Мини, знам добре за какво говориш. Моята история е сходна с твоята. Моят биологичен родител почина преди 13 години. Дълго време не можех да простя, че ни е изоставил. Когато ни беше нужен, него го нямаше.
Аз съм му простила. Мисля, че след време ще си готова и ти да го направиш. 

Мини, моят "господинчо" е офейкал, когато аз съм била на 1.5 г. а брат ми на 40 дни.Когано разбрах, че е починал инстинктивно бях изпълнена с желание за мъст, относно имоти и тем подобни.Мисля, че такива мисли са нормални, човек връща лентата назад и идва гневът, който винаги при мисълта за този човек ме е съпътствал. Моят на всичко отгоре има осиновено дете, което ни потърси, защото се почуствало само. Сега то живее в уредената му къща, в средно голям град, като се оказа, че нищо по имотите не е оправено и аз и брат ми сме наравно с него.
Здраво се бях наточила, но постепенно пак се върнах назад- баба и дядо ни направиха къща(родителите на майка ми)и всичко друго компенсираха. Сега съм на 31г. и имам мое семейство, имам собствен дом със съпруга ми, приятели , работа, далеч от времето, мястото и т.н.
Разбрах, че не искам нищо от хора, които не познавам, а моят брат също навестява роднините там, но аз не чуствам нуждата от това, живея си моят живот.
     

Мини, има много хора с подобен проблем. Според мен това е остатъкът от комунизма, когато трябваше да се ожениш/омъжиш задължително и в голяма част от случаите не попадаш на подходящия човек. И резултатът е - безброй провалени бракове и животи - не само на родителите, но и на техните деца. Имайки пред себе си пример от моето семейство - аз бях сигурна, че ще намеря точно определен човек, с точните качества и в точното време.
Моето "родителско тяло" е още жив. Не съм го виждала от 10 години. Последният път ме подмина даже без да се спре. Никога не се е интересувал от мен и сестра ми, дори и когато са му съобщавали за различни събития от нашия живот.
В началото изпитвах ненавист, ярост, омраза, сега единственото, което изпитвам е дълбоко съжаление за проваленият му живот.
Не си дебелокожа, просто така стоят нещата. В крайна сметка отиваш да отдадеш последна почит на човек, когото уважаваш и цениш. В този случай ти постъпваш така, както приемаш за най-добре.

Мини, майка ми е отгледна само от баба ми, на нея не и е тежало определението дете на разведени родители, а копеле.... Дядо Иван, истинския и баща не се е оженил за баба ми и така....По-късно баба ми среща настоящия си мъж дядо Стефан (адаш на Стефания и по-малд от баба ми с 13 години, страшна бабичка, кво ще кажеш) и той осиновява мама, дава и името си, отгелжда я като своя и до сега тя си му казва татко. Имам си вуйчо от дядо Стефан, полубрат на мама, с когото се обичат много. Мама е на 49, преди 11 години минавхаме на връщане от морето през родния град на биологичния и баща (умишлено не казвам истинския) и след 38 години раздяла, тя каза, дай да го видим този човек, а баща ми каза, че много пъти си го е мислил, ама не му е било удобно да и каже. Отбихме се, той живееше сам, абсолютен самотник. Тя влезе и каза, задравей, аз съм Божидарка и от там един рев - той реве, баща ми, майка ми, а ние със сестра ми деца още.....Не беше пушил години, а тогава запали цигара. Даде ни парички да си купим нещо за спомен....Отидохме си, после той дойде у нас в София на гости един път, след което се обаждаше в годината два три пъти, след като си е пийнал, може би нямаше смелост. Беше казал на мама да му казва татко ако иска, но тя каза, че си има баща....но му е простила. Преди 3 години минавайки пак през родния му град се отбили с баща ми, но него го нямаша, починал сам като куче, погребал го пак сам един комшия, казаха ми по телефона нашите, толкова не съм плакала през живота си....Ако знаехме, че е болен, щяхме да го вземем да го гледаме и лекуваме, но той така и не се обади, нямал е кураж, било го е страх. Майка ми си го обичаше, неосъзнато, до момента, в който не го видя, после повтаряше, как приличла на него, какъв чистник бил...все хубави работи Мини, не си дебелокожа. Ти си сладур, просто не си имала достатъчно време, за да му простиш, но пък времето е пред теб, не е късно, независимо, че него го няма, така или иначе никога не е присъствал физически в живота ти, но духовната връзка я има, независимо от горчилката А и ти си му простила, щом пишеш тези редове и разсъждаваш върху тази твоя мъка. Не се чувствай нещастна, просто бъди щастлива с хората, които имаш до себе си и които са те направили това, което си. А ти си готина. Биологичният ти баща ще почива в мир, бог ще му прости, нали това му е работата А пък нас нека ни пази.
Поздрави,
Нина

Според мен човек не трябва да товари съзнанието си с такива негативни емоции,защото вреди на себе си.А оттам-и на близките си.

Жекова, понякога е неизбежно да преживеем и такива емоции и въпреки, че са негативни, дават повод човек да преосмисли доста неща и точно по този начина да се освободи пък от по-незначителни неща. Аз поне така си мисля. Няма как да се изолираме само в свят с положителни емоции.

Грешката е моя,имах предвид цитата"ще им спъвам наследствените дела".

   Мисля че чувствата които се изпитват в такава ситуация са съвсем нормални.Моя мъж е имал нещастието баща им да живее с тях.Починал е преди 14 гд.,а той на гроба му е ходил само за погребението му.Никога не съм ги чула да казва "баща ми" ,а му казва само името.Не е плакал на погребението.Като си говорим ми казва,че заради това си мисли че е лош човек,но мрази биологичния си родител и нищо не може да го накара да прости. Аз не мисля,че заради това е лош.Дано на никой да не се случва.Важното е човек да е чист пред съвестта си и да прави и чувства неща без да съжалява и да се разкайва.

 Майка ми и баща ми се разведоха когато бях на 5години. Тогава ме взеха баба ми и дядо ми и ме отгледаха.Баща ми се сещаше за мен през първите няколко години колкото да изпрати другата ми баба да ме вземе за една-две седмици през лятото.  После спря да се интересува от мен. Почина преди няколко години-не ми казаха и не ме извикаха за погребението и не знам къде е гробът му....  Майка ми я видях 12 години след развода....  Сега не се сеща да се обади да ме поздрави за рождения ден, за нова година или за коледа. Сеща се да се обади когато има нужда от пари.... за какво говорим изобщо???  И аз се чувствах като теб, но в последно време погледнах нещата от друг ъгъл. Не съм им длъжна с нищо!!!! Не те са ми родители.  Какъв родител може да бъде този, който поставя личния си комфорт, душевен или физически и личната си изгода пред детето си??

Виждам, че тук има много момичета със съдба сходна на моята. Моите родители се разведоха, когато аз бях на 9 години. Трудно преживях това, а и като се има в предвид хорската злоба (сочеха мен и сестра ми с пръст и ни се подиграваха, че сме деца на разведени родители). От момента, в който нашият биологичен баща си тръгна не ни потърси повече, като изключим редките обаждания по телефона, които се свеждаха до 2-3 в годината и това беше само първите месеци. Но "всяко зло за добро" майка срещна прекрасен човек, който ни отгледа като негови деца и на който и до днес казваме татко и много обичаме. А онзи-биологичният не го интересуваше какво се случва с нас нито на абитуриенските ни балове, нито на сватбите ни, нито когато лекарите ми казаха че имам 24 часа живот ако не ме оперират по спешност заради извънматона бременност...нито за каквото и да е друго. Но аз съм го преживяла вече и съм му простила всичко, оставила съм го да го съди Господ, него и всички като него...

Мини, нормално е да реагираш така. Аз имам тати имам и Жоро Пачев (т.е. този дет ме е направил). Честно казано, не го знам жив ли е, здрав ли е, какво прави, не ме интересува!
Нашите са се развели аз като съм била на 2 и нещо, мама се събра с папи аз когато бях на 4, омъжи се за него, когато бях на 7 (бях им шаферка), той ми е треперил, той ме е мислил, той е гледал с подозрение всеки мъж, който евентуално би могъл да ме отнеме от него  Още му е трудно да приеме, че аз вече не съм на тати момичето, а на Ники жената, ама свиква, какво да прави
За сметка на това Жоро Пачев не го бях виждала от 80-та (задължителните свиждания) до 95-та, когато по настояване на баба ми (мир на праха й) отстъпих и се видяхме... Определено не ми се отрази добре срещата... А върха на сладоледа беше, когато ми се обади на 12-ти май да ми честити рождения ден на патерица (за справка - аз съм на 11/06 )
Затова, не ме интересува, и няма да ме заинтересува! Не ме интересува наследство, нищо, просто този човек за мен е никой...
Затова мила, не се кори и укорявай, че реагираш така, твоята реакция е възможно най-нормалната, която може да съществува