Здравей, Ивет! Вчера попаднах на историята ти. Тръгнах да ти пиша, но се спрях... Но цяла нощ твоят случай мира не ми дава и все ми е в главата. Така че все пак ще споделя, това което исках да ти кажа.
Моят баща е осиновен. Осиновен е от лелята на майка му. Майка му е била доста млада, останала с две деца вдовица. (Силно се надявам накой от роднините ми да не чете тези редове – не знам дали ще ме разберат, а и татко би се разстроил доста.) Омъжила се е втори път. Тогава леля й, която нямала деца, предложила да осиновят по-малкото дете под претекст, че сега ще гради ново семейство и т.н. Не знам колко самата му биологична майка е била съгласна. Тук нещата са малко...
Когато баща ми станал 7 клас, разбрал че е осиновен. Избягал от осиновителите си и намерил биологичната си майка на другия край на България. Но тя била вече с 2 нови деца на ръце, със съпруг, който доста пиел... Със сълзи на очи го отпратила при осиновителката му като му казала, че при тях ще му е по-добре, че не може да му осигури комфорта,сигурността... Татко се върнал при осиновителите си. Но цял живот си остана с чувството, че не е достатъчно обичан, че е предаден, отричаше и двете... Виждала съм многократно биологичната му майка и моя баба естествено, прекрасна жена, която обичам, макар че никога не съм го показвала; виждала съм как очите й всеки път като види баща ми или нас неговите деца се насълзяват... От днешна гледна точка разбирам как осиновителката му, моя баба също, се е чувствала разкъсано, несигурно, дали татко я обича, че това дете все пак е нейно, да не би той да я напусне... Толкова е сложно! И някак нечестно за всички тях, без някой от тях да има вина... Татко мога да кажа, че дори е развил нещо като комплекс, цял живот не вярва, че някой може да го обича, не знаеше как да се държи със семейните си...
Питам се в какво аз бих направила при подобен случай като при вас, ако бях на мястото на твоята сестра. Категорично знам, че винаги щях да бъда до сестра си и да я подкрепям в трудностите, които среща при изпитанията да има свое дете. Бих приела безрезервно и с цялото си сърце, ако реши да осинови дете. Бих й дарила свои яйцеклетки. Бих износила нейно ембрионче...Бих й дала живота си, ако можех. Но не бих и дала детето си. Нямаше да е честно за мен, сигурно цял живот без да искам дори и дори да успявам да контролирам емоциите си и чуствата си ще се чувствам тъга, няма да е честно за нея, и много вероятно е това да ни дистанцира, нямаше да е честно за бъдещото дете, за съпруга ми...
Надявам се да простиш на сестра си. Едно от най-хубавите неща на този свят е да имаш сестра! Искрено ти пожелавам скоро при теб да се решат нещата и да станеш мама!