Малко по-сложен е проблема.
1. Ако лицата не са съпрузи, а живеят на съпружески начала, тогава не е необходимо съгласието на мъжа. Жената си се разглежда като самостоятелна "единица
" . Това означава,че след раждането на детето, тя не може да има претенции за издръжка или полагане на родителска грижа от страна на мъжа.
2. Ако обаче лицата са съпрузи, тогава е различно. Според чл.32 от семейния кодекс, съпругът на майката се счита за баща на детето, родено през време на брака или преди изтичането на триста дни от неговото прекратяване. Т.е. независимо от кого и как е заченато, стига детето да е родено по време на брака, за бъщъ се счита съпругът на майката.
Естествено, съпругът на майката може да оспори, че е баща на детето, като докаже, че то не е могло да бъде заченато от него. Такъв иск може да бъде предявен до изтичането на една година от
узнаване на раждането.
Специално за случаите на изкуствено оплождане, не се допуска оспорване на бащинство, когато майката с писмено съгласие на съпруга си, дадено пред управителя на съответното заведение, е оплодена изкуствено или е родила дете, заченато с генетичен материал от друга жена.
Затова в подобни случаи, докторята изискват подписването на писмено съгласие от съпрузите. Според мен е добре и да го изисквати от лицата, които живеят във фактическо съжителство. Защото досега не ми е известно, ама име основание да се води иска за бащинство и в такива случаи. Просто ще се приложат по аналогия същите разпоредби като при съпрузите