Освен всичко останало ми тръгна и коластра. Изписаха ми Парлодел за 2 седмици.
Опитвам се да бъда оптимист, казвам си, че щом веднъж се получи, пак ще стане. Обаче ме е толкова страх, че ще чакам много, че ще се сблъсквам с неуспеха. А сега, след като усетих и какво е да расте живот в мене, желанието за дете сякаш е още по-голямо... Липсва ми коремчето и дребосъчето, което ме побутваше отвътре. Толкова ми е празно...
Мъжът ми е до мене, взе си отпуска и не ме оставя сама и за миг, защото иначе седя и гледам в една точка, а сълзите се стичат. Беше до мен и в болницата, благодарна съм на акушерките, че го оставиха да стои до мен през цялото време, докато чаках да направя разкритие и докато изляза от упойката, въпреки че беше забранено.
