Ох, аз да ви кажа съм си голяма расистка. Фрешче, евала за такива разсъждения Аз не съм дорасла до там. Много ще държа на цвета на кожата .Твърдо не ща цигане или от малцинствени групи.

Така или иначе когато имаш дете, дали твое или осиновено - то пак е твое. Ти го моделираш и правиш свое, а не документите или самия акт на създаване. Когато имаш дете така или иначе проблемите съществуват. Дали е родено от тeб или осиновено. Мога да ти кажа какъв е моя опит - моя племенник е осиновен, на майка ми колежка има осиновено дете, а аз имам собствено. Майка ми е учителка и много често е споделяла в къщи какво се случва с децата в училище, както и с такива, които са осиновени. Моя племенник е на 12 години и не знае че е. Надявам се, че няма да изпреварят родителите му и да му кажат "доброжелатели". Предизвикателства има винаги. На майка ми много добра приятелка и колежка има осиновено дете - детето не е взето като бебе, а като по-голямо и изпитваше ужасен страх, че ще го върне. Ето това също е предизвикателство - да го обичаш толкова, че да не се страхува, че ще го върнеш. Всяка една жена, която осиновява, трябва да бъде подготвена, че детето още от малко трябва да се води в посока - един ден да му бъде казано, но да бъде направено с много любов и разбиране към проблема. Моя племенник е без бебешки снимки, взет е на 1 годинка. Много ми е мъчно и тъпо сега като се роди бебето, той като пита как точно е изглеждал като бебе, толкова малък ли е бил, какво е правил как всички в къщи мълчат и се чудят какво да кажат. Грозно е... Или да казват - ами ти беше такъв, ти много слушаше или нещо подобно... Виждала съм какво правят деца, които разбират в тинейджърските си години, че са осиновени... Грозно е, болно е... И за децата е трудно, и за родителите е трудно... Следва отхвърляне, мразене, сърдене, дрога... А е толкова лесно да подготвиш едно дете с любов и разбиране как да му кажеш... Винаги съществува риск... Няма как да го избегнете...

Фрешо, права си... Нищо, че не разбираш много от детска психика. Важно е да се каже рано. Точно за да се избегне психическата травма.

Аз също смятам, че детето трябва отрано малко по малко да свиква с този факт, който така или иначе никога няма да се промени. Така, в процеса на съзряване, нещата лека полека ще дойдат на мястото си, осиновяването ще бъде посрещнато по-спокойно и естествено.
Това е правилният подход за мен.

Ох, аз да ви кажа съм си голяма расистка. Фрешче, евала за такива разсъждения Аз не съм дорасла до там. Много ще държа на цвета на кожата .Твърдо не ща цигане или от малцинствени групи.

Ми мислих да се поясня, ама не го направих - нямам предвид циганче, ами например негърче  С циганите нещо и аз имам задръжки

Искам и аз да взема отношение по темата, но от позицията на осиновена. Майка ми ми каза за осиновяването, когато бях в 7 клас. Повярвайте ми, след като ми каза ни най-малко спрях да ги обичам, даже обратното. Тя любовта не се казва, а се чувства. Никога не съм се осъмнила в нейните чувства към мен, те са най-искренните с които  съм се сблъскала през моя живот. Мисля, че след като ми каза, някак си живее по-леко, от тогава не сме коментирали нищо, а и след като вече знам ми е по-лесно да отблъскам "доброжелателите", а и в интерес на истината те не са много. Осиновяването не е лесна крачка, много пъти съм мислела, ако се наложи и ние да осиновим, какво ще стане и как ще се развият нещата впоследствие, ще го обичам ли и всичките тези въпроси, които си ги задава човек, но като знам какво е правила и прави майка ми за мен се моля, ако се стигне до там и аз да бъда такава майка, в пълния смисъл на тази дума. В едно съм сигурна, за да предприеме човек тази крачка, трябва да е стократно по-силен и уверен в свойте действия, да не го прави само за да има там едно дете да не е празен живота, но трябва да го е почувствал с всички сетива.
Извинете ме за пообъркания постинг, но съм разтроена в момента за да пиша по-смислено.

Мари, много ти е хубав постингът, ама защо си разстроена?

Мари, много ти е хубав постингът, ама защо си разстроена?

Просто се сетих за майка ми и се замислих какво е преживяла тя, а и като се има впредвид, че живеем в малко градче, колко ли й е било тежко. Между другото, тя е основния двигател в мойта борба, толкова пъти съм изпадала на дъното и съм се чудила има ли смисъл всичко  и тя ми е давала кураж и сила да продължавам.

Дай боже всеки му такава майка
Само заради нея си заслужава да продължаваш, Мари
цунки

Осиновяването не е лесна крачка, много пъти съм мислела, ако се наложи и ние да осиновим, какво ще стане и как ще се развият нещата впоследствие, ще го обичам ли и всичките тези въпроси, които си ги задава човек, но като знам какво е правила и прави майка ми за мен се моля, ако се стигне до там и аз да бъда такава майка, в пълния смисъл на тази дума. В едно съм сигурна, за да предприеме човек тази крачка, трябва да е стократно по-силен и уверен в свойте действия, да не го прави само за да има там едно дете да не е празен живота, но трябва да го е почувствал с всички сетива.

Много точно и хубаво си го написала Мари  
А твоята майка наистина заслужава огромно уважение, не всеки може да се справи така добре според мен.
Именно това са и моите страхове. А най-голямото ми опасение е, че аз не съм достатъчно силна, за да се справя с всичко това      

Копринкова, не се измъчвай с такива мисли  
Предполагам не си мислила преди, че ще трябва да се справяш с репродуктивни проблеми, но ето, че се справяш и то добре  
Така ще е и с евентуалното осиновяване - просто човешката природа е устроена да се справя!

Кажете ми каква е разликата между добра майка на собствено и на осиновено дете....? Аз не мисля, че има такава, защото вариантите са два - или ще бъдем добри майки, или лоши.
Незнам, но така мисля аз, винаги можем да се провалим като майки било то на родените от нас или осиновени деца, примери от ежедневието колкото искате, поправете ме ако греша.

Кажете ми каква е разликата между добра майка на собствено и на осиновено дете....? Аз не мисля, че има такава, защото вариантите са два - или ще бъдем добри майки, или лоши.
Незнам, но така мисля аз, винаги можем да се провалим като майки било то на родените от нас или осиновени деца, примери от ежедневието колкото искате, поправете ме ако греша.

Права си Стефи, така е. Но нали всеки си мисли, че "неговото гардже е най-хубавото" и т.н., та сигурно затова си мисля, че ще е по-лесно, ако детето е собствено. Иначе с осиновеното все ще си задавам въпроса "така ли щях да постъпя в тази и тази ситуация, ако беше мое, дали не греша някъде, дали му давам достатъчно обич..."  

Стефи, изобщо не бъркаш... Даже по-често лоши майки са тези, които са майки на собствени деца, за съжаление...

Толкова много деца се гледат без любов, без желание, като им се натвърдва, че са станали без да са желани, и по една или друга причина не са абортирани... Имах такава съученичка, която споделяше с мен... много много много й беше тежко, а тя беше най-тъжното същество, което някога съм познавала...
Това оффтопик

За да се върнем на темата за осиновяването... аз много пъти съм си мислила, че ако не мога да имам дете, ще си осиновя, но... абе нека все пак да е беличко... и да е момиченце  

Майките на дългоочакваните деца би трябвало да са по-добри майки. Тук влизат и осиновителите. Затова казват, че децата, родени след ин-витро, се реализират по-успешно в живота

Затова казват, че децата, родени след ин-витро, се реализират по-успешно в живота

Това за пръв път го чувам, наистина ли има такава статистика и кой го казва?

Рали, чела съм го, но къде, не помня. Беше обяснено точно с факта, че родителите полагат повече грижи за такива дългоочаквани деца, подхождат по-зряло, съответно децата биват възпитавани добре и се реализират по-успешно в живота.

Майките на дългоочакваните деца би трябвало да са по-добри майки. Тук влизат и осиновителите. Затова казват, че децата, родени след ин-витро, се реализират по-успешно в живота

Съгласна съм.
Аз съм чакана 14 години.Мама е била на 38г , а тати на 41г ,когато съм се родила.
Получила съм много,много любов и мога да твърда, че са ме възпитали добре.
Понякога мои съученици мислеха,че това са моите баба и дядо,но аз никога не съм се обиждала от това.Напротив- много се гордея с моите родители!

Мили,мои сестри,по-съдба!
Има една история,която никога няма да забравя!
Даже незнам кога и кой ми я е разказал!
За едно осиновено детенце!(даже и пола му не помня)
..............Но думите му ще помня винаги!.........
Та случило се така,че в училище други деца,
чули от някъде и някого му креснали-
........................"ТИ СИ ОСИНОВЕН!"...................
Като чакали,милото,да се засегне,обиди и разплаче!
А то само изправило гордо глава и казало-
............."АЗ НЕ СЪМ ОСИНОВЕН,АЗ СЪМ ИЗБРАН,
...............А ВИЕ-СТЕ ПРОСТО РОДЕНИ!"......................
И никой повече не засегнал темата!
Това дете и неговите родители са имали
щастливия шанс да се намерят!
А е било гордо и смело,защото МАМА и ТАТЕ са  били такива!
И още-защото е знаело истината,а с нея се живее лесно!
Това ни очаква и нас да родим или да открием нашите деца!
..........Където и да са те!.........
Да пораснат с усещането, РОДЕНИ или ИЗБРАНИ,
че ТЕ са много СПЕЦИАЛНИ са нас!
Защото са желани и много чакани!
      Желая ви и на вас да имаме СИЛАТА и КУРАЖА
                                                          да УСПЯВАМЕ!

  Прекрасно написано и много вярно!