Не го четете, че се получи дълго, но да не остана по-назад по емигрантската тема!
Идеална държава за живеене няма, особено за емигранта, защото той отива там с много "багаж" от миналото - емоционален, душевен, духовен, професионален, различни исторически и културни традици и още един куп други неща. А и трябва да може да носи още толкова, но все още чужди му и непознати.
Не може и да се обобщава - нито за родината ни, нито за чужбина. Всеки вижда това, което се отразява в личния му живот и този на обкръжаващите го, и според своя живот мери общото, а не бива.
Всеки има различни очаквания за живота и различен праг на търпимост и това определя избора му.
Истината е, че с всичко се свиква - и с кочинката, и с беднотията, и с мизерията, и с хубавия живот. И човек е способен със зъби и нокти да защитава избора си и кочинката си - родна или чужда, защото защитава избора си, самолюбието си и достойнството си.
Да не забравяме обаче, че България е силно посттоталитарна страна и по много признаци миналите модели и начин на мислене (особено в нечастната сфера) продължават да се задълбочават в тази насока. Това едва ли някога ще свърши, защото няма чиста и честна игра на нито едно ниво, няма положителен пример и стандарти, които хората могат да следват повсеместно и това да се наложи с времето. Няма наказание за грешката и престъпленито. Всеки прави каквото си знае и както може да мисли главата му. Пълна дилетанщина и посредственост, оцветявана чат-пат лексикално с думички като "европейски", "Европа" и т.н.
Икономиката и бедността са малък проблем в сравнение с
деморализацията, до които води абсолютната корупция и шуробаджанащина на всяко ниво. Как да останеш чист и морален човек, който просто иска да си изкарва честно заплатата и да го оставят на мира? Почти невъзможно е: все ще се наложи да крещиш на някого за нещо, да обясняваш на втори как да си гледа работата, защото е мърляч, на трети, че трябва да е любезен и учтив, а той е прост и тъп или по свой избор, или като следствие от всичко останало.
И така е във всяка една сфера - кланове, кланове, кланове, които се възпроизвеждат, но нищо не произвеждат, нищо, което да привлече интереса и на някого отвън страната.
Такава иждивенческа прослойка (каквото описва Джам за Великобритания) има във всяка страна сигурно, но тя не е проблем на емигранта, а на приемната страна, в която отива. А той отива там да работи.
Слава богу, че днес можем да си изберем мястото на живеене! И всеки е свободен да опита и от новия, но не познат и чужд живот и да прецени дали може да се впише там, дали е податлив на интеграция сред чуждото, да се подчинява на правила, кото може и да не харесва, и дали е податлив на асимилиране, жертвайки нещо свое лично и интимно заради бъдещето на децата си.
За чужбина днес е най-важно да има поне единият осигурена работа, за да може другият по-спокойно да си търси и за себе си. А носталгията се лекува със спокоен живот, достатъчно средства, които да скъсяват дистанцията по различен начин, и възможност да се интегрираш, но и да имаш правото да направиш своя си свят, където и да си. Мисля, че в това отношение всички ние живеем във време на възможности, които миналото не е давало.
За чужбината - ако си готов да започнеш отначало, но по-скоро като нагласа за много труд, хъс, енергия, упоритост, и то на място, където никой не те познава, значи си наполовина емигрант.
Ако си готов да оставиш настрана постигнатите успехи в родината (но да ги ползваш като положителен бекграунд и опит), за да се доказваш отначало, но при все пак по-честни правила, значи си наполовина вече емигрант.
Ако не тънеш постоянно в съжаления какво добре познато старо си пропуснал на старото си работно място, а гледаш какво положително ново (преживявания, опит) те чака напред и си готов да правиш жертви и лишения за това, значи си наполовина емигрант.
Ако си готов на 35 да възвърнеш светоусещането и любопитвото си за света, което си имал на 22, когато си завършвал студенстването си и си способен да се отърсиш от умората си за света и живота, а и си готов да се бориш отново за местенце и за себе си, но на ново място, на което животът тече по правила, идеи и във форми, непознати на теб, значи си наполовина емигрант.
Форми на расизъм има навсякъде. Навсякъде ще има хора от местното население, които според собствената си успеваемост, ще възприемат различните от него етноси като пречка и вина, че той не е успял. Това по мое мнение никога няма да може да бъде изкоренено напълно, защото идва от същината на човешката природа изобщо. Но важното е този расизъм да се поддържа в едно кротко русло, което да не пречи на останалите. И най-важното - да се наказват видимите му прояви на агресия към различните, които ще страдат от това отношение.
В родината си винаги можеш да се върнеш отново.
Иначе, конкретика - положителна и отрицателна има много.
Някой обаче задавал ли си е въпроса какъв процент от служителите в министерствата, техните офиси, а и в общините работят роднини и приятели, т.е. все нечии протежета? И дали в техните формуляри за работа има въпрос за наличие на роднини, работещи на същото работно място? Подозираме какъв ще е отговорът, нали? За мен всичко това има значение.
И защо моралът в здравеопазването да е различен от този във всяка една друга сфера?
А кризите идват и си сотиват, но нашият живот е ограничен във времето. И по време на криза има хора, които запазват работата си и успяват. Какво пречи да мислим, че това ще сме и ние? И няма кой друг да следва нашите мечти за по-добър живот - като бит, морал и взаимоотношения. Защото за мен лично добър живот не означава само голяма заплата, а е съвкупност от много неща и фактори.
И последно: Какво означава, че някой си бил избрал да остане в родината си, за да се бори да се подобрят нещата? Извинявайте, но кои неща, защото те са много за подобряване? И ако ти на 40 вече вдигаш високо кръвно, пиеш успокоителни да заспиш или въобще да можеш да мислиш, трепериш от нерви само, като помислиш за правителството, за нередните и несправедливи неща, то ЕГА СИ И БОРБАТА, която водиш! Нищо, което прави така че да психясваш, да се побъркваш от неразбиране, да развиваш шизофрения от различните пластове на съществуване, да съсипваш нервната си система от безсилие, да псуваш и да си го изкарваш на семейството - НИЩО от това не си струва да продължаваш да си го причиняваш!
Огромно извинение за дългия текст! Но се надявам, че никой не го е прочел! А и знаете, че не сте длъжни да се съгласявате с моето мнение!