Пиша тук като в дневник. МНого ми се събра днес и накрая теглих чертата и се попитах - защо всъщност искам дете? Искам ли го или искам нещо, което е за мен и подбудите са предимно егоистични? Дали Господ, с всички проблеми, които са ми на главата, не иска ме накара да надживея себе си?

Като че ли се чувствам като на някакво състезание. Понеже всички около мен са с кореми и колички, затоав и аз? Затова ли? Драмата като че ли се усилва и от това, че понеже не мога по нормалния начин, значи всички гледат на мен със съжаление и не знаят какво да ми кажат.... Това може да е част от причината, няма да си кривя душата и да отричам.  Чувствам се непълноценна - затова ли искам дете? Тъпо..

Друга, основната причина е, че много обичам мъжа си и не мога да си представя, че не мога да бъда негова достойна съпруга, която да му даде негов наследник или наследница. Той е толкова умен, красив... И аз съм умна, симпатична... И двамата сме с успешни кариери, голям празен апартамент, отскоро сме женени... много много се обичаме... И какво по-логично от това да имаме дете, което да стане тържеството на този наш съюз... Но дали това е истинска, стойностна причина да искам дете?

Защо всъщност толкова много искам дете? Защо са всички операции, сълзи, разочарования? Защо не мога да си представя, че ще осиновя и мъжът ми и аз няма да имаме собствен плод на нашата любов?
А може би в мен, или в нас, все още не се е натрупала онази критична доза обич, която да ни накара да забравим себе си и да я излеем другаде?

Когато за първи път изпаднах в криза на един бебешки рожден ден и избягах разплакана в един ъгъл, мъжът ми дойде, изслуша през хлиповете ми как това би бил единственият смисъл на живота ми и ме попита "в такъв случай, ако това е смисълът на твоя живот, по какво се различаваш от една муха" Каза ми още "За децата на кои велики личности знаеш нещо?... Смисълът е в това да правиш добро и, ако трябва да осиновиш дете, то може би това би осмислило живота ни.."

Толкова въпроси  на които тепрва ще започна да търся отговори. Започвам. Вглеждам се в себе си. Пък дано дотогава рисковете, в които е здравето ми в момента, се окажат доброкачествени....

Целувам ви.

Всички сме минали по този път. Историята с количките и рождения ден ми е до болка позната. Колко тайни сълзи съм изплакала. Научих се да решавам проблемите си стъпка по стъпка. И след всяко стъпало напред се чувствам по добре, знам че рано или късно ще спечеля войната.
Признавам си има дни в който се сривам тотално, но гледам да си намеря
работа в изобилие и да спря да мисля. Или се наревавам наведнъж и на другия ден пак започвам с борбата.
Но никога не бих се предала, не и за това. Успех и кураж. Идва пролет идват щъркели... , току виж и някой се сетил да кацне и при нас.

Cookie, от сърце ти желая щастие с твоя съпуг и съм сигурна, че заслужавате дете. Все пак съвременната медицина предлага повече възможности от преди. Колкото до другите въпроси, които те вълнуват и препятствията през които минавате- те не могат да ви убият. Остава само да ви направят по-силни, за да имате повече мъдрост и сили за малкото човече, което съм сигурна че ще имате. В тези трудни и опасни времена детето ви ще се нуждае от истински силни мама и татко! Успех!

Тези страдания и вълнения, през които минаваме, са необходимост. Те ни подготвят за отговорната роля Родител. Помагат ни да осъзнаем какво невероятно чудо е създаването на нов живот и колко голяма е отговорността, която поемаме. Съзряваме, учим се, култивираме в себе си любов, търпение и толерантност. И с течение на времето всички тези изпитания, през които минаваме, ще ни направят родители, с които нашите деца ще се гордеят

coookie,знаеш ли като чета какво си написала като че ли аз съм го писала.Повтаряй си че си късметлийка да имаш до себе си мъж който те обича намира думи да те успокои.Желая ви много здраве а другото ще се подреди

Всички сме имали такива мигове. Но знаеш ли - никой не може да избяга от съдбата си - това е изпитание, на което сме подложени, защото сме по-силни от всички други. Приеми го от добрата му страна. Зная от личен опит, че е трудно, но не е невъзможно.  Една дружка на мен ми каза "Малка си за мама". Може да звучи гадно, но явно е така. Горе главата!!!!! Аз чакам да "порасна". Е! Действаме по въпроса де!
Защо искаме дете? Искаме някой да ни обича от все сърце /освен съпрузите/, да имаш стимул да живееш за някой, да даваш всичко от себе си за него - просто да го ОБИЧАШ.
ЧАО,че много се разчуствах!

Това все едно съм го писала аз   . И аз се чувствам така почти всеки ден. Опитвам се да го преодолея, но не е лесно, знам.
Най-важното е, че поне мъжът ми ме подкрепя и ме обича. Ако не беше той, не знам до къде бих стигнала в отчаянието си   .
По въпроса за чувството за непълноценност моят мъж каза: виж циганките, необразовани са, на дъното на обществото, правят аборт след аборт и пак раждат по 10-тина деца, те да не би да са по-пълноценни от тебе? Не от това се определя стойността на даден човек.

Много точно описано /моите мисли и чувства, а както е видно не само моите.../.
Вчера, след виртуален разговор с един непознат се оказа, че всеки е недоволен от живота си и от нещата които му се случват.
Това е част от живота - да искаш повече и да се опитваш да постигнеш нещо....
И тогава, колкото и да е странно, осъзнах че всеки ден е единствен и последен - никога няма да се повтори.Затова си поставих условие - трябва да се усмихвам и да се радвам на момента /едва ли съм открила топлата вода, просто се попитах защо живея в бъдещето?/.
Не се самоизмъчвай Куки! Виж колко е хубаво синьо небето и как се разлистват дръвчетата  
Сега съм повече от всякога убедена, че всяко нещо става тогава, когато дойде момента!

Куки,
погледни в "На кафе". Само преди 4-5 месеца си задавах същия въпрос.

Стигнах до извода, че (да използвам думите на мъжа ти) сме като мухите. Аз освен с природата и закодираната в мен потребност да се възпроизведа, не мога да си обясня защо вървя срещу разума си, защо си травмирам психиката, защо си причинявам сама болка. Защо не съм категорична, че не искам дете? Няма друго обяснение според мен. Толкова е просто и логично. Не се подчинява на икономическите закони. Защо едно семейство ще предприеме 3-4 опита ин витро, вместо да спестят тези пари, да си купят къща и т.н. За всеки друг разход биха се замислили, но за този дават и последната си стотинка. Не се подчинява на интелекта. Осъзнаваме напълно, че още на 20 можем да си осиновим деца, без дори никога да пробваме за наше. Я какви хубави, готови, родени ни чакат. Но не. Първо се опитва за свое. За собствено. За носител на нашите гени. Пък чак като се изчерпят повечето възможности, мислим за осиновяване. Изключенията само подтвърждават правилото. Не се подчинява и на социологията, на революциите в мисленето,на протестите срещу консерватизма и остарелите схващания. Сексуалната революция беше възможна, защото не противоречи на природата. Но революция в областта на нераждане на собствено дете, а направо осиновяване или пък живот без деца в скоро бъдеще според мен няма да има. Така че точно като при мухите...Колкото и нелепо за звучи. Инстинктите са живи. Мъжете все още искат по-голяма територия, все още искат да разпръскват семето си на повече места и все още се бият за първото място. Жените все още искат да родят с цената на всичко и все още искат децата им да са от най-силните, от победителите. Невероятно е, но от хиляди години все едно и също искаме. Греша ли в разсъжденията си? Аз мисля, че не, но ако имате по-добро обяснение, ще ви изслушам.
Разбира се, индивидът е нещо уникално. Образовани сме, интелигентни сме, над много неща сме, с наши си разбирания, не робуваме на чужди мнения и т.н... Комбинации хиляди. Но... сме срещнали най-милия, най-умния, най-силния, победителя и какво искаме от него? ДЕТЕ. Както и да го въртя все до мухите го докарвам.

В неделя стоейки на трамвайната спирка,се загледах в една циганка.
След нея вървяха три хлапета голямо,средно и малко кое от кое по-мръсно и сополиво.А тя беше в напреднала бременност.Същите субекти влязоха в един КОПТОР.Тогава се запитах за кой ли вече път,защо аз която имам дом,работа и стахотен мъж с когото се обичаме
посещаваме клиника по стерилитет,а тая манга като всички останали се плоди като мишките.Защо,защо....защо?Стана ми гадно,но се прибрах,в нашия празен и тих дом при моита любов.

Marie,
ама толкова си права! От доста години се борим/8/, и след всеки М си давам някъкв срок, че ако и сега не се получи - отиваме и си подаваме молбата за осиновяване, а не го правим, и то не от съображение, че детето няма да носи нашите гени, а от страх. Страх, че не съм сигурна, дали наистина го искам с цялата си душа или го направя защото така трябва. Да, искам да стана родител, но дали съм готова, дали някога ще бъда готова... Или пък започвам да се отчайвам ...
Абе общо взето съм решителна жена, но когато се замисля за това - решителността ми се изпарява.

Разбирам тенапълно
Но мога да ти кажа едно - откакто подадохме документи, се чувствам друг човек.

Marie,
ама толкова си права! От доста години се борим/8/, и след всеки М си давам някъкв срок, че ако и сега не се получи - отиваме и си подаваме молбата за осиновяване, а не го правим, и то не от съображение, че детето няма да носи нашите гени, а от страх. Страх, че не съм сигурна, дали наистина го искам с цялата си душа или го направя защото така трябва. Да, искам да стана родител, но дали съм готова, дали някога ще бъда готова... Или пък започвам да се отчайвам ...
Абе общо взето съм решителна жена, но когато се замисля за това - решителността ми се изпарява.

Абсолютно същото си мисля и аз    Понякога си мисля, че не става, защото щом не съм готова да осиновя и не съм сигурна, че ще се справя в тази ситуация, значи и с моето няма да се справя добре  

...Понякога си мисля, че не става, защото щом не съм готова да осиновя и не съм сигурна, че ще се справя в тази ситуация, значи и с моето няма да се справя добре  

Мислиш в грешна посока. Всеки има възможност да бъде добър родител, просто ние имам прекалено много време преди това за да разсъждаваме дали и колко ще сме добри. Една голяма част нямат време да го мислят предварително или даже изобщо не се замислят и въпреки това се получават добри родители. Ние просто ще сме съвършението родители, защото ще знаем "цената" на децата си  

[quote="pkoprinkova  Понякога си мисля, че не става, защото щом не съм готова да осиновя и не съм сигурна, че ще се справя в тази ситуация, значи и с моето няма да се справя добре  [/quote]

Да бе,  да!
Мама ме е родила на 23, макар, че с татко не са искали дете точно след сватбата. Хич не е мислила готова ли е не е ли готова.
Пък виж аз каква прелест съм!!!!!!!  
За скромността ми, дума да няма
Я не ги мисли така нещата. Готова си и още как!!! Твоето бебе ще е щастливо с такава майка.
Я горе главата

Васи - Претръщам те!

Имах възможност да си помисля по този въпрос известно време.
Всъщност аз достатъчно време имам да мисля по какви ли не въпроси, когато съм сама и мъжа е на път.

Не съм от жените, които припадат от умиление при вида на зайче, котенце или сополиво бебе. По-скоро съм оставала хладна при вида на руси, синеоки ангелчета, които бабите се трупат да щипят по бузите... Каквото и да си говорим едно дете си е доста промяна в живота ни и е тревога доживот да го мислиш добре ли е и как се оправя. Мислех, че преди 30 едва ли ще поискам дете.

Но как всичко се променя, когато си срещнал Човекът. Не знам дали няма да прозвуча смешна, но за мен без съмнение той е любовта на живота ми. Откривам, че имам цяла вселена обич в себе си, която да насоча към него и че няма нищо по-естествено и чудесно от това да дадем живот като продължение на нашата любов. Че мога безгранично да обичам едно малко човече, защото то наше ... мое и негово ... И да, егоистично, но то е моя малък начин да продължа да живея чрез него. В спомените му, в делата му и в неговите деца ...
И много искам да видя как ще стои моя овал на лицето с неговите сини очи.

Детето не ми е самоцел. Защото аз искам дете точно от Него, а не непременно дете на всяка цена, от някой си там ...