www.zachatie.org
Репродуктивно здраве => Осиновяване на дете => Темата е започната от: du6ka в Февруари 21, 2011, 19:58:25 pm
-
Здравейте, момичета! От известно време чета в този подфорум, но не мога да кажа, че съм прочела всичко. Силно ме вълнува един въпрос и ви моля, който има желание да ми отговори. За какво става въпрос? Ами не знам точно как да го кажа, за това ще пробвам директно - кога се казва на осиновено дете, че е такова? Някои от вас вероятно ще ме упрекнат. Но това е нещото от което най-много страхувам, даже в момента, когато го пиша, не ми тече мисълта и не мога да напиша 2 реда смислено. Бих желала да чуя мнението ви по темата. Може би, ще кажете, че не е необходимо това, но при нас това е изключено. Просто ми се ще да избегна по-голяма трагедия от това, което скоро преживях с моя близка - детето и научи от улицата истината... Може би всичко е индивидуално и има много ако и зависи, но все пак - моля за съвети. Или някаква литература по въпроса. Ако има такава тема, моля да бъда извинена.
-
какво лошо има детето да си знае че е осиновено, хора това е нещо супер нормално не го мислето толкова
-
Душе,напълно нормални въпроси.Мен също ме вълнуват от скоро.Тук може би ще намериш отговорите на въпросите си:
http://www.osinoviavane.com/index.php?option=com_content&task=view&id=89 (http://www.osinoviavane.com/index.php?option=com_content&task=view&id=89)
Като цяло сайта е много полезен.
-
Привет, du6ka. :)
От позицията на осиновено дете, мога да разкажа за себе си. Бях на 12, когато родителите ми го казаха и съм щастлива, че го научих именно от тях, а не от "доброжелатели". Как го приех? Първо като шок, защото на тази крехка възраст ми беше трудно да разбера какви са тези "биологични родители", как така изведнъж имам някакви си други "мама" и "татко"? След безкрайни обещания, че няма да ме вземе никой и моите си родители ще си останат завинаги такива, забравих за всичко. Не съм се чувствала различна по никакъв начин от връстниците си, не съм изпитвала никога комплекси от факта, че не знам какви гени нося.
Когато едно дете се чувства обичано и желано, независимо от възрастта си, фактът с осиновяването е само формалност. Казвам това, защото за родителите винаги си оставаме "деца", на 35 съм и майка ми и баща ми са най-важните хора в живота ми, тези които винаги са ме обичали и подкрепяли. Безусловно. Щастлива съм и благодарна на биологичната си майка за това, че ме е изоставила и ми е дала шанса да бъда отгледана с любов от най-прекрасните хора на света. :)
Това е от мен, дано да съм била поне малко полезна по темата. :)
-
Момичета, благодаря ви за отговорите!
malta_m, не казвам, че е лошо детето да знае, че е осиновено. Н-р дори. Просто искам да знам кога е благоприятния момент и как се казва това.
Мерилин, много ти благодаря за линка. Сайтът е много интересен и полезен, особено статията, към която си ми дала линк. Ще го разгледам задълбочено.
Serendipity, благодаря ти за споделеното. Позицията на обратната страна е също важна. Сигурна съм, че с времето всяко дете ще се убеди, че това е най-доброто за него.
-
ние сме решили да кажем на нашето дете, че е осиновено защото:
1. според мен скриването на информация си е чиста проба лъжа;
2. всички около нас знаят и не искаме да научи от съседката например.
много се рдвам, че повдигна темата защото това е нещото, което най-много ме тревожи в цялата работа с осиновяването. от самото начало. консултирала съм се с психолог, както и с хората от Закрила на детето, както и с директора на дома и мнението е единодушно - златните седем, т.е. около седем години. и задължително преди десет години. това е периода, в който детето е достатъчно голямо, за да разбере и достатъчно малко, за да има нужда от родителска закрила и любов. така ми обясниха.
ще се радвам ако има повече коментари по темата.
-
Здравей Душка! :)
И мене ме вълнува този въпрос... Ние като цяло няма да пазим (и не пазим) осиновяването в тайна... Но и аз някак се притеснявам от такъв момент... Ще следя темата с интерес...
На мене лично ми бяха полезни следните материали:
Материали за психологическа помощ (http://www.zachatie.org/forum/index.php?topic=41052.0)
Освен това открих и в БГмама има няколко дискусии:
Кога да кажем на осиновените деца (http://www.bg-mamma.com/index.php?topic=169584.0)
КАК ДА КАЖЕМ НА ДЕТЕТО СИ, ЧЕ Е ОСИНОВЕНО - статия (http://www.bg-mamma.com/index.php?topic=26452.0)
Как да намеря повод да кажа (http://www.bg-mamma.com/index.php?topic=22859.0)
Мамо ,аз съм фалшиво дете... (http://www.bg-mamma.com/index.php?topic=560996.0)
книги и филми като повод за разговори с децата (http://www.bg-mamma.com/index.php?topic=410086.0)
Кога и как е най-правилно да кажа на 6 годишното си момченце, че е осиновено? (http://www.bg-mamma.com/index.php?topic=362444.0)
yahoo_17 yahoo_17 yahoo_17
-
Душе, :D
повдигна въпрос, който съм убедена, че е в главите на всички, които са тръгнали по този път.
Моето лично мнение е, че трябва да се каже на детето от самите родители. Наистина това научено от "доброжелатели" - драмата е "в кърпа вързана".
Освен това да си родител е повече от това да направиш и родиш дете, но всички тук това го знаем и осъзнаваме Слава Богу, за разлика от много други родители :wink:
Възпитанието и приятелството с бъдещото ми дете са най-важните неща за мен, а ако не му кажа "ще си постеля сама, отношенията ни да бъдат изградени на лъжи", както казва една приятелка, на която съм й много благодарна - тя ще се разпознае :bighug:.
Мисля си, че колкото по-рано се говори с детето - толкова по-добре. Може би около 4 годинки.
Понеже вече съм провела няколко разговора с близки и приятели по този въпрос ще напиша нещо, което много ме впечатли:
Майката разговаря с осиновения си син, за да му каже, че е осиновен.
"... другите дечица просто майките им ги раждат и те просто ги получават ей така - това е твоето детенце. А тя него си го била избрала...
"Просто влязох в стаята и от всички дечица мама избра точно теб, защото ти си много специален и аз много те обичам. Ти веднага протегна ръчички да ме прегърнеш и аз знаех, че ти си моето детенце"..." Детето и до ден днешен расте обичано и щастливо :D
Така, едни ден това смятам да кажа на моето дете, само да сме живи и здрави...
-
Здравейте,
не знам дали ще помогна, но мога поне да споделя малко страничен опит. Имам брат, който е осиновен. Дойде при нас на 4 годинки, но развитието му беше далеч назад, макар че бързо започна да расте, говори, да се храни сам и т.н. В нашето семейство още от самото му идване не сме крили, че е осиновен. То нямам и идея дали е било възможно, все пак беше на 4 години. Винаги когато е питал, или когато е имало възможност сме му обяснявали, че го е родила друга жена и т.н. Винаги сме говорили с уважение за неговите биологични родители. Брат ми вече е голям, на 21 години. Преди година сподели с мен, че иска да види биологичните си родители, аз наех адвокат, но се оказа че няма как да получим информация за тях и след разговор с него, той се отказа да ги търси. Тази информация не я споделихме с родителите ни и мисля, че така е по-добре.
Май малко се отклоних, това е от мен.
Успех!
-
Нико знае, знае какво е да си осиновен, говорили сме си за това питал ме е различни неща. Не придаваме на осиновяването драматизъм, патетичност и не го свързваме с нещо тъжно или страшно. Според мен основния проблем с "казването" идва от страховете, травмите и болките на възрастните. Болката и тъгата на децата идва от изоставянето, не от осиновяването.
Публикувам част от книгата ми тук, дано да ти е полезна:
Глава Първа - Няколко думи за решението за осиновяване – кога настъпва подходящият момент, за да вземем подобно решение; нашите колебания – мотиви за и против; осиновяването – благороден акт или просто спасение за самите нас.
.....
Готови ли сте да съобщите на детето истината за неговия произход?
Отговорът на този въпрос всъщност носи много дълбок личен смисъл. Ако вашата позиция е „Не”, много добре помислете дали на този етап изобщо сте готови да станете осиновител. Отървете се от илюзията, че го правите „за да не страда самото дете” или защото „хората са лоши и ще го обиждат”. Ако отхвърляте идеята за съобщаване на истината на детето, моля преди да прочетете следващите няколко реда и да се ядосате, приемете, че по никакъв начин не бих искала да ви назидавам или да махам поучително с пръст. Работата е там, че е твърде вероятно вашето желание да запазите в тайна фактите за произхода на детето, да означава поне няколко неща:
като начало това може би говори, че вие изпитвате страх от истината, както за собствената си история, така и за личната история на детето.
на следващо място, това може да означава, че вие не приемате бъдещото си дете и неговия произход такива каквито са и изпитвате нужда да „измислите” фалшива, по-приемлива и по-красива реалност.
желанието ви за запазване „на тайната” при всички случаи означава подценяване и неуважение към личността на самото дете.
Макар горното да звучи сурово към тези, които избират да пазят тайната от своите деца, трябва да кажа, че обикновено опаковката на подобна родителска концепция не изглежда грозна и е напълно разбираема. Хората искат да живеят тук и сега, да не мислят за далечното бъдеще. Просто гушкат дълго чаканото и желано бебче, радват му се и искат да изживеят тази радост на 100 процента. Не искат да помрачават дните си с мисли за изоставянето, за другото семейство на вече ТЯХНОТО си дете. Искат да забравят напълно не само годините на собствената си болка от стерилитета, но и тъжното и самотно преживяване на детето в дома, и това е толкова човешко, че всеки би го разбрал. Осиновителите искат да забравят, че в живота на детето им има и друга майка, и това е наистина разбираемо. Тези родители от сърце желаят същото и за детето си – да се радва на детството си, да е щастливо и ако може никога да не се сеща са травмата, която е изживяло. Така си минават дните и постепенно началото наистина се забравя...
Горчивата истина е, че ако градиш къща на кухи основи (а лъжата е куха основа), нищо хубаво не те чака. Не можете да очаквате от детето си пълно приемане и доверие, а самите вие изначално да не отговаряте със същото. Да оставим настрана заобикалящия свят и да игнорираме това какво ще си казват и мислят хората. Поставете личните си отношения с детето на чиста и честна основа, не го лъжете, бъдете напълно отворени да го приемете – точно такова каквото е със всеки детайл от неговото минало, и то ще ви отвърне със същото. Ако вие затаите истината за произхода, най-логичната мисъл в детската главица, е че вие се срамувате от този факт, а оттам и от детето. Не наранявайте повече малкия човек. Рискът от негативна реакция на детето към факта, че е осиновено, е най-минимален, когато това е обсъждана тема още от самото пристигане на човечето в дома ви независимо от възрастта му. Споделяйте и разговаряйте спокойно за тези неща с детето, без призрачните тайни от миналото, животът е къде-къде по-лесен.
.....
Глава VІІ - Осиновеното дете в къщи
.....
Разговори за произхода
Как и кога да кажа на детето си, че е осиновено? Това е въпрос, който много тормози осиновителите на дечица, които са осиновени мънички и не помнят съзнателно живота си в институцията. Моят изключително лесен и мързелашки отговор е „Веднага!”. Както казва Нанси Верие, „детето е било там.” То вече знае, че е изоставено и впоследствие осиновено. В този смисъл вие нямате да му съобщавате нищо ново. Затова начина, който аз избрах, следвайки съветите на споменатата англоезична литература, е просто да не оставям времето да покрие с фалшива коричка раната, под която да се събере и натрупа мъка, страх и съмнения. Уверявам ви, че това е многократно по-лесният и чист начин за контакт и общуване с детето. Още с прибирането ни у дома, докато люлеех малкото, почти анимационно човече, понякога казвах: „Най-хубавото нещо в живота ни е, че те взехме от бебешката къща”. Докато се разхождахме с висящото в слинга бебе, прекосявайки на подскоци пролетния град, през екстремния терен на разбити тротоарни плочки, докато се катерехме по паркираните на полутротоар коли и отговаряхме радушно на бодрите шофьорски псувни, го питах „Радваш ли се маменце, че ти се паднаха родители от голямото, мръсно, наакано село София, пълно с уругундури и печенеги?” По този напълно естествен начин, регулярно и в съвсем ежедневни ситуации темата за осиновяването присъстваше в нашето семейство без да й се придава излишен драматизъм. Тези ранни малки разговори играят още една важна допълнителна роля – осиновителите свикват да говорят по темата. Изчезва притеснението, страхът от думите и неловкостта на ситуацията.
Малко по късно направих Дневник, който започнах от рождената дата на сина ми. Извадих снимки и новини от интернет с тази дата. По спомени възстанових, какво сме правили ние тогава. След това беше описана историята на мен и баща му, както и кратичко обяснение защо сме искали да си осиновим детенце. Следваше разбира се датата на нашата среща, както и снимки от нея. По нататък следват дните до деня, в който го взехме и малко след това. Периодично вадим тази книжка и я четем, точно както четем приказките за Снежанка, Снежната кралица или Румцайс.
Рано или късно, тези разговори ще се състоят. Ако приемете моя лесен начин, ще се спасите от момента, в който с пълни със сълзи очи и задавен от вълнение глас ще трябва да обявите тържествено „Трябва да ти кажа нещо маменце …”. Така има голяма опасност да натоварите разговора с патетичност, от която никой няма нужда.
След съобщаването на самия факт на осиновяване, психолозите съветват родителите сами да провокират темата за изоставянето, осиновяването, отношението на детето към Биологичните родители. Кога и как ще го направите, ще решите вие. В Приложение № 21 ще намерите списък с подходящи книги и филми, които могат да провокират у децата ви размисли и разговори за осиновяването и търсенето на произхода.
-
Е, това не може да ми се случи на мен... :( Писах дълъг отговор - какво натиснах и изчезна. :( След това започнах от ново и нещо се срина този път... :( Ще пиша малко по-късно, когато ми мине...
-
Душе, мила ...
Всяко дете е различно - ти ще усетиш твоето и сама ще прецениш момента. Най-малкото, ще са винужни поне година да се усетите един друг, да се приемете, да се опознаете ... После сама ще прецениш кога и как. Най-важното е, че ти нямаш съмнение, че ще разкажеш на детето неговата история.
Има много литература по въпроса, уви англоезична. Тук е преведена само "Първичната рана" на Нанси Верие, обаче не я препоръчвам на кандидат осиновители - ужасно е тежка и трудна.
Моето мнение на база личен и споделен опит е, че страховете на осиновителите свързани с приемането от страна на детето, изчезват когато се почувстват уверени и сигурни в позицията и ролята си на родители. Това ще станераноили късно - спокойно!
-
Фуси, благодаря ти за всичко! Благодаря ти за съветите, които даваш, за споделения личен опит, за отделеното време, което "крадеш" от сина и семейството си! Пускайки тази тема се надявах, че ще е интересна и полезна за много от нас и силно се надявах и вярвах, че ще се включиш в нея. Благодаря ти за ценните съвети, цитати и насоки. Ще трябва да си купя и прочета книгата ти, няма начин! :wink: Прекланям ти се, майчице! :hug2: :hug2:
Предполагам, че моят страх не е само мой... Сигурна съм, че всички ние, четейки в този форум, поне по веднъж сме си задали този въпрос. Дали бих казала на детето си, ако живеех в многомилионен град и никой не ме познава? Дали въпреки това бих живяла, таейки дълбоко в себе си тази тайна? И какво би станало, ако след време, въпреки усилията ми, се намери някой да му разкрие истината. Разбира се, че е по-добре да се каже истината за осиновяването на детето и то колкото се може по-рано. Но в коя възраст и по какъв начин, вероятно ще усетим сами. Може би си казвате, защо пита, след като сама си отговаря - просто размисли...
Ани, много ми хареса историята за майката и нейния син. :hug2: Сигурна съм, че това е твоята история. Вярвам в това, само живот и здраве да е, както си казала. Ще напишеш твоята история и ще бъдеш най-прекрасната майка, защото можеш да дадеш на едно дете всичко - любов, обич, възпитание, грижа, спокойствие... Силно те прегръщам! :bighug: :bighug:
Луиза, вярвам, че ще намерите най-добрия и верен начин да поднесете истината за произхода на детенцето ви. Да ви е жива и здрава дъщеричката!
Яничка, благодаря ти за споделената история. Важна е и обратната връзка!
Чандра, благодаря ти за линковете към материалите - интересни и полезни са. Най-важното, че няма да пазите тайната на осиновяването, сте го решили. Всичко останало ще си дойде на мястото.
Момичета, надявам се, че темата е полезна и интересна и за вас.
Благодаря на всички за споделените мнения!
П.П. Бързам да публикувам, че да не стане като предния път. :(
-
Дали бих казала на детето си, ако живеех в многомилионен град и никой не ме познава?
по-скоро - ако живееше в град, в който хората не се интересуват от чуждия личен живот и не считат осиновяването за нещо необичайно.
апропо, понякога се разбира, дори и никой да не те познава. аз познах за едно детенце от групата на сина ми в детската градина, че е осиновено - без да знам нищо за него и без да съм виждала майка му. 5 минути общуване ми стигнаха, за да усетя това. хем нямам почти никакъв опит с деца от институции, освен едно двучасово посещение в Роман.
-
Душе, независимо от страховете ти, знам и вярвам,
че ще продолеете всяка пречка вътре и извън вас и скоро ще бъдете родители!
Съветите, опита и мъдростта на Фуси и другите момичета
са много полезни и дано намериш в тях отговорите на своите въпроси!
Имам приятелка сина и е вече почти на 5, когато влезе в семейството им
беше на 5-6 месеца!Още от самото начало тя говори с него за това,
спокойно с леки фрази, без драматизъм, истината ги направи още по-близки!
Преди години много силно ме разтърси историята за едно дете,
писала съм тук тази история, спомням си с малко повече патос,
за което ще ме извините...независимо от това ще я намеря сега и ще я цитирам-
Мили мои сестри по-съдба! :grouphug:
Има една история която никога няма да забравя!
Даже незнам кога и кой ми я е разказал!
За едно осиновено детенце, даже и пола му не помня,
но думите му ще помня винаги!
Та случило се така,че в училище други деца,
чули от някъде и някого му креснали-
........................"ТИ СИ ОСИНОВЕН!"...................
Като чакали милото, да се засегне, обиди и разплаче!
А то само изправило гордо глава и казало-
"Аз не съм осиновен, аз съм избран, а вие сте просто родени !"
И никой повече не засегнал темата!
Това дете и неговите родители са имали
щастливия шанс да се намерят!
А е било гордо и смело, защото МАМА и ТАТЕ са били такива!
И още, защото е знаело истината, а с нея се живее лесно!
Това ни очаква и нас да родим или да открием нашите деца!
Да пораснат с усещането, РОДЕНИ или ИЗБРАНИ, че те са много специални са нас,
защото са желани и много чакани!
Желая на себе си и на вас да имаме силата и куража да успяваме!
:grouphug2:
-
Душе, много благодаря за хубавата темичка и на всички, които се включиха! :flower: :flower: :flower:
Дали бих казала на детето си, ако живеех в многомилионен град и никой не ме познава? Дали въпреки това бих живяла, таейки дълбоко в себе си тази тайна? И какво би станало, ако след време, въпреки усилията ми, се намери някой да му разкрие истината.
Със съпругът ми и приятели сме си говорили и на тази тема - ние имахме пълна възможност да скрием от всички... Тъй като напоследък живеем между България и чужбина, съществуваше реална предпоставка да научат само най-близките (дори на практика и от тях можеше да скрием)... Но истината е, че за нас водещият мотив изобщо НЕ е, дали ще се намери някой да разкрие тайната... А и ние сме с убеждението, че както казват останалите момичета, семейни отношения и отношения с децата ни, изградени на основата на лъжата, не са здрави...
Освен това не бихме искали да се превърнем в роби на една тайна. Ето няколко случки, които са ни навеждали на тази мисъл:
Наскоро със съпругът ми хапвахме в една баничарница и обсъждахме евентуално име... Въртяхме няколко и се чудихме... Изведнъж жената, стояща на нашата маса, реши че трябва да се намеси и каза: "Ами ако е момче? Нашият внук дълго време трябваше да е Деляна и като се роди се оказа Делян"... Замълчах, не съм обяснявала... Жената беше добронамерена... Започнах да говоря някакви глупости от рода на това, как някои бебета са срамежливи и не си показват пола... обаче без да споменавам нищо за себе си... Но се замислих. Колко ужасно би било да трябва да обяснявам на всички около нас някакви измислени истории в интерес на тайната... Не бих могла. Тази случка беше повод да се запитаме и как би трябвало да реагираме в подобна ситуация - с напълно непознати хора... Дано Фуси има някакъв отговор...
Приятелка на мама преди много години е осиновила детенце (бебенце на 5 дни). Тя живее в малък град и нейният живот действително беше и е подчинен на тайната. Жената до такава степен се беше превърнала в роб на лъжата, че посрещаше дъщеря си от училище дори, когато момичето вече учеше в гимназията... С единствения мотив - да не би да се намери някой да и каже... И когато дъщерята отиде на бригада в Америка, майката много настояваше, тя да остане там. Споделяла е с приятелки, че така би и "паднал камък от сърцето"... В момента момичето живее в Америка, омъжена е там, има деца... Майката прекарва по няколко месеца годишно при детето си и е много горда. Дъщерята така и не е научи истината за произхода си...
А аз съм сигурна, че това не е нашият начин...
Кога и как да кажем на децата си е много хубав въпрос. Четейки за тези неща (преди доста време) ме беше впечатлило едно изречение:
"Другите майки са носили децата си в коремчето, а аз съм те носила в сърцето си"...
Но темата беше за страховете и притесненята... А аз ще излъжа ако кажа, че ги нямам някъде там, дълбоко в себе си. Дано след време, като дойдат родителските грижи, както казва Фуси, тези страхове ако не изчезват, то поне ще се модифицират...
-
Предполагам всички си имат страховете, щом нещата не са били напълно по „естествен път” :)
Ако детето е от донор, ОК, не е имало изоставяне, детето не е наранено от това и въпрос само на личен избор е дали да му се каже. Да, но дори и в този случай мисля, че си има страхове. От това как ще се чувства всеки от родителите спрямо детето. Как тези чувства ще еволюират. Когато в двойката всичко е наред, не би имало проблеми, но ако има скандали, развод...Можем ли да сме сигурни, че тайната винаги ще бъде запазена? Дори да я знаят само родителите и медицинския екип...А съм чела и статии, че родители на деца от донор почти винаги през живота си споделят с някого за това – приятел, роднина...
Може би разглеждам темата от по-различен ъгъл, но подкрепям Чандра, че истината си остава най-доброто решение за изграждане на доверие в семейството. Винаги си задавам въпроса как бих се почувствала ако сега, в този момент, на тези ми години, родителите ми кажат, че съм осиновена или родена с чужд генетичен материал. Ще се запази ли доверието между нас ако знам, че са ме лъгали десетилетия наред? За мое „добро”...Е, има различни теории, за лъжата и затаяването на тайната...:)
Друг е въпросът как и кога да се каже...Нямам опит и чета с интерес както специализирана литература, мненията на момичетата с опит, така и разказите на порасналите деца.
Май няма съвсем точно правило :)
Както и няма задължение да се каже на едно дете произхода му :) То дори и да има по закон право да търси биологичните си родители, трябва най-напред да знае за осиновяването...
-
Темата за казването според мен е много важна, защото под повърхността и се спотайват много демони. Ако останете насаме със себе си и много, ама много честно се попитате "Какъв ми е проблема с казването, защо ми се пълнят очите като си представя подобен разговор" - ще се изненадате колко много и различни отговори ще си дадете и всичките верни. Ще споделя моите отговори, вашите сигурно ще са различни, но най-малкото ще бъде споделен опит. Та ето и моите отговори на въпроса "Защо ми е трудно да разкажа на Нико неговата история"
1. Защото ме е страх от конкуренцията с биологичната му майка, страх ме е, че той ще предпочете нея
2. Защото ме е страх, че не съм единствената майка в живота му, а искам да съм
3. Защото ме е страх, че ще го отблъсна и ще ми каже, че не съм аз майка му
4. Защото искам да забравя, че не съм го родила аз
Както се вижда :wink: центърът на моите страхове не е нито Нико, нито другите хора, а моето его и моето самолюбие :lol: :lol: И се почна едно ровене в душата и едно самоизяжданееее - и така 2 години :lol: Беше много болезнено самопоопознаване, но съм доволна, че го направих, защото сега от тези точно страхове няма и следа. Появиха се други, но и тях ги борим :wink: :lol:
Началото на нашето казване беше сравнително лесно, защото Нико беше 8 месечено бебе, а аз тренирах себе си да изговарям на глас думата "осиновен" :lol:. После докато течеше мазохистичното ми пътешествие към моите демони Нико беше малък и не разбра, че майка му е несигурна пъзла.
Пак мое, незадължаващо никого мнение. "Казването" на децата за техния произход, не само осиновените, а вкл. заченатите от донор, вкл. износените от сурогатна майка не е въпрос на избор, а е родителски дълг. Мога с часове да излагам аргументи за това, но няма смисъл, защото всеки си има позиция по въпроса, а темата не е за това.
Сори, че пак ще си цитирам литературното творчество, обаче не мога да измисля нещо ново по темата - та в книгата си съм описала подробно това. Тук ще дам само пример ... мммм ... малко е гаден, но в момента не ми хрумва друго. Гледали ли сте филми, в които някой е преживял нещо ужасно травматично (насилие, злополука и пр.), за да оцелее го е натикал в подсъзнанието си и го е забравил. Явяват се нощни кошмари, страхови неврози, депресивнисъстояния,които на пръв поглед не могат да бъдат обяснени.
Е това се случва с изоставените в последствие осиновени деца, дори още от люлката, когато родителите крият истината за произхода. Ако ще не в друга държава да отидат, ами на чужда планета да се изселят. Отделянето на новорденото от майката, която 9 месеца е била неговия единствен свят и без която то физически трудно би оцеляло е шок, който оставя неизлечим отпечатък вкл на физическо ниво. Четете за посттравматичния стрес има доста изписано.
Ако тази травма се обговаря и лекува - не е страшна. Ако се подтиска и крие, изхода не може да е добър.
С други думи, "казването" е от изключителна важност най-вече заради самите осиновени деца, а заобикалящата среда няма нищо общо
-
Е това се случва с изоставените в последствие осиновени деца, дори още от люлката, когато родителите крият истината за произхода. Ако ще не в друга държава да отидат, ами на чужда планета да се изселят. Отделянето на новорденото от майката, която 9 месеца е била неговия единствен свят и без която то физически трудно би оцеляло е шок, който оставя неизлечим отпечатък вкл на физическо ниво. Четете за посттравматичния стрес има доста изписано.
Ако тази травма се обговаря и лекува - не е страшна. Ако се подтиска и крие, изхода не може да е добър.
С други думи, "казването" е от изключителна важност най-вече заради самите осиновени деца, а заобикалящата среда няма нищо общо
Фуси, с това съм напълно съгласна!
Не искам да измествам темата, но така или иначе се подхвана темата..
Пак мое, незадължаващо никого мнение. "Казването" на децата за техния произход, не само осиновените, а вкл. заченатите от донор, вкл. износените от сурогатна майка не е въпрос на избор, а е родителски дълг.
И с това съм съгласна донякъде, защото тук стои един много специфичен момент относно как кога и какво...
Най-безболезнения момент за казване е докато детето е още съвсем малко, НО тогава е изключително трудно и според мен много обременително за детето, да обясниш донорството и чуждия генетичен материал.
Ето това ме тормози - как точно в ранна детска възраст, възможно най-разбираемо и най-необременяващо за детето, да се обясни донорството...
Защото, ако се отложи момента с обяснението тогава, когато детето може да разбере какво е това чужд генетичен материал - вече е късно и се появява на преден план момента с доверието и лъжата.
Съжалявам, че малко пооспамих, но не виждам къде другаде мога да я зачекна точно тази тема...
-
Френската организация, аналогична на нашата, имаха много хубава брошура точно по този въпрос, разказ в картинки и за единия и за другия случай, т.е. когато яйцеклетката е от донор или спермата. Незнам обаче дали я имат он-лайн някъде, ше потърся.
-
Нека само не изместваме темата, че според мен е много хубава и важна!
Нека се концентрираме върху страховете на осиновителите. Ако искате можем да отворим отделна тема за донорските зечевания. Мисля има сериозни разлики и специфики.
-
Наистина нека не разводняваме темата, защото съм съгласна, че осиновителките имат своите си специфични страхове и притеснения.
Затова, ако намерите за добре, преместете поста ми в друга тема.
Но понеже стана въпрос и за притесненията на решилите да прибегнат до донор, ето линк към английската организация на хора, сваързани с донорското зачеване. Има брошури оносно казването. Има и разкази на пораснали деца и друга информация.
Надявам се инфото да е полезно:
http://www.donor-conception-network.org/telltalkpubs.htm
Успех желая! :)
-
Ако останете насаме със себе си и много, ама много честно се попитате "Какъв ми е проблема с казването, защо ми се пълнят очите като си представя подобен разговор" - ще се изненадате колко много и различни отговори ще си дадете и всичките верни.
Не съм сигурна, доколко съм искрена докрай пред самата себе си, но ми се струва, че моите страхове във връзка със ситуацията на казването някак не са свързани с мене. Или поне съм убедена, че не това е основното ми притеснение...
Когато си затворя очите и си го представя, някак ми се свива корема. Причините, които ми хрумват "на прима виста" са следните:
(1) Струва ми се, че първият голям проблем е породен от обстоятелството, че си представям някакъв изключително зареден МОМЕНТ с главно "М"... - много сериозен, фатален, значим... И само този факт (на СУПЕР ВАЖНОТО СЪБИТИЕ) вече е достатъчен и е причина да ми е притеснено... Всички ние се вълнуваме и дори изпитваме страхове, когато предстои да ни се случи нещо значимо (изпит, важна среща, обяснение в любов)... Как да сме спокойни и в такъв момент...
Но! - ако си помисля за ситуациите, за които разказва Фуси - ежедневни, в които става дума за тези неща без драма, нямам проблем...
(2) Притеснявам се (много) за детенцето - как ще възприеме такава новина, колко ще го заболи... - това все пак зависи и от неговия характер и емоционален капацитет... В тази връзка съм си мислила... Аз все още не съм чела книгата на Нанси Верие за първичната рана. Попадала съм на отделни материали. Онова, което ме смущава е, че няма как да преценим, ДОКОЛКО тази първична рана е определяща живота на осиновеното дете. Притеснявам се, няма ли опасност самите ние да ПРЕЕКСПОНИРАМЕ проблема и чрез това (със съзнателно или подсъзнателно поведение и т.н.) да повлияем отрицателно на процесите... Все пак всички хора са различни, включително и малките човечета, няма как да изпитват една и съща болка... Освен това и предисториите на децата са различни... Mного ми се иска да поговорим за тези неща... :)
(3) Неизвестното плаши - Разбира се, че се притеснявам и от онова, което Фуси е описала в т.(3) от списъка си: "че ще го отблъсна и ще ми каже, че не съм аз майка му"... Това обаче ме занимава така или иначе, някак не го свързвам с момента на казване... Възможна "конкуренция" не ме плаши, а мисълта, че може да не сме в добри отношения с детенце...
П.П. Относно донорството и тайната - в съседна тема пише за подобни страхове... Как би се чувствал човек, когато познати коментират на кого прилича детето...
-
Chandra, може би ние с теб виждаме нещата малко по-различно от Фуси по една единствена причина. Тя си задава въпросите и получава отговорите, изричайки едно име и виждайки една усмивка и едно личице - тези на Нико. Може би ние не виждаме и усещаме толкова ясно нещата, просто защото не са се случили още. Сигурна съм, че когато му дойде времето ще успеем да се справим с това по възможно най-добрия начин, но за сега искам да бъда подготвена какво ще ме очаква. Много ми хареса и твоята мисъл за майката, която го е носила в сърцето си. Разбира се, че я знам, благодяра ти, че ни я припомни... :bighug:
Гледам сериите за приемните семейства всяка неделя - там нещата са съвсем ясни.
Мише, много ти благодаря за историята! Ще се постарая да я запомня, а ако все пак я забравя - ти ще ми я припомниш! :bighug:
Преди години имаше един филм, български, в който ученичка роди дете и го даде на учителката си. Помните ли го? Силно ме развълнува тогава обяснението, което осиновителката даде на детето пред биологичната му майка - мисля, че точно това каза - за това, че детето има две майки - едната го е носила в корема си, а другата - в сърцето си. Ама и аз, като Фуси си мисля, че май искам да нямам конкуренция...
-
:lol: :lol: :lol: само дето нищо не ми е ясно, ама лъжа добре :wink:
Душенце, щом мислиш за тези неща сега, половината от работа ти е свършена - другата половина - в движение. Споко!
Бях чела много предварително, за нищо не бях подготвена и нямаше как да бъда. И сега не съм подготвена точно за въпросите, които ми задава моето диване ... ама оправяме се някак.
С любов, разбиране и доверие към детето всичко ще е наред!
-
колко пъти отварям тази тема и ....уж ще пиша ,а нещо ме спира!
Душка, изумявам се от расъжденията ти.
Когато аз се реших, нямаше книги на тази тема.Бях едва на 21г. Не съм си задавала такива въпроси ,защото знаех ,че няма да има отговор.Кога да кажещ ли?Никога няма да намериш подходящт момент.Сега е малък,разбиваш му детските илюзии,после влиза в побертет,тогава апсурт,незнаеш как ще реагира.Момента ти го определящ,казването в много малка възраст никога не съм го одобрявала.
Имам съседка която каза на малката си щерка,и тя не осъзнавайки какво говори на всеки срещнат ,дори и на непознати казваше ,че има две майки.Е според теб това добре ли е.Ти преценяш и ти решаваш кога и как,отговор тук няма да намериш.
-
Впечатли ме историята, която Чандра е разказала за познатата й, която е успяла да опази тайната досега, когато дъщеря й вече е семейна с деца...Не мога да си представя какви усилия са били нужни, колко лъжи е трябвало да бъдат изречени през годините, колки скълапени истории...Колко трудности си е създала тази жена и как се е оплела...Не я съдя, знам че доскоро в България беше едва ли не „срамно” да си осиновител или осиновен. Прошепването зад гърба на някого „Той е осиновен, нали знаеш?”, мисля че повечето сме го чували...Но не мога да си представя как и сега, когато дъщеря й е голяма и няма от какво да се страхува, че някоя съседка ще я нарани, тя не намира сили да бъде искрена с дъщеря си...Че не е намерила повод дори и когато дъщерята е била на път да стане майка и когато е станала, да отвори сърцето си и сподели един път в живота си истината. Предполагам, че са имали доста разговори вав връзка с бременността на дъщерята, с раждането...Но предполагам и че отново тази жена се е старала да пази чедото си и да не го нарани в неподхадящ момент. И така подходящият момент никога не идва и става все по-трудно. Не знам как е, но предполагам, че сега страхът е да не причини шок, да не бъде отхвърлена на стари години, да не тръгне дъщерята да търси биологични родители...Цял живот в страх да не се развали идеалната картинка!
Не знам дали лично аз бих имала сили за това...Но хората са различни...
Правя си извода само, че колкото се отлага момента, все повече човек се оплита и никога не намира подходящия повод :)
Имам познат, който научи, че е осиновен на повече от 30 години и то не от родителите си. И той е бил осиновен като бебе от родилния дом. Знам, че имаше голямо скарване, охлаждане...сега отвън нещата изглеждат нормализирани...отвътре не знам...
Дано в наше време намерим правилния път и успеем сравнително естествено да поднесем истината, без да създаваме допълнителни травми и запазвайки доверието..
П.С. Историята на mishanta е наистина много хубава!
П.С.1 vesito_69, писали сме по едно и също време и май в подобен смисъл :)
-
Душка си задава въпроси и се тревожи, и от това по-нормално нещо няма. Факт, че отговори няма да намери ако не си задава въпроси. А аз лично съм намерила отговор на много мои въпроси именно във форума- иначе какво търся тука ...
Душка не се пита "Дали", а "Как и кога" ... не разбирам какво странно има в това
Весито да разбирам ли, че твоето момче е осиновено когато ти си била на 21 години. Ще е много полезно за всички, ако искаш разбира се, да споделиш кога и как му съобщи за осиновяването му.
-
бях на 21г когато подадох документи,на 24г когато си го взех.
Не съм си задавала такива въпроси.Може би око бях по зряла,въпросите ми щяха да са много ,страха по голям ,тогава и крачката е по трудна.
Както казах ,подходящо време няма.Просто трабва да се говори да ти е приятел детето.Тогава гледахме сапунки ,примери колкото щеш там ,дискутирахме тоз как е постъпил ,другия какво казал,но мажех да видя реакцията му.Петах ако той е на тяхно място кокво би направил ,как би реагирал.Последния разговор преди да научи беше,,мамо, едно такова дете трябва да порасне ,да се ожени и чак тогава да му кажат,,
Опитвала съм се да го подготвя,за този моменг,много пъти сме говорили на тази тема,но подходящ момент не съм намирала.Търсих си оправдания сама за себе си от сорта сега е малък ,нека да си изживее пълноценно детството,после дойде и момента в който отиде да учи в по голам град от 8кл.В най неподходящото за мен и за него време му казаха.Не по начин да му се подиграят, но все пак му го казаха.Не съм се опитвала да го лъжа,но до този момент не ми беше задаван въпрос от този вид.
Нямаше драми,по скоро той утешаваше мен, а би трябвало да е обратното.Последиците дойдоха после,близките му ,,приятели ,,се отръбнаха именно поради тази причина.Нова година я изкара сам пред компютъра.Сега вече ги треудоля тези неща.Вече е голям мъж,скоро ще стане на 18год.Нама таини,всяко начинание е зад мен и аз зад него.Синът ми е приятел, опора в много неща,толкова много си го обичам.Надявам се и той мен.
-
Няма глупави въпроси. Единственият глупав въпрос е незададеният. :wink:
-
Както казах ,подходящо време няма.Просто трабва да се говори да ти е приятел детето.Тогава гледахме сапунки ,примери колкото щеш там ,дискутирахме тоз как е постъпил ,другия какво казал,но мажех да видя реакцията му.Петах ако той е на тяхно място кокво би направил ,как би реагирал.Последния разговор преди да научи беше,,мамо, едно такова дете трябва да порасне ,да се ожени и чак тогава да му кажат,,
Опитвала съм се да го подготвя,за този моменг,много пъти сме говорили на тази тема,но подходящ момент не съм намирала.Търсих си оправдания сама за себе си от сорта сега е малък ,нека да си изживее пълноценно детството,после дойде и момента в който отиде да учи в по голам град от 8кл.В най неподходящото за мен и за него време му казаха.Не по начин да му се подиграят, но все пак му го казаха.Не съм се опитвала да го лъжа,но до този момент не ми беше задаван въпрос от този вид.
Нямаше драми,по скоро той утешаваше мен, а би трябвало да е обратното.Последиците дойдоха после,близките му ,,приятели ,,се отръбнаха именно поради тази причина.Нова година я изкара сам пред компютъра.Сега вече ги треудоля тези неща.Вече е голям мъж,скоро ще стане на 18год.Нама таини,всяко начинание е зад мен и аз зад него.Синът ми е приятел, опора в много неща,толкова много си го обичам.Надявам се и той мен.
Разсъждавайки върху темата си мисля, че може би най-добрият начин да се каже на детето е след като предварително е обсъдена и дискутирана темата в семейството по принцип за осиновяването, както е постъпила vesito_69.
Да се обясни спокойно и достъпно на детето кога и защо едно дете може да бъде осиновено. Обикновено в семействата с осиновяване темата е табу, стриктно се избягва, прави се подсъзнателно - малко като "щрауса", който си зарява главата в пясъка.., нещо, което допълнително нагнетява в детето грешни внушения по темата.
Да ви кажа честно моите страхове не са точно по пососка - конкуренция с биологичната му майка и дали ще предпочете нея, смятам че детето винаги ще предпочете да остане там, където има любов, а не гени (това показва и практиката обикновено)
Имам едни други страхове, но за тях по-късно! :)
-
Хубава тема, du6ka! Ще я следя с интерес!
Ние лично сме решили да споделим с децата, когато станат на по 3-4 години, в смисъл във възрстта в която може би вече биха ни разбрали какво искаме да им обясним. В къщи и в момемта се говори свободно на тази тема, но те са прекалено малки за да разберат... има време за всичко. :D
-
Душка си задава въпроси и се тревожи, и от това по-нормално нещо няма. Факт, че отговори няма да намери ако не си задава въпроси. А аз лично съм намерила отговор на много мои въпроси именно във форума- иначе какво търся тука ...
Душка не се пита "Дали", а "Как и кога" ... не разбирам какво странно има в това
фусинко, много ти благодаря! Радвам се, че си ме разбрала правилно, както и повечето момичета, пишещи в тази тема. Аз наистина го мисля този момент и то най-вече заради децата, пострадали от научаването на тайната отвън. Заради децата, не заради мен... Сигурна съм, че ще намерим начин със съпруга ми, даже по-скоро той ще намери правилния начин и подходящото време. Много силно се надявам. А любовта е гарантирана! :wink: Моите въпроси наистина са: "Как?" и "Кога?", а не "Дали?"...
Весито, какво се изумяваш толкова от разсъжденията ми? Упрек ли откривам? Или просто ми казваш, да не питам тук, щом така или иначе няма да получа отговора си четейки? Аз мисля, че другите момичета ме разбраха правилно. Темата е важна и ако не ни даде отговори на въпросите, които ни вълнуват, то поне ще ни насочи към стъпките, които ще извървим и ако можем да избегнем поне една грешка - това ще е много хубаво. Аз лично, много се надявах да се включиш в темата, но да ни дадеш съвети, да ни споделиш, ако желаеш, разбира се, тревогите и страховете си... Естествено, че обичаш сина си, хубаво е, че сте приятели, радваме се с теб на успехите му - какво хубаво есе беше написал...
Стана ми много мъчно...
Рeta, благодаря за включването. Пожелавам си твоя късмет! :wink:
-
Хубава тема Душка!
Чета за вашия опит и мисли и благодаря ,че ги споделяте ! :bighug:
Много страхове се борят в мен и този един тях. Докато четях темата си спомних ,че социалната ни попита дали бихме казали на детенцето и какво е отношението ни към "казването".Първоначалната ми реакция беше - о да ! разбира се не бих искала да разбере от някой доброжелател./За съжаление имам пример и горчив опит с мой близки /
Всъшност винаги съм била на мнение ,че детето трябва да знае да се "подготви" за момента в който разговора би бил различен от "къщата за бебета" и наистина осмислен от детето ...Дори в мислите си съм разигравала такива сценарии.
Сега мисля така - убедена ,че това трябва да стане,но необременена от реалната обич и егоистични подбуди :oops: .
Кога и как ще стане ,тепърва предстои да разбера...силно се надявам да се справя !
Да не правя много грешки и да взимам правилни и разумни решения :oops:
-
Имам една идея - защо не копираме линк към темата в темата за психологична помощ и да помолим за мнението на специалиста (на Ваня Савова)?
-
Ох, нещо ми стана на лаптопа - за трети път пиша...
Исках да благодаря на Фуси, на нея тук разчитаме основно, както и на Peta, че изказаха мнението си по темата. Щеше ми се тук да се включат и повече майки-осиновителки, знам, че има доста такива. Но, може би, дечицата им са още малки и не са мислили по въпроса.
Ние със съпруга ми винаги сме се оправяли сами с всички проблеми. Не сме търсили никаква професионална помощ, освен чисто медицинска. Сигурна съм, че когато му дойде времето, ще имаме отговорите. Ще имаме детето пред себе си, ще знаем възрастта му, както и ще опознаваме характера и чувствата му. Ще разберем как и кога да действаме. Само, че искам да съм подготвена...
Чандра, ако желаеш, дай линк в темата на г-жа Савова.
-
Сигурна съм, че когато му дойде времето, ще имаме отговорите. Ще имаме детето пред себе си, ще знаем възрастта му, както и ще опознаваме характера и чувствата му. Ще разберем как и кога да действаме.
Наистина ще е така, когато заживеете с детенцето отговорите ще дойдат сами! :D
Само, че искам да съм подготвена...
А това не знам как ще стане....Колкото и да сме подготвени на теория, практиката показва друго :wink: Пожелавам ти от сърце много скоро да разбереш какво искам да кажа! :bighug:
-
Чандра, ако желаеш, дай линк в темата на г-жа Савова.
Просто предположих, че за темичката тук и във връзка с въпроса, "кога е най-благоприятният момент и как се казва това" може да е интересно и мнението на специалистите ... Тези въпроси са много важни и интересни (нали затова четем книги, бъбрим със спецове, опитваме да се подготвим...),... но на мене в момента не са ми съвсем "на дневен ред"... Бих писала на психоложката във връзка с други мои болежки, но все още събирам смелост да го направя... :oops:
Иначе е ясно, че няма как да сме подготвени за момента на казването и ще реагираме според ситуацията...
И аз благодаря за мненията на Пета, Фуси, Весито... - страхотни сте! :)
-
Здравейте момичета,
Да се включа и аз в темата за най-големия страх. От моя две и половина годишен опит ще ви споделя някои мои преживявания и мисли.
Първо, за Душка - нормално е да се страхуваш, но кога станеш мама на осиновено дете, ще разбереш, че всъщност това не е най-големия страх. Най-големия страх е дали винаги докато ти си жив, твоето дете ще е живо и здраво. Поне за мен това е най-големия страх и страха дали аз ще съм жива и здрава, докато моето дете има нужда от мен.
А за казването на детето, че е осиновено - трябва да се каже, спор няма. Аз лично почнах доста отдавна, няколко месеца след като малката си дойде у дома и лека, полека, започнах да й припомням как е била в домчето с другите деца, колко пъти съм ходила да я виждам, какво сме правили заедно преди да се вземем и т.н. След време, когато вече разбираше и можехме да установим и вербална връзка, започнах по различни поводи да й разказвам за това как сме се срещнали, за това че не е излезнала от моето коремче, както аз от бабиното, но че аз съм била нейната майка, дядо Боже е знаел това и ми е помогнал да я намеря и др. подобни.
Към днешна дата, тя знае много добре, че не съм я родила аз, знае името на жената, която я е родила, знае в кое домче е била и иска да я водя на гости при децата. Напълно е спокойна по темата. Но сега, след повече от две години ние имаме връзката, която нямахме в началото. Пълно доверие и безрезервна любов има между нас и това ужасно ми помага да се справям с отговорностите си на родител. За мен там е ключа - колкото по-уверен си в отношението си с децата и във връзката, която си създал с тях, толкова е по-лесно. Аз вярвам напълно на детето и тя на мен, надявам се това да ни помогне в по-тежки моменти. Сигурна съм, знам, че ще се справя. Всички притеснения са в миналото, именно защото сега тя е моето дете, което ме направи пълноценен родител.
За протокла, дъщеря ми е осиновена на 1.9 год., сега е 4 год. и 5 месеца. Трябваше да й обасня защо живее на друго място и какво си случва с нея, коя съм аз. За това и започнах от по-рано да говоря по тези теми. Аз съм нейн единствен родител и се гледаме напълно сами. Може би и за това сме си толкова близки.
Мисля, че след време вие сами ще усетите, познавайки децата си, кой е най-подходящия момент за казване. Разчитайте на вътрешното си чувство и интуиция, които с времето на родителтването стават все по-изострени и верни, а не толкова на теорията, която ще прочетете. Това е моя скромен съвет.
-
Sislie,
Благодаря ти, че сподели, опитът ти е много ценен! Смятам, че си намерила верният начин! Поздравления! :D
-
Sislie, много ти благодаря за включването в темата. Беше ми много интересно и полезно да прочета за опита ти, предполагам, че и на другите момичета също. Сигурна съм, че си страхотна майка! Твоята дъщеричка е щастливка, че точно ти си нейната майчица! Chandra, миличка, предложението ми е напълно сериозно, ако желаеш, сложи линк, нямам нищо против. Вероятно мнението на д-р Савова ще е от полза и за други момичета. А тебе силно те прегръщам!
Рeta, много ти благодаря за пожеланията! Пожелала съм си твоя късмет и твоята банда! :wink:
-
Sislie, и аз благодаря за споделения опит! (http://s19.rimg.info/ced6a73a7d4279ed6e0757ce9e3a282f.gif) От сърце ви пожелавам много здраве, радости и осъществени желания! :)
-
Момичета, благодаря! Споделям опита си единствено с цел, ако мога да вдъхна увереност във вас, че ще се справите и с най-големите си страхове! Щом аз се справих!
От друга страна и въпреки милите ви думи, изобщо не смятам, че съм страхотна майка. Имама още много да се уча, за да стана такава! Но все пак знам, че нищо не знам и се опитвам да науча нещо :D Много грешки съм правила и вие сигурно ще правите, но това е пътя, грешките учат най-добре, само да не са за сметка на децата ни.
И последно - аз съм щастливката с такава дъщеря! Не знам с какво го заслужих това блоговоление на съдбата! Поздравявам ви и ви желая много успех!
-
И последно - аз съм щастливката с такава дъщеря! Не знам с какво го заслужих това блоговоление на съдбата! Поздравявам ви и ви желая много успех!
Ох, направо ме разплака! Бъдете много щастливи двете!
Успех на всички! :bighug:
-
Здравейте мили мами,аз мисля да направя един албум на Иви с всички снимки и дати от първата среща до момента в който и кажем.Решихме с мъжо :Dда и го разкажем като приказка, така че да може тя да ни разбере.След това каквото Бог е рекъл това ще стане
-
Тенеза, благодаря ти за включването в темата и за споделянето. Да ти кажа честно и ние така бяхме решили с мъжа ми, но при нас нещата завиха на 180 градуса и за сега осиновяването вече не е на дневен ред, за което много съжалявам. :( Идеята ти за албумче от момента на първата ви среща е прекрасно. Така или иначе, след време децата питат, защо нямат бебешки снимки. А като си гледа албумчето от мъничка и свикне с него, както и с допълването на снимките, ще е по-лесно на малката душичка да осмисли нещата с времето. Много да сте щастливи тримата!
-
Мерси Душе от сърце ви пожелавам само хубави моменти и много усмивки