Ако ми кърви душата, съм толкова близо до инстинктите си, че етикетът е мираж.
Не го забравям и когато давам утеха. Туй е моята камбанария.

Проформа утеха не искам и не давам, затова с времето поне за себе си разбрах, че не във форума я има.

Не ми дава сърце да пиша "съжалявам" , ако не го чувствам.
Предпочитам искрено мълчание, пред формално отчитане в темата, за което ще забравя в следващите две минути.

А светът е шарен, важното е всеки да е удовлетворен и търсейки, да я намира, давайки я, да пристига.

Роузи,
Пълна почит и уважение към вратните ти шипове и челюстни мускули 

Само с Нинчето ще се целуваме и прегръщаме ...

Теб само ще обичаме!

Случвало ли ви се е нечия реплика първо да ви "взриви" или нарани дълбоко, но после да се върнете към нея и тя да ви даде нова посока на мислите, че и утеха...

С казана към мен реплика не, но ми се е случвало с прочетени неща в теми, които съм приемала лично. Даже съм се учудвала, защо този, към когото е адресирана репликата, не се дразни.. и после разбирах защо. Например, преди да стигна до първото инвитро и след него - гледах на нещата по съвсем различен начин и прочитах едни и същи отговори, с различни очи.

Тъпото е, че после аз направих същата грешка - отговорих на едно момиче с искрено желание да я успокоя и седнах да й обяснявам, как инвитрото дава отговор на много въпроси.. Дори не ми мина през ум, че нея, в този момент, точно идеята за АРТ процедури я плаши и отчаянието й идва от мисълта, че не може да намери решение на проблема, без да се налага да стига до АРТ. И аз едно "успокоение" и предложих.. нямам думи Хем съм минала през този етап и съм се чувствала точно по същия начин, но го бях забравила. В началото не разбрах, защо думите ми никак не й действат успокоително....

И сега се чудя, кое е било правилно в този случай... Може би е трябвало само да напиша 2 (макар и банални) думи, за да изразя подкрепа, вместо да се напъвам да й бъда "полезна". Обаче аз самата питам, за да ми предлагат решения, дори да не ми харесат. Как да знам, дали отсреща искат същото? А пък може би и аз несъзнателно търся удобни отговори и само се самозаблуждавам, че бих приела всяка обективна, болезнена за мен, преценка...?!

Случвало ли ви се е нечия реплика първо да ви "взриви" или нарани дълбоко, но после да се върнете към нея и тя да ви даде нова посока на мислите, че и утеха...

Да. С риск да си навлека доживотен бан точно за тук, имало е моменти, когато изразът, който веднъж ми е действал като шамар "Децата не са единственото важно нещо в този живот" , а в друг случай ми е помагал да продължа да дишам и да се усмихвам. И да действам по-спокойно по задачите да имам деца.

Цитат на: Fussii в Януари 06, 2010, 12:35:18 pm

Случвало ли ви се е нечия реплика първо да ви "взриви" или нарани дълбоко, но после да се върнете към нея и тя да ви даде нова посока на мислите, че и утеха...

Да. С риск да си навлека доживотен бан точно за тук, имало е моменти, когато изразът, който веднъж ми е действал като шамар "Децата не са единственото важно нещо в този живот" , а в друг случай ми е помагал да продължа да дишам и да се усмихвам. И да действам по-спокойно по задачите да имам деца.

Напълно подкрепям
Когато утешаваш не е чак толкова важен самия съвет, а начина и искреното желание да си съпричастен! Е, виртуално е малко по-сложно, за това и често стават недоразумения!

Танита - много е важно и в какъв точно момент  от кого и какво точно се казва. Едни и същи думи от устата на човек, който знаеш, че много те обича, звучат по един начин, а от позната или колежка по друг. Независимо, че и двете са искрени и съпричастни.

Танита - много е важно и в какъв точно момент  от кого и какво точно се казва. Едни и същи думи от устата на човек, който знаеш, че много те обича, звучат по един начин, а от позната или колежка по друг. Независимо, че и двете са искрени и съпричастни.

Да, така е.

Болката и опитът да утешиш някого... Преди доста години се опитвах да утеша сестра ми, след това аз самата станах майка и това прокопа огромна дупка в нашите отношения, не сме се чували от 3 години, тя не иска да говори с мене... Колко пъти съм се опитвала да и подам ръка, да я утеша и то искренно, но гласът ми никога не е стигал до нея.Колко пъти съм се питала - виновна ли съм, че аз имам детенце, а тя не? И, че винаги искренно съм и пожелавала да успее, дори и само на ум и че мислите ми винаги са били за нея и болката и...
Болката - четири години, собствен опит за второ детенце, тъгата по чуждите успехи, въпросите на синът ми и недоверието на мъжът ми, че тайно взимам хапчета.. чуството за безсилие от неуспехът ти и болката от него. Моментите в които ти се иска да зарежеш всичко и надеждата която винаги се появява точно в момента в който вече почти си се предал.
Последният ми неуспешен опит и най тъжната ми Коледа...
Момичета, трябва понякога просто да позволим да ни утешат, дори и заради самите нас, не всяка дума изречена като утеха е неразбиране.
Дали ще успеем - това само времето ще покаже.

Ох, такива хубави неща сте написали...  

Ето някои цитати, които изразяват и моите усещания:
На Джам:
съдейки по личния си опит, най-добре работи утехата с умерен елемент на позитивизъм, сигурност и даване на примери за аналогична ситуация, която се е развила добре в последствие (ето такъв пример за аналогична ситуация, предложен ми уверено от Бени, се оказа съдбоносен за мен ).
На Инки Тинки:
Според мен самите думи нямат значение, важното е да изразиш съпричестност, един вид да кажеш :"Тук съм, до теб съм и дори и да не мога да облекча мъката ти, заставам до теб просто да ме усещаш."
На Сигнусче:
да мисли и да търси пътя ти заедно с теб, когато нямаш сили за това.

Мисля, че не са важни точните думи, а отношението, което се усеща от тях. Не знам, понякога едно "съжалявам" звучи като клише, понякога разтърсващо и много лично, може би зависи имал ли си личен (макар виртуален) контакт с човека преди...

На мен не ми действа добре окуражаването тип "отрезвяване" или тип "здравословен шамар" - до отрезвяването така или иначе си стигам сама, по-скоро подкрепата ми е била ценна.

Докато се лутах и аз, имаше няколко човека, които бяха абсолютни оптимисти за мен и тогава това ми идваше малко странно, после си помислих, благодаря, че вярвахте вместо мен После пък от група "страдалци", дето си вървяхме заедно в невървежа, се случи така, че аз първа забременях. Направо се зарадвах за приятелките ми, щом при мен се получи, казах си, няма как и при тях да не стане и то стана И аз Джами често си прехвърлям на ум колко от хората, които познавам отдавна тук, вече успяха и така ми е кеф, имам си кратичък списък за хора, за които насочвам енергията си и чакам хубавите неща да се случат и при тях, хубавото е, че останаха 1-2 само

Ох, да не забравя, скоро след като разбрах, че здравето ми няма да е като преди, се срещнахме за обяд с Фани и тя ми донесе едно букетче цветя от онези, които продават бабите по Графа... никога няма да го забравя и колко топло ми стана от него (благодаря ти, мила Фани ~

защото те обичам, затова