"if you could live your life again
would you change the things or leave them all the same,
If you look back at your past
will you be proud of what you' re done.."
. . . Iron Maiden
Много пъти съм си мислела за това в различни етапи от живота си, в повечето случаи, когато съм имала някакъв проблем. Дори последно беше вчера ...
Много хубава тема, Натали, все повече се възхищавам от теб.
В един филм на мен пък ми допадна следната реплика: "Обичам си живота, защото е МОЙ" - много мъдрост има тук, трябва да се радваме на всичко, което имаме - дори на кафето сутрин, защото факта, че сме живи и сме се родили и ни е даден този живот с всички грешки, които допускаме и всички предизвикателства, които ни поднася.
Ако бих могла да се върна (но вече с опита, който имам сега) нямаше да променя нищо - не искам. Не искам да не бях срещала мъжа си - най-прекрасния и добър приятел, който съм имала дори с всичките му недостатъци, не искам да не бях срещала Оля, Мели, Боровинка, Огънче, Стефи, jam, Евка, Зайко, Туто и всички всички приятелки тук (извинете ако съм пропуснала някой), не искам да не бях разбрала какво значи да си до човека, когато обичаш и да го подкрепяш в трудни и безизходни моменти, както и той мен, не искам да не бях помъдряла за последните 3 години, не искам да не бях научила доста полезни и интересни неща, които биха помогнали на мои познати и близки за в бъдеще, не искам да не бях преживяла щастливия момент на първата хубава спермограма, с която се отвори път напред и на нова борба, първите хубави резултати, всеки един щастлив миг, до който е достигнато с много сълзи, мислене и преживяване. И все по-често се питам всичко това случайно ли е? Дали живота не ни поднася това, защото в един момент просто ще се роди НАШЕТО дете, което трябва да дочакаме. За да бъде точно то на белия свят! Даможем да му се зарадваме както на нищо досега не сме се радвали, а в същото време да бъдем едни зрели и силни майки, на които то да разчита безусловно (като се сетя какъв въздухар бях преди 3 г. се схващам).
И аз се чудя как щеше да е в момента живота ми ако имах 8 или 10 годишно дете, много мои приятелки имат точно на тази възраст. Сугурно сега щях да съм някъде другаде, да споделям с някой друг и да задавам други въпроси. А дали щях да съм по-щастлива? A ако се замислим малко в стила на фантастичните романи ( конкр. Айзък Азимов) дали няма някакъв вариант на реалността, в която просто не се раждам или вече не съм жива?