То по тази логика, ако на 2 го поплясваш, на 4 го поплясваш, на 8, на 10, на 12... факт е, шамарът е форма на родителско безсилие.
Ако един родител не спира да си удря детето/дори и да е само по  дупето/, трябва да погледне по-дълбоко към себе си. И да намери грешките си!!!

Инциденти са се случвали на повечето от нас.

То по тази логика, ако на 2 го поплясваш, на 4 го поплясваш, на 8, на 10, на 12... факт е, шамарът е форма на родителско безсилие.
Ако един родител не спира да си удря детето/дори и да е само по  дупето/, трябва да погледне по-дълбоко към себе си. И да намери грешките си!!!

Инциденти са се случвали на повечето от нас.

за протокола, категорично не смятам, че попляскването, пък било то и по дупето дава повече резултати от обяснението, например.
Мен не са ме удряли никога родителите ми, но за сметка на това брат ми ме спукваше от бой

Това, че не сте пляснали 2 годишни деца, не означава че няма да пляснете 12годишни например. Защото аз знам, че трудното тепърва ни предстои. А то ще бъде много трудно... Дано след години пак да си пишем, независимо от методите на възпитание и да се гордеем, че сме отгледали качествени и достойни хора.

Е как пък ще пляснеш голямо дете? На дете на година и половина да му удариш ръката, ако пипа котлона според мен е приемливо, щото то от друго не разбира. Но да удариш голямо дете - за какво? То разбира, няма да почне да те слуша заради пляскането. Освен ако не е физически болезнено, а това не мисля че някой иска да прави.

Ех, Боби, с твоята буквалистика Говорих принципно, че няма как да имаш дете на 2 годинки и да кажеш "Аз никога няма да...", защото не знаеш какво ще стане като е на 3, 4, 5....год. Това, че написах цифрата 12, не означава конкретно тази възраст, а повярвай дано не ни се случва, но има деца, които и на 15 си правят за бой
И пак: нека не бъдем крайни, това че някой не си е пляснал детето не означава, че трябва да анатемоса този, който го  е направил. Сикса писа вече, деца различни, родители също. Тук всички даваме най-доброто от себе си и щом някой е стигнал до там, че да иска съвет, значи има нужда от такъв.
Всички искаме да сме идеални, но все пак сме хора

така е, чак пък идеални едва ли искаме да сме
аз например започвам да викам ако нещо, което съм казала 5 пъти не е било чуто. знам че не е хубаво и се опитвам да се контролирам, но не ми се получава особено

Ех, Боби, с твоята буквалистика Говорих принципно, че няма как да имаш дете на 2 годинки и да кажеш "Аз никога няма да...", защото не знаеш какво ще стане като е на 3, 4, 5....год. Това, че написах цифрата 12, не означава конкретно тази възраст, а повярвай дано не ни се случва, но има деца, които и на 15 си правят за бой
И пак: нека не бъдем крайни, това че някой не си е пляснал детето не означава, че трябва да анатемоса този, който го  е направил. Сикса писа вече, деца различни, родители също. Тук всички даваме най-доброто от себе си и щом някой е стигнал до там, че да иска съвет, значи има нужда от такъв.
Всички искаме да сме идеални, но все пак сме хора

Ай стига го повтаряли това „буквалистка“ като мантра. Когато човек дава пример се предполага, че има някаква идея този пример. Казах „голямо“ дете, не на 8, 12, 13 или 16, а че може и в по-късна възраст да се случи.
Не смятам, че 15 годишно дете може да направи нещо „за бой“ понеже това за какво е нещото излиза от личната преценка на родителя. 15 годишните вече пият, дрогират се, въобще какво ли не правят. Мислиш ли, че ще избиеш дрогата от тях? Това разбира се е краен пример ( те примерите затова са примери), избери си сама какво можеш да избиеш според теб на тази възраст и ми кажи.

Стефи и аз като теб, викам и много се ядосвам на себе си. В последно време съм сменила тактиката, говоря и казвам какво ще накажа и гледам, че има разлика. Започна да ми вярва явно . Опитвам се да се уча от колегите ми, направо тези хора как говорят на децата си, няма викове, няма караници, няма попляскване, а децата слушат. Значи има начин, но ние не сме научени така. 

Викам и още как, особено със Стефан - там няма управия, каквото и да му кажеш да направи той поставя условия, само да е отгоре и да е на неговата. И то хубаво след това да изпълни каквото е обещал, ама "не". Така че съм на мнението на sixsens. В крайна сметка с Елена не хабя толкова енергия колкото със Стефан за постигане на нещо елементарно, като да си прибере играчките и да си легне. Не, че и тя не мрънка, но дори и с нежелание си прибира нещата, докато Стефан, ако той не реши, че трябва да ги прибере не става, намира си за какво да се тръшка и да реве. Да не говорим, че пък като реши да прибира, тръгва да прибира и на сестра си нещата, като и ги разваля и тя ревва, ако се опитам обясня, че тя ще си ги прибере, той почва да се тръшка и да крещи, че иска той да ги прибере. Писала съм и друг път, че се нерви от нищо, хвърля нещото на което е ядосан. Вечно иска да е първи и много му е вътрешно, че е втори. Миналата седмица ми вика "мамо, ако щеше да съм се родил първи, щях да съм добър, а сега съм се родил втори и съм лош"  - обясних му че едното няма нищо общо с другото, но дали ме е разбрал е друг въпрос.  Както и да е от една седмица му давам Киндинорм, след месец ако има ефект ще докладвам, ако няма ефект ще си взема аз нещо за нервите.

Чета дискусията и не я разбирам. Едно момиче каза, че детето се тръшнало, бащата го напляскал и това подействало да го усмири, един вид, работи. Моят коментар беше и продължава да е: това е тъжно, не бива да се прави и не е рецепта да се усмирява тръшкащо се дете.

Защо обсъждаме дали някога ще си пляскаме децата, редно ли е да се кълнем, че ние никога, никога не бихме го направили? Според мен е добре да приемем, че пляскането, шамарите и всякаква форма на физическа разправа са недопустими. Вместо да формулираме кога е допустимо и при какви обстоятелства според провинението, възрастта...

Starshine, относно 8-годишното дете, което описваш, пердахът пък изобщо няма да помогне, щом родителите са пренебрегвали възпитанието и са допуснали да се стигне дотук.

Има много "трудни" деца. Най-малко при тях "боят" работи. То си е цяла наука това.

При нас напоследък Боби ми създава трудности. Бие брат си. Като спорят за нещо и прас, един юмрюк в носа. Ама сериозен.Излезе му синина веднъж.
 Говорих , говорих, говорих, дори виках.
 Пауза две седмици. И ето:
снощи пак го удари. Опитах се да запазя самообладание, макар че ми идваше да го напляскам здраво.  Дръпнах силно наказателна реч - от типа " брат ти е най-добрият ти приятел и т.н".
Наказах го да спи сам в другата стая. След 30 мин ме моли да отиде обратно в стаята. Бях твърда, "Не".
 

Да видим колко ще бъде този път паузата

П.с. Не си и помисляйте, че може да удряте 12 + годишни. Просто ще стане катастрофа

На мен пък мъжът ми ми създава повече проблеми с възпитанието, от колкото дори децата. Понеже той няма нерви и като му се тръшнат и решава, че това, което до преди малко е забранявал, може пък сега да позволи. Резултатът е, че  децата, особено голямата, му се качват на главата. Снощи пак направи нещо, което му казах да не прави и му казах като е толкова знаещ сега той да сложи Ивана да спи, защото аз този процес съм го изстрадала вече и няма намерение цял живот да сме една стъпка на пред, две назад. Да види защо настоявам някои неща да се спазват безусловно. Отиде и седя в стаята и сигурно 20-25 минути, имаше искам да ме вдигнеш, искам да ме свалиш, искам тоалетна, ама всъщност не искам ( след като отидоха там), искам вода, не искам вода искам мляко, после пък я държа  на ръце, уващава я, не знам какво - но не може да я остави на леглото, защото се почваше рев, от този фалшивият, ама съм казала, че ревящо дете няма да оставя. Накрая вече ми писна и аз отидох и я взех, поиска да ходи до тоалетната, заведох я и я сложих в леглото - общо 5 минути ми отне, а той още час да беше стоял пак нямаше да я сложи да спи. И всичко това, защото и каза нещо че не може, тя не го послуша и вместо да настои, той и позволи да направи каквото тя си е решила. Или разрещаваш от начало или като забраниш си държиш на думата, а не така иди ми - дойди ми. Децата много бързо се научават при кого минава номера. Обратното, при кого не минава, отнема малко по-дълго, но смятам, че ако човек е постоянен - 100%, не дори 99% от случаите, става.
Още еидн пример - мъжът ми реши, че ще позволи на детето един единствен път да се возела за съмвсем малко в квартала извън столчето. Пак на задната седалка, с колан и  с него, но не на столче. Колко  обяснявах да не го прави, нямало било значение само един път. Ей казвам ви изкара му нервичките после сума ти време след това всеки път викаше и плачеше, че не искала на стола. Щото вече видя, че има и опция да не е там.  Та за мен това е най-важното, да има постоянство в това какво им казваме.  То дете на 2 години е нормално да се тръшка, но докато стане на 3 някъде трбява да е разбрало, че тръшкането не му донася никакви облаги. Така и с другите неща. 

Това с постояннството  е и моята философия - да видим до колко ще я спазвам

той няма нерви и като му се тръшнат и решава, че това, което до преди малко е забранявал, може пък сега да позволи. Децата много бързо се научават при кого минава номера. 

Мдааа, и със свекървата същото у нас. Разправях аз за уважение, честност и ясни правила в отношенията с детето, но срещнах отпор и доводи, че тя има само х месеца да му се радва, да го глези, пък после да си го възпитаваме както знаем. И сега хлапето, което няма и две години, й се е качило на главата - само на нея.

Боби, все едно за моя мъж говориш. Веднъж обяснявам на детето, стигаме до консенсус. Появява се баща му и разрешава непозволеното. Говоря с детето отново, за да го убедя в правотата си. После говоря с баща му, за да му обясня и на него. В крайна сметка след няколко дни всичко е забравено и  започваме отначало. И ако досега синът ни се качваше само на бащината глава, вече проявява съобразителност и избира това, което му отърва.

И двете баби пристигат с тоя мохабет, че искали да се порадват на децата, респективно да ги глезят.

И ако досега синът ни се качваше само на бащината глава, вече проявява съобразителност и избира това, което му отърва.

И при нас се опитват, въпреки че са толква малки. Само още не им минава през ума да го направят зад гърба ми. Вчера ми искаше нещо, не помня какво и аз казах, че не може, а тя се обърна към баща си да си го поиска от него. Обаче рязко прекъснах разговора и и казах да не пита баща си, след като вече съм и казала че не може. Не знам колко хвана декиш, сигурна съм обаче, че ще продъжалва да се опитва. В магазина пък искаше чипс и аз и обясних, че това не е хубава храна, а тя ми каза, че тати и бил давал. Което е вярно, баща и и даде, той купува уж качествне чип, но пак си е чипс. А и тя разлика не може да направи, нито да си прочете съдържанието. Знае само, че не е вярно, че чипса е лош, след като тати и дава. И след това имахме разговор в къщи да не носи чипсове повече. Обаче мъжът ми по принцип като му се дояде нещо и не се съобразява, че аз няма как да ги науча, ако го гледат него как яде.

Постепенно и с постоянство се постигат нещата. Боби твоите също са много малки и реално не могат да проумеят много неща. Ако не държите в къщи храни, които не са "хубави" и децата няма да ги ядат. Просто да не се намират из къщи.
 
Като има повече плодове и зеленчуци, децата си ги хапват.

И моят мъж е много ларж, всичко позволява, но то му се връща тъпкано.

Често виждам как родители говорят с децата си като с равни, като с приятели и децата слушат. Това е начинът за мен, но явно се започва отрано.

Аз съм станала спец в криенето да ям забранени неща, днеска се потих в колата да ям едни мъфини докато мъжете си играха на площадката.... трудно е, но в името на здравите зъби си заслужава

А аз съм на малко по-различно мнение - децата трябва да знаят какво може и какво не може да ядат, защо трябва да се крием. У нас ще скрием, но като отидем някъде, хората няма да крият. Ще изкарат кутия бонбони примерно и аз какво трябва да кажа: "Крийте ги". Когато им се обясни, те разбират. В къщи на масата и в момента имам отворен шоколад, но моите не пипват. Като знаят, че това не трябва да го ядат, не ядат. Същото е и с ядките, и с луканки, суджуци и сурово-сушени меса (за чипсове и зрънчо пък въобще не става въпрос, защото купувам на годината веднъж). Така съм сигурна, че и сами да са и да им предложат, пак няма да вземат, защото знаят че не е за тях. Ако в градинката ги почерпят със суха паста например, оставят си ги в шкафчета, за да почерпят нас
Много се дразня като видя да дават на малко дете бира с оправданието "Ама то виж как гледа", и какво като гледа, ако гледа цигарата, ще му дадат да си дръпне ли... затова има очи детето, за да гледа.

Добре де Мими, как им обясни на твойте хлапета, че това и това не трябва да се яде?

Мими, защо не даваш ядки? Те по принцип нали са полезни? Иначе относно "гадните храни" съм абсолютно съгласна, по-добре е изобщо да не нямаш вкъщи. Но ако все пак искаш да хапнеш нещо е хубаво да не се криеш, а те да знаят, че това не е храна, която децата могат да ядат.

  Благодарете се, че имате що-годе сговорчиви и разбрани деца. Да, всички деца си имат епизоди на тръшкане, инатене и т.н. Ключовата дума тук е "епизоди", обаче, защото когато това е ежедневие и постоянно поведение, не здрави нерви, ами не знам какво трябва. Да, шамарът не е решение, абсолютно е признак на безсилие, но аз не крия, че понякога съм безсилна, не се срамувам от това. И да не си помислите, че си пребивам детето, спокойно, живо е още Но понякога отупвам дупето, леко разбира се. Някой нагоре каза, че при тръшкане шамара не помага. Е, аз имам обратния пример - личен при това. Когато изпадаше в тежките истерии, ама наистина тежки, аз съм писала в другата тема, единствено плясване по дупето я вадеше от ступора, иначе се прехласваше и ставаше страшно, а като я плясна, някак се сепваше и се освестваше. Говоря за леко плясване, не да я насиня, много ясно. Та така. Плюйте в пазва и чукайте на дърво.
Постоянството е много важно, всъщност - е задължително! Проблемът идва от бащите най-често. С моят съпруг също имаме такива дразги, уж се съгласява с мен, ама като не му издържат нервите и кляка. Аз като кажа и край - не отстъпвам, тя пищи, реве, тръшка се, аз се правя че не я забелязвам, той обаче вече като не издържа почва на мен да се кара, едва ли не - мен не ме интересува, що не реагирам. Ами аз реагирам, смятам доста правилно, ако й играя по свирката, трябва да стягам куфара за лудницата, егати, ама ето на - той не издържа и прецаква нещата. Не че понякога и аз съм нямала такива епизоди, човек съм все пак, но се старая максимално. Моята дъщеря, обаче, е от онези деца, при които няма значение, ако ще и на челна стойка да седиш. Дори да знае, че няма да мине номера, дори да е наясно, че ще бъде наказана, продължава да си се тръшка, да истерясва, да пищи и т.н. Разберете, че има деца, при които никакви педагогически методи не дават резултат, поне не и в близко бъдеще. След 1 година може и да има ефект, но дотогава, бива да сме оцелели психически викам аз. Това не означава, че аз съм спряла да опитвам, напротив, но е ужасно, ужасно трудно. Отношенията с мъжа ми са толкова обтегнати вече от толкова нерви, че на моменти имам чувството, че до развод ще стигнем. Много е трудно да отглеждаш такова дете, повярвайте ми. Не е оправдание, че понякога си позволявам да я пляскам /почти винаги го правя целенасочено, с ясна идея какво искам да постигна, не говоря за безогледен бой/, после се чувствам като изрод, рева, самообвинявам се, водя си моите вътрешни битки. Стигат ми, няма нужда и вие да размахвате пръст!