Ето кратък разказ на днешното бяло приключение.
Всичко беше по план, събрахме се рано сутринта у Фани, натоварихме катуна и потеглихме. Бяхме много притеснени за пътя, предвид прогнозата, а и на тръгване започна да вали доста силно. Но шофьорите ни са много добри и пътуването мина без проблеми, макар че пътя не беше почистен. Не се наложи да слагаме вериги. Беше една бяла приказка.
Пристигнахе към обяд. Ние с дядо Коледа отидохме да се преобличаме, а децата се събираха в залата.
Тук явно изпълняват стихче или песен, която ние за жалост пропуснахме.
Чухме как ни викат и когато се появихме те грейнаха.
Николай си беше изрепетирал репликите „Хо, Хо, Хо...” и „ Деца, слушахте ли, папкахте ли?...”
После започнахме да раздаваме подаръците. Всички с нетърпение очакваха своя ред и с усмихнати лица и искри в очите идваха да получат своя подарък.
Имаше деца, които не можеха да дойдат сами, а ги придружавах госпожите, но и те бяха сияещи и благодариха на дядо Коледа.
Имаше едно момченце, което постоянно искаше да се сгуши в дядо Коледа и идваше пипаше го, гушкаше го, скачаше от радост и явно искрено вярваше, че ние сме истински. После децата бяха подготвили кратък рецитал – страхотни бяха, а малкото зайче просто ме остави без думи, това детенце има талант и дано съдбата му помогне, защото то заслужава да стане артист.
Така дойде време дядо Коледа и Снежанка да се сбогуват с децата и им обещахме, че и догодина ще ги посетим.
После кратка програма изнесоха две момичета и две момчета от танцов ансамбъл, а накрая и децата затанцуваха с тях.
Ето тук събрани около тортите.
Така, бързо и неусетно настъпи края на това празненство. Децата не искаха да си тръгваме, особено най-малките. Те търсеха контакт с нас, искаха да ни пипнат, да си поговорят с нас. Малката Йоана така ме държеше за ръка, стискаше ме и не искаше да ме пусне. Дълго време няма да забравя очите й...
А пък мъжа ми беше впечатлен от усмивката на това малко момчиченце и тези тъжни очички пълни с надежда.
На връщане се наложи на едно място да бутаме бусчето, което караше багажа ни натам (всъщност това бусче беше на външен вид линейка и по селата всички хора се стряскаха като я видеха).
А участниците в тази бяла коледна приказка бяхме:
Ани, Стефи, Jam, Delica с мъжа си Калоян, Roxy, Цвети и шофьора на линейката, аз в ролята на Снежанка и Николай - Дядо Коледа.
Да не забравяме джуджетата, които работиха в работилницата на дядо Коледа и направиха тези прекрасни торбички пълни със страхотни подаръци – Фани и останалите момичета от Зачатие, които помогнаха тази приказка да се случи.
Прибирайки се и влизайки в София се усетих, че вече не се дразнехме на задръстванията, на непочистените улици, на неправилно паркираните автомобили, просто в мислите ни бяха само тези деца и те като че ли ни направиха по-добри.
Чувството е странно – от една страна се чувстваш удовлетворен, че си направил нещо, за да има усмивка по лицата на тези деца, а от друга страна ни е тъжно, че тази усмивка ще трае кратко – само по празниците.
