Мили момичета, сега ще напиша един дълъг и много отчаян пост. Дано някой има щедростта и търпението да го прочете и коментира. След една извънматочна и втори мисед преди дни, пред очите ми е съвсем черно.

С мъжа ми се запознахме, когато практически и неговият, и моят брак бяха приключили де факто, а де юре нещата се доизчистваха. Той - с дъщеря тогава на 13, аз - със син на няма и година. Неговата работа изисква много пътуване и живот в други държави, в България също беше на срочен мандат. Скоро, след като се събрахме, го изпратиха в друга държава, той взе дъщеря си и се разбрахме аз да дойда там, след като изтече учебнатща година на детето. Той ми предлагаше и ние веднага да се преместим, но и на двамата ни беше ясно, че бившата му жена щеше да дойде и да си прибере дъщерята, ако разбере, че бащата на дъщеря й живее с нов партньор. Така, че единодушно решихме да отложим моето преместване при него с девет месеца. Виждахме се достатъчно често, прекарвахме време заедно, правехме планове за бъдещето и най-вече - за дете.

Но човек предполага, а друг разполага. Забременях при скъсан презерватив и ескапел, оказа се извънматочна бременност, оперираха ме и... за възстановяването помогна майка ми. Ако не беше тя, не знам какво щеше да се случи с детето ми и мен. 16 дни след операцията, той дойде и остана при нас за 10 дни... и толкова. Няколко месеца по-късно отново забременях - мисед. Този път останахме съвсем сами с детето, майка ми каза - не е моя работа, имаш си мъж, той да се погрижи за възстановяването ти. Мъжът ми не можеше да дойде, защото не искаше да изпрати дъщеря си при майка й за седмица, за да не губи учебен материал, и така със сина ми останахме съвсем сами. Физически ми нямаше нищо - без кюретаж или нещо подобно, но емоционално... знаете как е. Не искам да се връщам към този спомен.

Дойде време да се преместим при него, майката на дъщеря му заяви, че няма да я остави при нас при това положение и, честно казано, аз бих направила същото на нейно място. Детето -на 15 вече - се прибра при нея. Ден преди полета го помолих да ми обещае, че никога повече няма да ме остави да се справям сама с последствията на нашите репродуктивни трагедии. Той обеща. И познайте - преди няколко дни - втори мисед, в 6та седмица. Точно по същото време той трябваше да води дъщеря й за пет дни във Франция, аз естествено също бях поканена, но при положение, че бях бременна, не ми се пътуваше. Когато трагедията се случи за трети път, той ме остави сама и заведе дъщеря си във Франция. Аз почти полудях сама, това, което ме спаси да не скоча отнякъде беше двегодишния ми син и нуждата му от грижи.   

Това, че мъжът ми отново ме остави сама в този момент, ме уби почти толкова, колкото и загубата на бебето. Разберете, не се конкурирам с петнайсетгодишно момиче, просто се чудя какво се опитва да ми каже животът с тези повтарящи се репродуктивни провали. Още в началото сме на изследванията, при д-р Стаменов сме. Но... аз загубих доверие в мъжа ми, чудя се дали просто вътрешната логика на нещата не се опитва да ме предпази от погрешна стъпка. Може би просто не трябва да имам дете с него.

Обичам го ужасно, въпреки всичко. Но се замислям дали да остана с него. и ако остана, дали да продължим с опитите за дете... ще трябва да минем през ада на асистираната репродукция, а аз вече не му вярвам... Разбирам, че и за него тези загуби са тежки, но дезертирането му не мога да оправдая с нищо.

Чудя се, чудя се... изведнъж се сринах - в един момент имах син, бях бременна и обичах мъжа си до безкрайност, а сега ми остана само сина ми и тъкмо заради него трябва да помисля. Петте дни сама след миседа бяха ужасни и за сина ми, аз бях неадекватна... съсипана.

Моля ви, кажете ми, какво мислите! Боли ме за нероденото ми дете, това, дето три пъти се опитва да се появи и все нещо се обърква. Чувствам се ... недъгава. Афектирана съм, но ми се струва, че предпочитам да се занимавам с това, колко съм ядосана на мъжа ми, за да не се предам на болката. По-добре гняв, отколкото празнотата след аборта.

Благодаря ви, че прочетохте това! извинявам се, ако е несъврзано, просто още съм в шок!

Здравей,по принцип не пиша много тук,но твоя пост много ме впечатли.Аз  не бих могла да живея с мъж,на когото нямам доверие.И ние със съпруга ми сме минали по трудния път на стерилитета,но винаги сме се подкрепяли един друг.Първо би трябвало да се дните да поговорите като зрели хора и да решите какви са ви приоритетите и как ще продължи съвместният ви живот.Трябва да споделиш,какво очакваш от него и какво не ти дава той.

d! R;d; m,f/.e; i ,ehrij,d[rsjd r ke jd,dodj[r 
?.ahfod,s ps fjhflf,d!

Извинявай, че ще бъда доста откровена. Много съжалявам за миседите. Тук обаче много от жените нямат ни едно дете. Вие и двамата имате по едно. Адът на асистираната репродукция е ежедневие за почти всяка една от нас. Проблемите ви са в двойката, не в инфертилитета, според моето скромно мнение. Мога да ти кажа да опитате пак, да си закрепите връзката, но раждането на дете, за да се закрепи една връзка е като да лепиш тапет върху напукана стена.

Пожелавам ти успех и щастие, каквото и да решиш.

(Ох, гадост! Имам проблем с регистрациите и достъпа до форума, не съм съвсем наясно как да влизам при забравена парола  )

По темата:
Светла, благодаря ти за включването. Права си за всичко, а най-вече за това, че картите трябва да се сложат на масата и да видим кой какво иска и какво е готов да даде... Истината е, че стерилитетът сплотява някои двойки, а при други действа точно по обратния начин... зависи, естествено, от здравината на отношенията. Но все пак не мога да не отбележа, че нашият случай е малко по-различен от вашия. Мъжът ми има ужасно чувство за вина към дъщеря си. Тревожи се за нея, тя е живяла в семейство без любов от ден първи и, според мен, за "компенсация" той ужасно я е разглезил. Тя не понася развода на родителите си съвсем добре и той се чувства ужасно разкъсан - нямаше как да я задържи при себе си, ако искаше да бъде с мен. И сам казва, че в опитите си всички да са доволни, предава и двете. Той е грижовен и отговорен към сина ми до пълна отдаденост, детето го обожава, двамата са ужасно близки, той се грижи за него повече и от мен. Към мен винаги е бил ... ами, минавали сме и през по-големи изпитания от тези и е правил жертви, на които аз не мисля, че съм способна. Той практически няма никакъв друг живот извън това да се грижи за сина ми, дъщеря си и откакто сме под един покрив - да се посвещава на мен. Няма бира с приятели, няма мъжки забавления - нищо, само усилия да осъвмести неосъвместимото. Единствените му издънки са тези, за които ви разказах. Но те са ужасно големи, непростими. И въпросът е колко мога да простя аз, колко може да компенсира той.

Зай, и на теб благодаря за включването. Доста надалеч отиваш в обобщенията си, но всяко мнение ми е ценно, та - благодаря и на теб. И понеже имам чувството, че неволно съм настъпила болно място - мога да те уверя, че една извънматочна и два миседа болят ужасно дори, когато имаш дете. Въртят ми се едни мисли - че съм виновна, че с нещо съм го заслужила, че съм ... че не заслужавам да живея. Възприятията ми са доста изкривени от шока и депресията.   

Black Hole, ти сама себе си убеждаваш защо трябва или не трябва да останеш с него. Ние не познаваме семейството ти, можем само да предполагаме кое как е.

Относно болната тема - ами това е форум за стерилитет - има ЕДНА болна тема, а твоят проблем, според мен, е основно в отношенията с мъжа ти. Можем да те посъветваме къде да се прегледаш, какво да направиш по отношение на стерилитета - това е основната функция на форума. За другото, можем само да предполагаме.

Ех, Zai, според мен и си права, и не си. Първо - една извънматочна и два миседа са един доста стерилен стерилитет. А писах тук, защото - преди да се включа с поста си - прочетох доста теми на потребителки, чиито семейства са се разклатили и са били почти на ръба на разпада в следствие на такива шокове. Имаше дори тема на момиче, което иска да има дете, а мъжът й - не. Така, че подфорумът е точно за това - за емоциите, които загубата на бременности или невъзможността да се случат такива поражда.  

Та имах - и още имам нужда - да чуя мнения и личен опит от двойки, които - въпреки ужаса на тичането по болници през нощта с кървене, въпреки отрицателните тестове, въпреки неизбежните конфликти и затваряне в себе си - са успели да съхранят отношенията си. или пък не са успели.

Видя ли сега как ме накара да мисля и да се съсредоточа върху нещо друго  Благодаря!

Не ми се ще да превръщам темата в диалог между нас или да сравнявам кой има по-големи проблеми.

Всяка една двойка тук е минала или минава по т.нар. ад на асистираната репродукция. Вече трета година подпочваме на отрицателните тестове, тичане по болници, събиране на пари, чакане на фонда, борба за да си запишеш час, бягане от работа, за да го спазиш, висене с часова в чакалнята на клиниките по стерилитет. Мъжът ми претърпя операция преди 2 месеца. Аз се подложих стимулации и не особено приятни изследвания и пак това е едно нищо в сравнение с това, през което минават други двойки. Имали сме ужасно тежки моменти и все още ги имаме. След около година и половина горе-долу се избистриха нещата, до тогава ми е чудно как съм оцеляла. Никога не съм се замисляла дали да остана или не с мъжа ми. Карали сме се, плакали сме, мислели сме за донор, за осиновяване, не съм мислила за раздяла.

Надявам се това да дава отговор на въпроса ти.

Да, дава ми отговор - че с теб сме много различни хора, в много различни ситуации.
Надявам се да се включат и хора в малко по-сходни... Четох доста такива теми тук.
Успех в борбата ти желая!

Black_Hole_Sun Когато една нова двойка си има "история зад гърба" и всеки от вас си има дете от друг партньор - винаги се стига до подобни моменти, независимо по какъв точно повод са възникнали. И занапред ще има ситуации, в които нуждите на неговото, или на твоето дете, ще бъдат поставени преди твоите, или неговите лични нужди, такива "избори" са неизбежни в случая, въпросът е ти лично можеш ли да приемеш такова положение, или не?
Естествено е да си разстроена след всичко случло се, естествено, че най-много си имала нужда той да е до теб в тези моменти, но и самата ти казваш, че това не се е случило, не защото "на него не му пука", а поради независещи от него лично обстоятелства.
Като се отърсиш малко от поредния изживян шок и разочарование - всичко ще си дойде на мястото между вас. Идеални двойки и семейства - няма. Ще се справите и с репродуктивните си проблеми и с несгодите на връзката си, когато възникват, ако не се упреквате взаимно за нещо, а си говорите открито кой, как и защо се чувства и търсите решения заедно.   Едва ли и на него му е лесно да се опитва "да огрее навсякъде" и все да не успява, а и няма човек който винаги е способен да постъпи по най-правилния начин в някаква ситуация...

По написаното от теб, оставам с впечатлението, че като цяло имате щастлива и хармонична връзка, а при добро желание - всяка трудност е преодолима.
Успех, късмет и усмивки ви желая!

Ами ако беше останал, нямаше да върне нищо назад. Може би и на него му се е събрало много и е предпочел или в случая му се е наложило да отиде. Не му е лесно и на него. Както го изживяваш ти, така го чувства и той. Нали не мислиш, че той няма душа и чувства? Болката изкривява действителността. Човек не може да се осъзнае и търси изкупителна жертва за да излее гнева си. Търсиш я и ти. Обаче дали той може да я поеме. И неговата му е предостатъчна. При нас ситуацията е такава в момента. Затова го пиша. Помисли върху това.
Дали ще му се сърдиш, че те е оставил и ще се тормозите допълнително или ще се подкрепите и ще продължите с борбата е ваше решение. Втория варянт според мен е по изгоден, а това което те е наранило е просто един компромис от твоя страна. Когато двама души живеят заедно, компромиси се правят всеки ден и от двамата 

Поздрави 

Jbrul, Lidia, благодаря ви!
Честно казано, за няколко часа, тази тема преобърна усещанията и възприятията ми по повод случилото се ако не на 180 градуса, то поне някъде там.
Аз още от самото начало се чувствах малко разочарована от самата себе си заради реакцията си. А уж бях наясно с компромисите при вторите бракове и се влюбих в мъжа си в много голяма степен заради страхотния баща, който е.

Мисля, че леко полудях от болката и шока. За по-малко от година, една извънматочна и два миседа не са малко. Чисто физически дори. Може би някакъв антидепресант ще ми намести главата, но едва ли ще го направи по-добре от вас, момичета! Благодаря ви!
Едно деликатно наритване на задника (съвсем в рамките на шегата го употребявам) ми дойде страшно добре.

Не знам как да ви благодаря достатъчно. Признателна съм ви, че ми отделяте от времето си!

Здравей, Black_Hole_Sun , със съпруга ми имаме син и 5 загуби след това и през ум не ми е минало за раздяла. Била съм бясна , истерична и каква ли не още, обвинявах го ,че не му пука. Знам, че съм грешала всеки изживява загубата по свой начин.
Седнете и си изяснете нещата. Успех ти желая.

Aми нормално е да полудееш от болката и шока, може би няма да е нормално ако не полудееш. За антидепресантите, хм тука съм в две посоки. На мен ми помогнаха, обаче периодите в които се влиза с тях, особено при спиране... не бих повторила.
Ти сама си прецени разбира се.

Black_Hole_Sun  Щом разговор за проблемите и чувствата ти, дори с непознати хора, дори във форум, поне малко те е накрал да се чувстваш по-добре и с "по-бистра глава", според мен лично значи, че не ти трябват антидепресанти Ти не си депресирана в крайна сметка, просто си гневна, а това е добрият вариант. Излей си емоциите, говори за тях и с нас и с мъжа до теб - така ще се разтовариш, така ще си наместиш мислите и емоциите и с нови сили ще продължите ЗАЕДНО напред и ще постигнете каквото желаете.

Позволявам си да ти го кажа, понеже и моята година започна зле и в един момент бях в някакво подобно на твоето положение и емоционална състояние. Винаги съм била със здрава психика и нерви, но всеки човек си има предел все пак и аз също достигнах своя в един момент. Хем бебе не ставаше с години неясно защо, точно се влачехме по клиники и изследвания и в този момент точно - изгубих близък човек, при това млад, беше голяма трагедия и емоционален шок. Бракът ми беше и все още е щастлив, пу пу да не е уроки, ама като по филмите  До февруари тази година, не ми е минавало през ум даже, че е възможна ситуация, в която да не се чувствам подкрепена и разбрана от мъжа до мен. Е да, ама... Мина погребението и аз разстроена, имах нужда да говоря за това какво преживявам, как се чувствам и когато опитах да го направя, съпругът ми каза: "Е, какво да го говорим сега, свършило е, нищо не можем да върнем назад, само ще се натовариш."  Все едно ми зашлеви шамар ти казвам и аз просто млъкнах. Изживявах си мъката тихичко и "наум" и започнах да го упреквам в себе си, че е безувствен, че не му пука, бях изумена, че ми е отказал подкрепа едва ли не в тежък за мен момент... Почнах да мисля и в бъдеще време, той така ли ще се "скатава" и занапред, когато в живота ни възникне тежка ситуация? Когато дойдат децата някой ден и имаме грижи с тях, така ли ще реагира - с мълчание и подминаване на проблема, пък аз да се оправям както мога... И така два-три месеца, седя, мисля, самонавивам се, чертая мрачни сценарии и най-тъпото - не търся разговор с него. Стиганх до "размисли" дали съм се омъжила за правилния човек даже - смятай. 
Накрая ми дойде акъла за щастие и просто му казах какво ми тежи и ме тревожи, какво си мисля, защо го мисля... И се оказа всъщност, че съм си чупила нервите месеци наред, просто заради "недоразумение" и личната си неспособност в онзи момент да погледна обективно на ситуацията и реакцията му. Той просто, както и повечето мъже, когато има проблем - не го коментира, гледа "да не го мисли", защото така се натоварва повече и винаги е правил така и аз добре го знам. При него това работи и помага, решил е че ще сработи и при мен. Не е оценил момента и конкретната ситуация и е реагирал неадекватно, аз пък се "врътнах" възмутена и не казах, че реакцията му ме наранява и е неадекватна и се направих, че нищо не е станало. Предполагам разбираш накъде бия Като седнахме и си поговорихме кой, защо и какво - много бързо стана ясно, че той не разбрал мен, аз не съм разбрала него и зорлен се пържих за няма нищо толкова време...

Вие също изживявате тежък период, ти не усещаш нужната ти подкрепа, той не намира начин да ти я даде и да ти покаже колко му пука всъщност и те налягат черни мисли покрай всичко това. Просто му кажи какво ти тежи и ще видиш, че не само те разбира, а и вероятно самият той изживява тежко ситуацията, но вероятно не ти го казва, за да не те товари допълнително. Те мъжете не са като хората, нали знаеш...

Всичко ще си дойде на мястото, спокойно.

Ще отговарям едно по едно, ама първо да ви благодаря пак, на всички!
Наистина, не можете да си представите какво прояснение настъпи в главата ми. Не, че не ме боли, не, че днес не получих поредния панически пристъп на опаката в супермаркета, но виждам нещата значително по-ясно.

Дениса, боже, пет загуби, аз на третата вече съм едва жива, за вас не знам как сте оцеляли! Каква е тайната на изправянето всеки път? Гледам ти втората лентичка... успех и на теб, стискам палци! Това, че не ти е минавало през ум идеята за раздяла е чудесно. Аз съм малко такъв човек... При мен това "тръгвам си" е леко компенсаторно. Знам колко много мъжът ми иска да има второ дете. Жена му не е искала да имат второ дете и (в моята глава, той никога не го е казвал) според мен това е била една от причините за раздялата им. И сега си мисля... по-добре да си тръгна, за да може той да намери човек, който не е... ами, ужасно е да го казвам но... чувствам се някак... нефелна, все едно ми има нещо... Накратко, аз да си тръгна, за да намери той жена, с която ще могат да имат дете (сега сигурно ще ми се смеете). Чувствам се ужасно непълноценна, срам ме е от себе си, а знам, че е глупаво. Мъжът ми ме попита преди два дни дали ще го напусна, ако причината е в него и тя е неотстранима... Явно и него това го яде. Тъжно, тъжно...

Лидия, ако нямаш нищо против, можеш ли да споделиш малко от опита ти с антидепресантите. Ежедневното ми функциониране е много затормозено... Все ми се струва, че не е лоша идея, но ти пък явно имаш не много добър опит с някакви фази в употребата им.

Jbrul, съжалявам много за загубата... и за всичко, през което сте преминали... Но почти ме разсмя с края на поста ти - ей, това мъжете и жените наистина са си различен биологичен вид почти! По толкова различен начин преживяваме нещата - те се опитват да смитат трудните емоции под килима, ние - да говорим за тях. При нас с мъжа ми има и една допълнителна пречка, той е северен човек, в тяхната нация не е прието да се говори за чувства и преживявания, може да се застреляш, но не можеш да оставиш бележка защо си го направил. Той едва сега, покрай горещата БГ кръв, се учи да обсъжда. Има желание, опитва се, но не е лесно да прескочиш бариера, стояла там повече от 40 години.

И пак - благодаря, благодаря, благодаря... Ще го прихвана на разговор довечера.

Black_Hole_Sun, оцелява се да ти кажа просто нямаш избор. Аз бях решена да направя всичко, което зависи от мен, за да имаме второ дете и така. На няколко пъти ми мина през ума, че съм мазохистка ама бързо ми минава.
Тези ранни аборти да не се дължат на прогестеронов дефицит, изследвала ли си се? Дано откриете причината и следващия път всичко да е наред. Успех.

Black_Hole_Sun Не знам как се оцелява след загуба на бременност/дете и се надявам никога да не разбера точно това /опазил Господ всички ни/. Но както казват често момичетата тук, които са го преживели и то често неведнъж - умиране има - отказване няма! А и както пише и denisa какъв избор имаш, освен да си изживееш болката, да си събереш парченцата и да се пребориш за това което желаеш? Докато сме живи и имаме мечти и желания, с всичко можем да се справим и го казвам, защото знам, че е така, въпреки клишираното звучене.

Не обичам да обобщавам каквото и да било, вкл. "ние жените - така, пък те мъжете иначе", но конкретно за споделянето на проблеми и емоции, има някаква хммм "полова" тенденция. В другите държави, цялата обществена култура е такава, че никой не си разправя личните тегоби и не ги коментира с околните, нито пък си позволява да разпитва за неща, които са лични, както е при нас. В България пък, масово и за съжаление все още, на момченцата им се набива в главите от най-ранна детска възраст, как не трябва да плачат и да се оплакват, понеже "нали си мъж"...   И те в една зряла възраст вече - просто нито знаят как да си кажат какво им тежи на тях, нито съумяват да покажат загрижеността си към другите както трябва и тя става една мармаладена накрая   Тези неща всъщност всички ги знаем "по принцип" и сме склонни да ги преглътнем в ежедневието си и когато не е много напечено положението... Ама когато самите ние сме сринати и далч от рационалното мислене, се започва едно самонавиване, едно пличкане с големите кофи с черна боя по всеки негатив, или недостатък на половинката и самовнушаване колко са страшни нещата. А те всъщност не са.

Вие вече сте взели мерки за решаване на проблемите със стерилитета и двамата силно искате общо дете и то ще ви се случи рано, или късно. И понеже и самите изследвания, лечения и пр. са стрес и за двама ви - ще се нуждаете от взаимната си подкрепа. А при вас явно я има, просто трябва да намерите начина да си я покзвате по-открито и по-осезаемо. Иначе става, като онези мъже, дето казват: "Ами ти нали знаеш, че те обичам, за какво да ти го казвам?" ...абе аз хубаво знам, ама ти като не ми го казваш по една година и ще почна да се съмнявам.   Казано с думи прости - потърсете начин да вербализирате подкрепата си един към друг, научете се да си говорите по-чето, по-открито за всичко и това е. За мен друг проблем /освен медицински евентуално/ вие нямате.

Ако все пак мислиш, че за да се справиш в момента и по-бързо да дойдеш на себе си, имаш нуждата и от подкрепа с медикаменти - няма лошо. Но пристъпите на паника не се третират с антидепресанти всъщност, имала съм такива и аз преди години и си има други медикаменти. При всички случаи - не пий нищо на своя глава, има си лекари за тази работа, консултирай се със специалист, ако си убедена, че имаш нужда.

Хайде сега повече спокойствие и усмивки ти пожелавам. Всичко ще се оправи, ще видиш!  

Лидия, ако нямаш нищо против, можеш ли да споделиш малко от опита ти с антидепресантите. Ежедневното ми функциониране е много затормозено... Все ми се струва, че не е лоша идея, но ти пък явно имаш не много добър опит с някакви фази в употребата им.

Дълго мислих дали да пиша това. Монетата както винаги има две страни. Поста ми може да накара тези които имат нужда да не потърсят помощ. Но след това реших, че всеки един човек трябва да е информиран и да знае с какво се захваща. Затова ще споделя.
При мен нещата седят малко по различно. Имах кофти периоди в живота си. В един момент когато се притесявах за нещо или се ядосвах започвах да се задушавам, палех лампите навсякъде, отварях прозорци и врати да влиза повече въздух. Започнаха да ми изтръпват ръцете. Изтръпваше ми и главата отзад, не си усещах врата на моменти дори когато го разтривах. Отидох при личния си лекар и реши, че е от щитовидната жлеза или хормонално. В последствие посетих нужните специалисти и се оказа, че там проблем няма. Изпратиха ме при психолог. Първо се засмях, после реших, че ме смятат за луда и накрая разбрах, че наистина не се чувствам добре и имам нужда от помощ.
Ако знаех с какво се захващам, нямаше никога да започна. Варянта в който искаш да си нормален а не полуидиот а неможеш, защото ако не си изпиеш хапчето се удряш в стените(при рязко спиране странично действие е страхотен световъртеж) и не спираш да плачеш... Аз съм силна личност и в тази си светлина не се бях и сънувала. 4 месеца в който го пих прекарах в полусън. Спях и седнала и легнала и докато карах.. даже незнам как шофирах изобщо. Чувствах се ужасно. Нямах сили за нищо. Не можех да си върша работата както трябва. Карах с 20 и се чудя как изобщо съм карала, но в моето ежедневие нямам друг избор. 3 пъти я молих да ми каже как да спра хапчетата, обяснявах и че не се чувствам добре а напротив, тя ми вдигаше дозата, за да се натрупа в организма. Смених лекаря, той по схема венага го спря. 
Но пък месец след това, се почувствах много по добре. Пиша го, за да е ясно че нещата са адски сериозни и не е бонбон за оправяне на настроението. Търси се МНОГО ДОБЪР лекар в тази област и се взима когато наистина има нужда. Ежедневното функциониране на всички ни е затормозено. Ако толкова искаш нещо да пиеш, пии маточина, мента глог и валерян, чайчета някакви. Пробвай когато си ядосана да бройш до 10 примерно и да помислиш преди да избухнеш. Носи в себе си нещо което те кара да се усмихваш. Ако решиш и все пак лекар прецени, че имаш нужда, помоли го да ти обясни и тези неща. Ако ги пропусне като моята първа лекарка, не е зле и ти да го "пропуснеш".
При спиране също се взимат препарати за подтискане на страничните действия, като страхотното виене на свят.
 
Втората страна на монетата е кума ми, който има страхотни изблизи на нерви и гняв. Последния път така зашлеви 5 годишната си дъщеря защото е изпищяла от комар, че детето падна по гръб и си удари главата в бордюра. Стана страхотен скандал след това. Обясних му, че има нужда от консултация и терапия, защото това се случва адски често и той просто не се чувства добре и не може изобщо да се контролира. Вече трети месец не ми говори, била съм го пращала в Курило...а е добър човек, но с проблемите си. Аз на негово място бих се притеснила от себе си и действията си и бих потърсила помощ и да бих изживяла кошмара с хапчетата, за да се чувствам аз и семейството ми нормални хора.

каква е тайната на изправянето ли? лично за мен, винаги е била по-малко драматизации и повече работа, за да е зает умът с други неща.

прочетох внимателно и ми се струва, че драматизираш прекалено, като имаш лека склонност да се опияняваш от драматичната роля на жертва. имаш малко дете, което тепърва расте, очовечава се и има силна нужда от теб - посвети деня си на него, а вечерта на мъжа до теб и престани да умуваш прекалено - особено пък за хапчета. лидия ти е казала какво е. аз не знам какво е, но винаги съм подозирала и затова не бих посегнала.

ще ме бият пак за това изказване, но за мен, спонтанен аборт в 6-та седмица не е равен по драматизъм на спонтанен аборт в 6-ти месец, каквото и да разправят. имам 2 спонтанни аборта в ранна седмица, единият с кюртаж. като при това, не съм имала друго дете, с което да се утешавам, за сметка на това съм била на достатъчно напреднала възраст, за да имам сериозни опасения дали изобщо ще успея да имам дете.
е, чак толкова драма не съм си вкарвала в главата, а за хапчета не съм и помислила даже.