Чудя се. Не, учудване е слабо казано! Темата не е нова, но затова пък все така наболяла. Какъв човек трябва да си, за да можеш да говориш от името на Господ кой е заслужил и кой не е заслужил деца, да смяташ борещите се с безплодие за хора, които не са в ред или са второ качество  

Ето я моята поучителна история:

Аз на 22 години започвам връзка с мъжа ми, който е с 10 години по-възрастен. Той е прясно ужилен от изневяра и разведен, с едно дете, което още от бебе заживява само с майка си. Господинът не ще да чуе за брак, аз не бързам - млада съм. Той ме пази от забременяване най-старателно. След около 3 години аз започвам да усещам, че нещо не е наред - връзката не се развива нормално - от мъжкия фактор (мамка му, много съм бясна в момента!) ни звук, ни стон за съвместен живот. Иначе безупречно държание, от което още повече ми иде да   Но аз не съм само млада и зелена, аз съм БЛАГОРОДНА и ГОРДА: не искам да го натискам и не искам да се моля... Единственият ми опит да питам какво е съвместното ни бъдеще завършва със заплаха за раздяла от негова страна, ако му тровя живота. На четвъртата година, поради срещите ни веднъж в седмицата (господинът е претоварен в работата), започвам понякога да се чудя аз всъщност имам ли връзка или нямам   появява се друг човек, с когото връзката е безперспективна, но привлекателна на фона на гнилостните процеси, които текат в душата ми. Чинно слагам точка на 4-годишните сериозни отношения с друго обяснение (пазя мъжкото его, а и считам, че вече не го засяга сама ли съм или с някого). Следва раздяла, след която сериозният господин се сеща, че не може да живее без мен   Започва лудо преследване и става ясно, че не съм сама. Обявена съм за курва и отнасям 'само' 2 шамара. След около месец прекратявам новата връзка (както казах - тя нямаше перспектива), междувременно имам нелеки проблеми вкъщи и сериозен проблем с бедността поради скапана работа и некоректни шефове. И тогава мъжът ми се появява на бял кон да ми подаде ръка. Смазана съм от проблеми и приемам. Подадената ръка не означава, че ми решава проблемите, а че имам някого до себе си, което оценявам! За съжаление, от преследването, което той ми устройва преди това, оставам с някаква стаена ненавист към него - един вид той не иска да имаме нормална връзка, но и ми пречи да се опитам да започна такава с друг човек - това ми се видя много долно! Както и да е - събрахме се - усетил се е. ОБАЧЕ

Темата неслучайно носи даденото заглавие! Освен че за неговите роднини аз съм виновна за всичко, се оказвам и виновна за стерилитета в двойката ни, който лъсва след няколко години неуспешни опити за дете. При изследванията се оказва, че причината е в него! Да ви кажа, като му видях първата спермограма, ми се изясни защо някак интуитивно не ми харесваше фактът, че първите години от връзката ни той така стриктно ме пазеше: все едно съм усещала, че ще патим от това. На всичкото отгоре - пред роднините му никой не е обяснил точно къде е проблемът и аз автоматично съм обявена за яловица. Понеже те са подли и лицемерни, не ми го казват директно, а с подмятания - тези, които се борят със стерилитета, знаят най-вероятно за какъв тип намеци иде реч. И сега въпросите са два:

- да ги поставя ли на място следващия път, когато проявят такава простотия или да се правя на ударена - сещате се, че роднините по съребрена линия могат да бъдат много неприятно явление; моите по принцип са...

- да платя ли инвитро опит или да приключвам и да си търся другаде щастието или да продължа - че минах 30-те междувременно.

Някак ме боли, че той не ме защитава пред близките си...  

13_th_knight, към момента ми звучиш доста объркано. Може би сериозно трябва да си поговориш с него. Щом при теб всичко е наред, да се изясните той иска ли двамата да имате дете и какво е готов да направи за това. Макар че вече ми изглеждаш леко предубедена. Лесно е да махнеш с ръка и да си тръгнеш, но доколко искаш да си с него? Стереотипа с плюсовете и минусите мина ли го? И не ми е ясно защо ти трябва да плащаш опита, не трябва ли двамата да го платите (или може би това е образно казано).

Здравей, 13_th_knight. Аз не разбирам от разказа ти, дали той иска деца, дали двамата сте се решили на тази крачка, дали те подкрепя.
Аз, лично, ако съм на твое място, бих ги поставила на място, но по тактичен начин и да не обидя половинката /заради мъжкия фактор/. Но това е, защото моят съпруг винаги ме защитава пред родителите си и винаги застава на моя страна.
При Вас не знам как стоят нещата, но определено трябва да направиш нещо, тъй като така не се живее /според мен/.
Поговори с него, спокойно, кажи си всичко което мислиш и за което те боли. Виж как ще реагира и какво ще каже. После помисли и според мен ше намериш правилният път за себе си.
Успех!

Здравей 13_th_knight,

Искаш ли този мъж да бъде баща на твоето дете?

Защото раждането на дете едва ли ще заличи с магическа пръчка негативните емоции, които си понатрупала към него.

Но тогава ще си свързана/обвързана много повече с него, защото ще е баща на детето ти с всичко, което произтича от това: финансови въпроси, емоционално присъствие в живота на детето и т.н.

Ако наистина твоят мъж е закотвил в съзнанието си, че  жените са „курви“, защото неговата първа му е изневерила, то той трябва сам да извърви пътя си към промяна на това мислене. Ти едва ли ще го промениш, дори да живееш като светица. Още повече, че веднъж вече се е „разочаровал“ от теб. Има вероятност много да отрови живота ти.

Имам приятелка, чийто бивш мъж имаше подобно виждане за жените и която по малко подобен на твоя начин имаше вътрешно усещане, че той едва ли ще е онзи, с когото ще иска да остарее. Отнесе постоянна болезнена ревност и повече от „само 2 шамара“. Нямаше проблем със забременяването, остана със съответния именно защото беше баща на детето й и после заради финансови и други трудности, се раздели с него едва когато детето беше вече над 10г. Тя си знае най-добре как издържа този период. Отстрани мога да кажа, че имаше слизане в Ада.

Разбира се всеки случай е отделен, всеки си има своята история и не е казано, че твоята ще е такава. Това беше само за да те подтикна да си представиш как виждаш периода след идването на детето.

Колкото до роднините, които си пъхат „гагата“ там дето не им е работа, разговаряла ли си с мъжа си за това, че те дразнят с подмятанията си? Щом са негови роднини, би било удачно най-напред той да постави рамка докъде да се простират. Казаното от хора извън семейството (каквато си ти за тях ) боли много повече и се помни мнооого повече, отколкото ако е казано от вътрешен човек. Не е необходимо да се разяснява на всеки братовчед и шурей кой има „вина“ за проблемите със зачеването. Първо не се казае за вина и второ да знаят кой и защо изобщо не ги засяга. Още повече, че понякога нещата са доста по-комплексни, отколкото изглеждат първоначално.

Та пак опираме до отношенията с мъжа... Ето темета е за роднинските подхвърляния, но ако погледнеш поста си, ти сама отделяш много повече място на отношенията с мъжа си.

Апропо, какви са отношенията му с детето от първата му връзка? За отношенията с майката - ясно, но с детето поддържа ли връзка, грижи ли се за него? Отговорът на тези въпроси също ще ти даде някаква представа за неговите принципни виждания и нагласи.

Желая ти да усетиш колкото се може по-бързо кой е твоят път!
Успех!!

Момичета, много ви благодаря за отговорите.

Наистина съм объркана, защото, когато никой не влияе върху отношенията ни, се разбираме. Обаче в последната година сякаш някаква сянка виси над нас. Не съм говорила с него направо, но съм казвала за определени неща, че искам да си останат само между нас и ме е боляло, когато съм усещала, че ги е споделил с майка си. Така някак излиза, че моите неща се разнасят из кръга на неговите близки, докато те си крият техни подробности и аз не им се сърдя за това. Просто бих искала да знам, че като помоля и аз за дискретност, ще я получа. Някакси от съпруга, се чувствам вече повече придатък на тяхната рода - като необходимото зло, за да е доволен той. Това ме отблъсква.
За инвитрото финансово сме се разбрали, но, ако не ме притискаше времето (не съм в първа младост), най-вероятно нямаше да го направя. А сега просто няма време за губене. И ми е ясно, че, ако стане, ще трябва много да внимавам какво ще се опитват да наливат в главата на детето роднините на мъжа ми... Иначе той иска дете, но не толкова, колкото мен. Каза, че, щом аз държа, иска и той. 

За двата шамара му простих, но си дадох дума, че посегне ли пак, сме до там! Не се е случвало и се надявам никога да не се случи! Безкрайно благодарна съм и че не живея с майка му, иначе просто нямаше да издържа!