тогава да осиновя?! Заради самото дете? Ами, аз него въобще не го познавам, то е една непозната планета, която ме плаши ужасно много. Точно заради него не мога да осиновя. Заради това да съм майка?
Явно съм писала с много менторски тон, не съм искала никого да назидавам. Просто опитах да сложа тема за размисъл и за обсъждане. В този смисъл не съм искала на никого нищо "да казвам".
Ще дам пример този път със себе си - аз осинових, защото исках да бъда майка.
Второто нещо - аз не съм сигурна, че когато човек роди детето си го познава. Мисля, че и за рождените родители то е една непозната планета, която плаши ужасно много.
Рози ти сама казваш - осиновяването не замества раждането, то е друга опера. Съгласна съм с теб. Но и след двата акта сме родители. Затова и по-горе написах - Помислете за осиновяването като нещо отделно и паралелно, а не като алтернатива или - или.
Знаете ли обаче, кое малко ми горчи - Ако мога с едно изречение да обобщя постингите си по тази тема, тя е - "Обмисляйте варианта осиновяване докато се борите за ваше, биологично дете" . Дори само поставянето на този въпрос обиди някои хора и ги ядоса. Сякъш съм предложила нещо обидно, някаква утешителна, втора ръка награда...
-
Мен лично успя да ме провокираш.
Почетох по темата,а не бях го правила досега!
-
Аз все още не се чувствам готова за такава стъпка.
Но от 2 седмици обмислям варианта да ПОДАМ молба за
осиновяване.
Защото май натам отиват нещата.
Не знам дали може така?! :(
-
В смисъл? Не те разбрах кое дали може :lol:
-
П.С.
А и да ти кажа, не познавам човек, сигурно има, но аз не го познавам, който след 5 неушпешни ИКСИта (което означава минимум 5, 6 години стерилитет) да се чувства отлично - емоционално и физически.
Приятно ми е да се 3апо3наем Fussii :lol:
5 ин витро, 2 икси и 1 със 3амра3ени. Общо 8.
Амиии добре съм си. И емоционално и фи3ически. Малко ме по3нават лично от форума, които да го потвърдят.
Sygnus го е написала по-горе, просто хората сме ра3лични.
Ра3лично мислим, ра3лично чувстваме.
А3 никога не съм искала да осиновявам и причините са лични, които не искам да споделям.
Още при 3апочването на първата процедура ин витро, 3наех, кога ще спра.
-
Още при 3апочването на първата процедура ин витро, 3наех, кога ще спра.
Извинявам се, че се намесвам, но ми стана интересно - кога ще спреш? Нищо лично, осъждащо, неосъждащо, подкрепящо, неподкрепящо и т.н., просто ми стана любопитно.
-
Аз пък преди 1 година, след поредното изследване, което не показа причина за стерилитета ми ( и малко повече от 4години стерилитет), си представих точно тази картина, която описа Фуси- как съм изнервена, уморена, изтощена емоционално, с много кръвоизливи(не знам защо, но точно това си представих) и с огромни кредити, а имах само една инсеминация дотогава.
Цяла нощ ревах и мислих.Не исках това да ми се случи.
Сутринта разказах всичко на мъжа ми. Говорихме много. Той не беше и все още не е готов за осиновяване. Но аз тогава, за една нощ се почувствах готова.
Но, за да се предприеме тази стъпка трябва и двамата да са твърдо убедени, че го искат и са готови.
Но, това е моят поглед върху нещата. Всеки преценява за себе си.
-
В смисъл? Не те разбрах кое дали може :lol:
Да подам молба САМА без съгласието на съпруга си. :(
-
Перла ще спре когато успее.
-
Перла ще спре когато успее.
Благодаря за отговора. :)
-
eganeva,
Не е възможно. А и не мисля,че е добра идея...все пак двамата ще сте родители
Прегръдки и успех :)
-
Diva Roza, написала си страхотен текст!
Описваш силно и открито мислите и емоциите си, а те са във всяка жена в такава ситуация. Много е важно да се споделят, за да премисли всеки от всека ценна и богата гледна точка това така важно събитие в живота.
-
eganeva,
Не е възможно. А и не мисля,че е добра идея...все пак двамата ще сте родители
Прегръдки и успех :)
Благодаря! :D
Ако се стигне до там, ще има сериозен разговор. :wink:
-
Има неща, които е по-добре да не знаем за себе си, една дълбока, тъмна, непозната, непредсказуема наша страна, която не познаваме и която играе по свои си правила. Някои неща е по-добре да не бъдат издълбавани и ровичкани толкова надълбоко, за да не боли така силно и да не се чувстваме изплашени от самите себе си. Защото това влече чувството за вина, чувството, че сме по-лоши от другите.
Напротив, точно нея трябва да се стемим да опознаем, това е т.нар. в психологията "сянка"- всички онези неща от живота, които не харесваме, които отхвърляме, смятаме за грозни, недостойни, според нашия критерий. Само страха от нея плаши много, но опознавайки тъмната си страна ние я интегрираме в съзнателният ни живот и само тогава можем да действаме от позицията на цялостната ни личност. Ако не го направим -
...това е равносилно на себеотхвърляне.
Защото щастието се крие в целостта на нещата, а не - в разделянето.
DivaRoza, исках да ти кажа, че поста ти много ми хареса, допаднаха ми изводите ти по темата за осиновяването, които са наистина твоята гледна точка- дълбока и проникновена. Но цитираният абзац от мен, сякаш го е писал друг човек, а не ти. За това и си позволих да го коментирам.
-
Фуси, нека се опитам и аз да разкажа случилото се с моето семейство.
Имам три неуспешни ИКСИ-та, едното от които без малко щеше да ме изпрати в един по-хубав свят...
След последния неуспех, абсолютно разбита и отчаяна, си казах: край, нямам повече сили да се боря с природата, начинът да бъда майка е осиновяването... И много бързо спретнах всички документи и задействах процедурата по осиновяване.
Само че човек дори и не предполага колко много сили може да крие в себе си!
Минаха няколко месеца, аз излезнах от "дупката", междувременно бяхме вписани в регистъра за осиновяване, а аз реших, че ще намеря начин да опитам отново с инвитро. Само че нагласата ми вече е друга - аз знам, че моето бебе ще дойде!
По един или друг начин, родено от мен или осиновено, моето бебе ще дойде! Ще опитам отново с АРТ, но не се отказвам и от идеята за осиновяване! Не знам кое от двете събития ще настъпи първо, но съм готова и да родя, и да осиновя.
И странно, като че ли планина падна от гърба ми... Намерих решение за нерешимия си проблем и това ми върна равновесието. За мен най-ценното е да бъда майка и начинът, по който това ще се случи, не е най-същественото.
Признавам, че много време ми беше необходимо, за да започна да разсъждавам по този начин, така че не упреквам никой, който е на различно мнение.
-
Фуси, нека се опитам и аз да разкажа случилото се с моето семейство.
Имам три неуспешни ИКСИ-та, едното от които без малко щеше да ме изпрати в един по-хубав свят...
След последния неуспех, абсолютно разбита и отчаяна, си казах: край, нямам повече сили да се боря с природата, начинът да бъда майка е осиновяването... И много бързо спретнах всички документи и задействах процедурата по осиновяване.
Само че човек дори и не предполага колко много сили може да крие в себе си!
Минаха няколко месеца, аз излезнах от "дупката", междувременно бяхме вписани в регистъра за осиновяване, а аз реших, че ще намеря начин да опитам отново с инвитро. Само че нагласата ми вече е друга - аз знам, че моето бебе ще дойде!
По един или друг начин, родено от мен или осиновено, моето бебе ще дойде! Ще опитам отново с АРТ, но не се отказвам и от идеята за осиновяване! Не знам кое от двете събития ще настъпи първо, но съм готова и да родя, и да осиновя.
И странно, като че ли планина падна от гърба ми... Намерих решение за нерешимия си проблем и това ми върна равновесието. За мен най-ценното е да бъда майка и начинът, по който това ще се случи, не е най-същественото.
Признавам, че много време ми беше необходимо, за да започна да разсъждавам по този начин, така че не упреквам никой, който е на различно мнение.
:balk_47: :balk_602:
-
Фуси, много хубава тема!Поздравления!
Проследих цялата дискусия и най-много се радвам, че твоята тема провокира момичетата от форума да мислят, да се поровят дълбоко в душата си и да излеят чувствата си. Успя да докоснеш и мен и си позволявам да пища в тази тема, макар да нямам опит в това.
Първо, поклон за твоя избор да осиновиш дете. Наистина ти се възхищавам! Но аз не мога да бъда като теб! Хората сме различни и нещата не са черни и бели. Не съм готова да осиновя и не знам дали някога ще бъда готова. Познавайки себе си - не!!! Не мога да обесня защо сърцето ми и душата ми са против, може би това е егоизъм, самосъхранение, въпрос на възпитание или нещо друго..? Но съм наясно със себе си, нямам терзания относно това, просто знам, че не мога да дам безрезервно обич на чуждо дете и не искам да го наранявам.
Второ, Фуси не може да се дават рецепти - кой,кога,защо и т.н. да се замисли за осиновяване...Това е много личен избор и всеки взема индивидуални решения, съобразно собствената си ценностна система. Така, че точен универсален момент да направим избор няма. Разбирам те, че искаш да дадеш съвет на момичетата, но такъв универсален няма.... Всеки избира сам са себе си. И това не прави по-лоши или по-добри хората.
Трето, Дива роза, много ти симпатизирам. Удоволствието беше мое да чета постовете ти по темата. Харесвам те, защото си различна и имаш смелостта открито да изкажеш мнението си. А това за много хора (включително и тук от форума) е проблем.
Поздрави на всички и успех по пътя, който сти избрали
-
Ето и нашата история:
3 години борба със стерилитета - всякакви изследвания, 3 инсеминации и открит проблем. Шанс за естествено забременяване под 20% - с АРТ шансовете не са много по-големи. Но все пак шанс ИМА. Изпадам в депресия, плача, тръшкам се, обвинявам Бог и всички около мен за съдбата си... Минават 2 месеца и аз решавам, че не искам такъв живот изпълнен със самосъжаление и въпроси "защо на мен", с недоизказана болка между мен и съпруга ми, със самотни нощи обляна в сълзи. Просто някак осъзнах, че живота ми и любовта ни със съпруга ми все едно изтича между пръстите ми като пясък.
Дадохме си време да помислим: имахме 3 варианта - АРТ, осиновяване и живот без деца. Избрахме осиновяването - напълно трезво обмислено, като сложихме на везните всички плюсове и минуси. Прочетох и книгата "Първичната рана". ПРЕДИ да вземем решението бяхме напълно наясно, че да отгледаш едно осиновено дете не е същото като да огледаш свое - осиновените деца имат своите специални нужди, болки и проблеми.
За мен осиновяването не е крайната спирка, не е алтернатива, не е втора ръка награда.
За мен и съпруга ми осиновяването е начин да дадем любов, дом и топлина на едно дете, но същевременно съзнавам, че осиновяването е и егоистично задоволяване на нашето желание да бъдем родители.
Подадохме документите си в началото на тази година, вписани сме в регистрите от 5 месеца и чакаме....
Не съдя никого – това си е мое лично мнение, че не трябва да се пристъпва към осиновяване с чувството, че си победен и това е утешителната ти награда.
И още нещо - ако съм разбрала правилно Фуси, тя не се опитва да дава универсални рецепти кой и кога да осинови. Тя просто се опита да ви провокира да помислите за осиновяването като вариант. Кой какво решение ще вземе и как ще постъпи си е лично негова работа и за него това решение е единственото правилно.
-
И още нещо - ако съм разбрала правилно Фуси, тя не се опитва да дава универсални рецепти кой и кога да осинови. Тя просто се опита да ви провокира да помислите за осиновяването като вариант. Кой какво решение ще вземе и как ще постъпи си е лично негова работа и за него това решение е единственото правилно.
:bighug:
Съвършенннннннно точно
По един или друг начин, родено от мен или осиновено, моето бебе ще дойде! Ще опитам отново с АРТ, но не се отказвам и от идеята за осиновяване! Не знам кое от двете събития ще настъпи първо, но съм готова и да родя, и да осиновя.
И странно, като че ли планина падна от гърба ми... Намерих решение за нерешимия си проблем и това ми върна равновесието. За мен най-ценното е да бъда майка и начинът, по който това ще се случи, не е най-същественото.
Признавам, че много време ми беше необходимо, за да започна да разсъждавам по този начин, така че не упреквам никой, който е на различно мнение.
София, за това говорех, мисленето за различни вариянти много помага на душевното ни равновесие, което е така важно, когато опитваме да забременеем
-
Мен лично успя да ме провокираш.
Почетох по темата,а не бях го правила досега!
И мен :D, само че в обратната посока.
Спрях да чета по темата и се чувствам прекрасно след това си решение ...
-
Здравейте момичета!Радвам се,че ви има :PЕто и моята историййка:на 35г съм-скоро навършени :lol:Преди 4 и 1/2 месеца съм получила диагнозата ин витро :x...по доктори ходя от 33 и 1/2г,тъй като дотогава не бях се сетила ,че искам дете :oops:..изведнъж обаче ми се искаха 2 поне :lol:...сега ми предстои първото ин витро и проблема при мен е,че въпреки прекрасните и видимите резултати на напрдналата медицина, аз не вярвам,че ще ми се случи точно на мен...никога през целия си живот не получих нещата само блаодарение на късмета си :?...и тогава защо ми е сега да вярвам 8O...ее,истина е,че се промених малко през последните месеци и разбрах най-накрая каква тъпанарка съм била :oops:...и че докато аз идиотката държах всичко да върша по-план и етапите в живота ми да вървят последователно...другите хора просто си вървят през живота...без план, но техния път в живота се оказа правилния :lol:...та, не разбрах досега защо майка ме е родила жена :?....ее,как да не ми е яд на себе се за допуснатата грешка и как да не си признавам заслуженото наказание :(...събудих се чак на 33 и 1/2години,че ми е време за деца,тъй като всички останали неща бях свършила по график :?...
Благодаря на авторката на тази тема,тъй като за мен вече стана болезнен този въпрос: КОГА? и като то го чувам вече ставам адски чувствителна :?...та сегартъй като не ми седи в проклетия характер да питам -а сега закъде?-ще ви казвам само,че не виждам защо да не гледам от самото начало и към осиновяването на някое 1-2 деца.Сигурно това е малко егоистично,но аз не виждам смисъла да живея с мъже си без да олеждам и възпитам поне 1 дете :oops:...и ето ти 50%от сялата работа пак ще мога и аз да свърша :lol:Не е гаранция,че ако детето си е собствено мое ще бъде по-добър ученик или с повече късмет в живота или пак ще постигне чудеса....
Моля се само съдбата да е благосклнна към мен и да ме срещне с една малка душичка,което да има нужда от мен :) и ако Бог е рекъл ще си родя и своето :?...но лично аз не виждам смисъла на агонията и минаващите години :?....какво толкоз?Нека сме живи и здрави вички! :P
-
Може би психолозите биха се изказали по-добре и да обяснят по-ясно това, което искам да кажа. Емоциите, които преживяваме са различни наистина, защото и ние самите сме различни, но има някакво развитие "ход на възприятия", в начина, по който след време приемаме стерилитета като проблем /колкото повече време минава през толкова повече фази преминаваме/. Когато в началото се сблъсках с проблема ми се струваше, че никога няма да мога да се превъзмогна и думите, които е писала Скарлет ми звучаха толкова познато, все едно ги бях писала аз, преди година.
Първо, поклон за твоя избор да осиновиш дете. Наистина ти се възхищавам! Но аз не мога да бъда като теб! Хората сме различни и нещата не са черни и бели. Не съм готова да осиновя и не знам дали някога ще бъда готова. Познавайки себе си - не!!! Не мога да обесня защо сърцето ми и душата ми са против, може би това е егоизъм, самосъхранение, въпрос на възпитание или нещо друго..? Но съм наясно със себе си, нямам терзания относно това, просто знам, че не мога да дам безрезервно обич на чуждо дете и не искам да го наранявам.
Сега сякаш мирогледа ми се променя, желанието да отгледам дете е много по-силно от мисълта да родя дете. Не бих казала, че съм готова на такава крачка все още, но забелязвам как мисленето ми по въпроса е друго, взело обрат. Усещам се все по-често как мисля и за такъв вариант, въпреки че съвсем скоро си казвах, не аз няма да мога...