Снощи с любима приятелка си говорихме по темата...

Мисля за нашата ситуация... която е малко по-различна от описаните дотук. Чета и последния пост на Цветенцето.. и за пореден път се убеждавам, че аз нещо не съм много отговорна майка явно. 

Мама казва, че когато съм била малка, когато ме питали каква искам да стана съм казвала - "майка"  . Обаче , когато са ме питали защо искам да стана майка - първия път много се замислих, но после винаги абсолютно честния ми отговор е бил "За да си играя..."
Затова и никога не съм взимала много насериозно отговорността си към детето и грижите по него. По тази причина никога не ми е тежало и за миг, обгрижването на Никола -  не съм се вторачвала в излишни детайли. Просто и до сега - приемам всичко като игра и забавление.

Знам, че веднага ще ми кажете, че не съм минала през периода на кърменето, неспането и първоначалния стрес. Повярвайте ми, минала съм през друг невероятен стрес, на който не му е мястото тук да описвам. Става въпрос за осъзнаването и съпреживяването на първичната рана на моето дете, което бешее невероятен емоционален трус и стрес за мен. Това започна преди около година, пикът беше неотдавна. Трябва да мине време и ще го опиша по-подробно във форума за осиновяването. Както и да е...

С всичко казано искам да споделя моята рецепта, която работи, поне при мен:
Опитайте да не се взимате много насериозно. Обърнете внимание първо на себе си, после на партньора. Отидете на кино. Не се лишавайте от лични удоволствия. Не ми казвайте че не може! Първите 3 месеца аз не давах Никола на никого. Ама на никого. Редувахме се с баща му да излизаме сами. Никой не ми е помагал за нищо.
Излизах поне веднъж седмично с мои приятелки или сама. Много е хубаво да си ходиш и сам на кино или на театър

Мисля за нашата ситуация... която е малко по-различна от описаните дотук. Чета и последния пост на Цветенцето.. и за пореден път се убеждавам, че аз нещо не съм много отговорна майка явно. 

Фуси, всичко си ти е наред знаеш ли колко искам да съм като теб, но просто съм друга. аз по-често крада време от детето, за да свърша домакинството или друго, което по незнайни причини определям като по-важно, отколкото обратното - предимно да играя с него, а всичко друго - после, някога, когато - тогава. и осъзнавам, че греша. но имам някакво вътрешно много силно усещане, че искам нещата да свършени по някакъв начин, за да ми е комфортно, а наистина много ми тежи и физически, а и не само, когато оставя всичко друго на самотек, събере ми се много за вършене и ми излиза през носа. не мога да съм над тези неща (битовите), а искам. организирана съм и не се чувствам комфортно, когато няма план кое, кога и как. сигурно звучи идиотско, стерилно, машинно. въпреки това се смятам за емоционален човек, не съм лишена от спонтанност и намирам начин да го покажа на семейството си, да поиграем, да се пошляем, да побездействаме. но тайничко знам, не го правя достатъчно...но, това е моят начин, моят баланс, просто това, което описах работи при нас, противен случай често негативните емоции надделяват, породени именно от някакви битови, безмислени поводи за изнервяне. както казах, трудно ми е винаги да съм над нещата, понякога ежедневието така те засмуква...

и понеже спомена за кино - о да, аз мнооого добре знам коооолко е хубаво да ходиш сам на кино защото това е едно от най-хубавите ми усещания. отивам в Дома на киното или в ЕБКЦ на някоя дневна съботна или неделна прожекция, сядам - около мен максимум 4-5 човека, и те по сами, чувствам ги някак си сродници, и ако филмът е хубав, а обикновено там са - това изживяване може да ме зареди за дни напред.

Снощи с любима приятелка си говорихме по темата...


Затова и никога не съм взимала много насериозно отговорността си към детето и грижите по него. По тази причина никога не ми е тежало и за миг, обгрижването на Никола -  не съм се вторачвала в излишни детайли. Просто и до сега - приемам всичко като игра и забавление.

Знам, че веднага ще ми кажете, че не съм минала през периода на кърменето, неспането и първоначалния стрес. Повярвайте ми, минала съм през друг невероятен стрес, на който не му е мястото тук да описвам. Става въпрос за осъзнаването и съпреживяването на първичната рана на моето дете, което бешее невероятен емоционален трус и стрес за мен. Това започна преди около година, пикът беше неотдавна. Трябва да мине време и ще го опиша по-подробно във форума за осиновяването. Както и да е...

С всичко казано искам да споделя моята рецепта, която работи, поне при мен:
Опитайте да не се взимате много насериозно. Обърнете внимание първо на себе си, после на партньора. Отидете на кино. Не се лишавайте от лични удоволствия. Не ми казвайте че не може! Първите 3 месеца аз не давах Никола на никого. Ама на никого. Редувахме се с баща му да излизаме сами. Никой не ми е помагал за нищо.
Излизах поне веднъж седмично с мои приятелки или сама. Много е хубаво да си ходиш и сам на кино или на театър

Фусинка, напълно съгласна съм със изложеното от теб.
Аз НЕ  се оплаквам от грижите за дтетето, напротив, също ги приемам донякъде като забавление
Не смесвам нещата едно с друго. На мене ми тежи по-скоро безразличието на мъжа ми към мен в последно време. Което общо взето няма голямо отношение към грижите по детето. Нали
А може и да не съм права.....

Освен това за мен е по-голямо удоволствие, когато се забавляваме заедно, отколкото да отида сама на кино, театър, шопинг и т. н.

аз не ги знам кои са тези отношения, които в някой етап от съжителството, да не куцат, едва ли има такива. затова мисля, че всички тези неща, които споделяме са съвсем нормални и всеки намира своя начин да внесе свежест - накой обича да отиде сам на кино, друг да прави нещо с партньора, трети да намерят нова обща цел.
страшното за мен би било, ако спра да имам усещането, че това е точно моят човек. но колкото и да не можем да си обърнем внимание (сравнено с преди), пак ми е хубаво и мило, когато си легна вечер до него, затова знам, че просто трябва да намерим начин и време да си обръщаме повече внимание.

И на мен това много ми тежи... по някога имам чувството, че съм затъпяла изключително. Мъж ми говори за кризата в страната, за работата си, за интересни неща, които са му се случили, а на мен в главата ми е, колко е яла Дара през деня, кога трябва да ляга да спи, подсмърча ли Исак, дала ли съм всички лекарства, колко време остава до къпането... Не съм се отделяла от ситната вече 10 месеца и половина, си изключение на 9 часа, в които бях на работа и тогава, когато се прибрах вечерта в къщи... ами чувствах се човек. Не че искам да си оставя детето и да се върна на работа, напротив - преживявам го от сега - милата, като види че някой друг иска да я вземе и се гуши в мен и го пляска по ръцете да не я пипа... но осъзнавам, че оставяйки в къщи с двете деца затъпявам тотално. Изгубила съм интерес към всичко, което се случва, така се превръщам в нещо, което никога не съм била. Като добавим и навика да издавам команди, който прехвърлям и върху мъж ми без да искам - семейна идилия. Нещо трябва да се промени - вярно е, че децата ми имат нужда от мен, но за да съм качествена майка, аз имам нужда от себе си.

Тези изводи съм си направила и се надявам, че декември като се върна на работа, като започна да общувам с други хора, чиято мисъл не е втренчена в децата им, нещата ще се променят. Пък и няма какво да говорим - колкото и да си обичам бебето, малко ми тежи нашата свързаност като скачени съдове.

страшното за мен би било, ако спра да имам усещането, че това е точно моят човек. но колкото и да не можем да си обърнем внимание (сравнено с преди), пак ми е хубаво и мило, когато си легна вечер до него, затова знам, че просто трябва да намерим начин и време да си обръщаме повече внимание.

Това е и моето усещане за нещата.
Ние още нямаме деца и дори опитите с процедурите ,които правим вземаме някак не толкова сериозно.Може би аз малко повече изживявам нещата но понякога изпитвам вина, че не усещам "ужасната" болка на неуспеха.
И въпреки, че нямаме деца всичко което описвате ми е до болка познато:).Заедно сме само от по4ти 4 години, от които година и половина ни се събират да сме били непрекъснато заедно. Аз си работя в къщи, пътувам рядко напоследък, съпруга ми като си дойде ваканция по месец два също разполага с времето си както намери за добре и въпреки всичко се усеща "пренасищането" ни един от друг. Понякога ме е било страх и съм се чудила, наистина ли любовта ни си отиде толкова бързо? Притеснявам се, че вече не ме обича и какви ли още не глупости са ми минавали през главата.:)Ама наистина глупави неща:)
Отговорите намирам когато вечер си легнем и ме прегърне. Така не ме е прегръщал никой. Без страст като в началото но с много любов.
Понякога диалога ми липсва много, но съм спокойна, че любовта все още я има.

Така, че момичета,не е само до имането на децата и ви се възхищавам , че "издържате" на цялото напрежение и си оставате жени.

Аз пак за краставицата 

Не съм съвсем права - имахме точно такъв период с мъжа ми, обаче преди 6 години. Тогава дете въобще не присъстваше. Абсолютно същото състояние, което описвате.
Тогава установих за себе си, че проблемът е, че аз на себе си не бях интересна. Бях се отделила от моите приятели - излизахме само с неговите. Бях се запуснала и на външен вид и емоционално.  От страни за безделие не можеше да става и дума - ходех на работа, готвех като за френския посланник, чистех като за пред санепит станция. Някои събития обаче ми наложиха да излезна много бързо от тази психична леност.
Убедих се, че аз съм си най-важната (убийте ме, но това убеждение не се промени и когато се появи Никола). Ако аз не се харесвам, а аз се харесвам вечно кипяща, няма как човекът до мен да ме харесва. По-късно когато дойде Никола имах кратка криза, в която мислех, че съм съвършен егоист, но пак се убедих, че ако аз не съм добре и стабилна, не мога да бъда добра майка. А аз съм стабилна, когато ми е интересно  . Затова помъкнах горканчо Николски навсякъде с мен. 3 месеца вися в слинга завалията, обиколи цяла София надлъж и на шир, ходех си редовно и на фризьор и на маникюр, на изложба го заведох, абееее прибирахме се в къщи само за да спи. Докато спеше успявах да сготвя, е не като за френския посланник  . За  Никола също готвех - само че след 8 вечерта - нали ме помните с пасираните зеленчуци във фризера 

Кат лудото Ленче бях станала, ама ми беше много готино

Цветенце - напълно те разбирам. Аз също искам в къщи да ми е по определен начин иначе "няма да играя", както казва Карлсон. Реших обаче, че има някои неразбории с които мога да живея  като например - прането ми да не е изцяло изгладено, ада гладя каквото ми трябва на момента. Другото прибирам в спец. шкаф за да не събира прашоляк. Мия прозорци не веднъж месечно, а веднъж на 3 месеца и т.н ....

Мини, защо бе миличка

/, та след това си мислих доста дълго време- добре, и сега какво ... Борил си се, мислил си ежеминутно за това и край ... всичко свършва в един момент-

Е как ще свършва - то сега почва 

Ох, благодаря ви , че ме разбрахте, а не решихте че ви надувам бузи и ви поучавам. 

всъщност много истина има в думите на Фуси. да, идва по нещичко отгоре и присъствието на дете в цялата ситуация - умората, недоспиването, онова своеобразно "затъпяване", за което говори Фоксче. но идват и толкова хубави неща, за които сме копняли, така че се внася някакъв баланс и затова може би наистина проблемът идва от другаде, някъде от самите нас, може би просто в някои моменти човек се слива с ежедневието, с битовизмите и губи интерес към себе си, към всичко - а това може да се случи с или без дете.
аз, например, дълго време се оправдавах с детето, че не мога да свърша това, не мога да направя онова - конкретно - от години се наканвам да запиша да уча някакъв нов език и когато забременях и родих, реших, че това практически е вече невъзможно. май винаги съм си давала сметка, че проблемът не е в детето, а в мързела ми, но не си го признавах, явно така ми беше по-удобно. докато в един момент поисках и реших, че трябва да изляза от ситуацията, за която говори Фуси - сам да не си интересен на себе си, и просто намерих начин да го направя. сега, в началото на тази година вече ще полагам изпит за съответния сертификат за владеене на език и виждам не само, че можело, не само, че детето не ми пречи, а даже ме мотивира да искам да съм по-добра във всичко.

определено темата ме накара да се замисля, че има още доста да поработя по - правилното подреждане на приоритетите. аз наистина имам склонността да се вторачвам и отдавам голямо значение на всъщност не толкова важни неща и ... така май изпускам най-същественото.

а като каза, Фуси, на колко места ходиш с Колето и се сетих за нещо забавно - аз съм голям почитател на некомерсиалното кино, каквото, за мое щастие в София има къде да се гледа. Преди да родя няма фестивал, който да съм изпускала. За киноманиите специално съм си взимала почивни дни, да мога да гледам повече неща, защото в по-голямата им част не ги закупуват и излъчват после. като забременях си представях ама съвсем реално следната картинка - слагам бебето в кошчето и хоп - на коно някак си си представях, че когато имаш едно малко, беззащитно и напълно зависещо от теб бебенце - ти контролираш нещата тази ми идея, след един напълно провален опит, ми стана чсно, че няма да работи и сега, когато преглеждам програмата, виждам нещо интересно и казвам на мъжа ми - хайде в събота да ида на кино, а ти гледай детето, голям кеф му прави да ми отговори - що бе, слагаш го в кошчето и отивате
но истина е, че не е задължително да се затваряме в къщи и че много неща можем да правим и с децата. яд ме е само, че у нас никъде, почти никъде няма условия да правиш нещо с детето си като почнеш с това, че самото предвижване с детска количка по тротоарите е мисия невъзможна! много рядко има места, където е помислено и за детето. наскоро ходихме в един луксозен хотел в чепеларе - голям хотел, с всевъзможни екстри, ами може ли една детска люлка да не сложиш. просто ние го нямаме това мислене.

много ми е хубаво да ви чета. и защото сте ми такива умници, няма какво да пиша 

и за да не е спам, алчно приемам всяка помощ за детето. аз така се опитвам да се спасявам.

Невероятна тема! Накара ме да се замисля и да преосмисля много неща!
Винаги съм се чудела коя е вярната рецепета за запазване на тръпката в една връзка... Всяка една от вас е дала по частица истина за това, как да запазим любовта си.
 

А, и като сме почнали с признанията... 
Онзи ден Калин разказва за мен (и пред мен)на свой приятел:

"Абе, аз като се върна в къщи - не знам какво ще заваря... един ден леглото ни го нямаше на място - не било по Фън Шуй, Кучето два дни си търси купата за вода, и тя не била на място"

Е да, ама не му е скучно нали 

Я горе главата всички - марш навън - последни метри циганско лято!!!

Мда, и аз като теб, сега съм замислила "дребен" ремонт, ама нема кой да ми се върже на акъла, че не съм в трудоспособно състояние в момента да си го сработя сама

"Абе, аз като се върна в къщи - не знам какво ще заваря... един ден леглото ни го нямаше на място - не било по Фън Шуй, Кучето два дни си търси купата за вода, и тя не била на място"

Е да, ама не му е скучно нали 

Не само на твоя Калин. Това явно е епидемия вече.Още преди година исках моят мъж да премести тоалетната и входната врата 

Давайте момичета - важното е да ги държим в напрежение!!!!! 

Давайте момичета - важното е да ги държим в напрежение!!!!! 

ха-ха, моят мъж подскача като чуе от мен изречение, започващо с "а искаш ли...", "абе хрумна ми...", "знаеш ли какво..."

Просто трябва да се стараем двойно повече вече. Преди сме се старали само за нас си и за двамата като двойка. Сега, когато ги има и децата, се налага да се стараем за всичко и всички, да планираме и организираме и останалите. И като че ли не остава време за интимната страна на взаимоотношенията ни с партньора. Обаче в това отношение мъжете искат това, което искаме и ние. Ако искаме те да са романтични, трябва и ние да сме такива и да не чакаме все те да са инициативните. Ако искаме "цуни-гуни" ( ), трябва и да предлагаме "цуни-гуни" - редовно и с чувство. Всеки очаква другият да е инициативен, най-вероятно поради собствен мързел. Трябва да се стараем много повече вече, за да успеем с всичко. Защото брак без "цуни-гуни" не е много брак и дълго време без тази дейност не трябва да продължава. Защото от временни нещата се плъзват понякога и за постоянно в грешния коловоз...
Не се иска кой знае колко много свободно време да имаме, за да отделим и за "цуни-гуни" time!  Понякога и минутките са достатъчни...

Всичко е в нашите ръце!   

P.S. Тук всички сме над 18 години, нали..., заради намеците в постинга ми... 

Моя приятелка ме попита веднъж докато все още беше бременна как се справям с дете, работа, чистене, готвене и лекции изпити и тем подобни.
Казах и в момента в който си отворя сутрин очите си казвам на ум: Готовииии старт! Докато детето хапва аз готвя и мия, докато се облича покрай нея с прахосмукачката, докато сме на двора и играе по междо другото и простирам и ей такива ми ти комбинации. Докато спи уча, включително и през ноща преди изпити.  На малката и е интересно да гледа как правим супа, да язди прахосмукачката, да прибира измитите чашки, да ми подава изпраните дрехи. Девойката се смееше и мислеше, че се шегувам. В един момент роди и един ден ми каза: Сега чак разбрах какво значи - Готови старт
Та така, с нас е весело. Важното в случая е, че така аз се чувствам пълноценен човек.
Изкарах една страшно тежка следродилна депресия. Започна в момента в който разбрах, че детето ми е в кувиоз. Не съм вярвала, че мога толкова безобразно да полудея. От тогава просто не можех и още едвам успявам да си наложа да я оставя. Не искам да расте обвързана и зависеща от родителите си. Винаги ще и помогна, но гледам да я уча да се справя сама. В периода до годинката в който бях като безумно залепена до детето, не го оставих нито веднъж на някой да го гледа. Дори до магазина да изтичам за 5 минути, бързах като полудяла.В един момент видях как малката се забавлява с баба си и дядо си и разбрах, че не тя има толкова нужда от мен, колкото аз от нея.
е бих си два шамара и вече почти година след това даже и на ясла я пуснах. Не че имах друг избор де, но водя борба със себе си. Та мъжа ми не беше особено щастлив, чувстваше се пренебрегнат в много отношения. Ами как няма, вечер ходех и спях. Дадох си сметка, че за всичко имам време, само за него не. Е бих си пак два шамара  и си казах, че чиниите със сигурност не са по важни от брака и любовта ни. Резултата е на лице. Човекът започна да се чувства обичан и пълноценен. Е разбира се кавги, недоволни и недооценени винаги има. Има и такива хора, които не си гледат дома и своето семейство, ами се чудят как да създадат проблеми и главоболя на други. Караме се естествено и заради тях, но скоро пак ще си ударя два шамара 

Докато детето хапва аз готвя и мия, докато се облича покрай нея с прахосмукачката

off topic: Лидия как става този номер?  Сама ли прави тези неща?

Цитат на: lidia в Ноември 20, 2008, 22:37:15 pm

Докато детето хапва аз готвя и мия, докато се облича покрай нея с прахосмукачката

off topic: Лидия как става този номер?  Сама ли прави тези неща?

абе ние не се обличаме още, но от около половин година се храни съвсем сама. мама върши нещо друго тогава, понякога поопъва краката за 5 минутки на дивана, понякога ви пише нещо. като си изяде всичко, казва "мамо, няма" и почивката на мама е свършила тези мили и хубави моменти са много зареждащи.