Мъжът ми пътува по корабите.Бях на 19,когато се запознахме,а той на 26.Сега изминаха поредните седем месеца от поредния круиз и подкарвам шестата година.Шестата година все сама.Когато бях на 19 беше различно,хич и не му мислих много,много.Приятелки,дискотеки,забавления.Сега обаче си седя вкъщи с опънати до безкрай нерви и с всяко чуване по телефона ми казва,че му бавят разрешението за връщане в БГ.
Вече не мога да съм сама.Мразя самотата!Най-хубавите ми години минават ей така.Чувствам се като някоя мецана която спи зимен сън и се събужда,когато свърши договора.Годините си минават,а биологичният ми часовник,направо ще ме умори.Понякога ми идва да му тегля една майна и всичко да приключи.Но го обичам,и той ме обича.Когато е тук се чувствам толкова щастлива и обичана,но понякога просто не мога да издържам.Понякога го мразя!Понякога мразя и себе си!
Искаме дете,но аз го искам сега,а за него не е проблем,може и след 2,3 години."Не се притеснявай,ще стане кагато му дойде времето".Да,ама не! Писна ми да чакам и да тръпна.Идва ми понякога,да се хвана с първия срещнат,само за да ми направи едно човече,за което ще се крижа.
Моите приятелки си имат семейства,имат бебета и рядко се виждаме.Неговите приятели също си имат семейства и с тях се виждам рядко.В повечето време си стоя вкъщи и броя дните, новозобременелите и новородилите.Работя много за да не мисля колко съм сама и колко ми липсва любов.Никога не сме празнували заедно Нова година и само веднъж Велик ден.На най-хубавите праници аз съм с родителите ми и с наши приятели пред които се правя ,че се чувствам просто....прекрасно.
Това лято ще започва собствен бизнес тук в Бг.Ако нещата потръгнат,няма да се качва повече,ако обаче не тръгнат така,както той си ги смята,се качва отново.Работата която ще почва няма да е в нашия град, аз ще мога да пътувам само през почивните дни и ако накрая се наложи да замине пак....това е година и половина, с малко виждания.Е това живот ли е?Ще трябва да чакам още година и половина за да започнем пак опитите за бебе.
Имам гинекологични проблеми,нямам редовна овулация,образувам кисти през месец,нямам поликистоза.На лекарите не им се занимава с мен,защото сме нямали година опити без прекъсване.Всички ми казват да не се тревожа и че нямам основания да се притеснявам,но как бих могла ,когато 6 месеца бебчето не стана, а аз се занимавам с нередовни овулации.
По телефона ми говори колко бил изнервен,как нямало време,как трябвало да се прибира,защото работата го чакала.Как щял да се прибере и как може би щяло да се наложи веднага да заминава извън града.И аз къде оставам по дяволите!Знам,че го прави заради нас двамата,но и знам,че е работохолик и аз оставам на многоооо заден план.Имам чувството ,че вече не се замисля много ,че аз седя и го чакам, а съм млада и имам нужда от прегръдки,имам нужда да правя любов и не искам да си лягам самичка в голямото легло.
Той е идеалния за мен,разбираме се прекрасно и сме толерантни един към друг,рядко се караме,помага ми във всичко, и това не е само защото се виждаме за по малко.Мъжът за който съм си мечтала като ученичка.НО вече не искам живот изпълнен със самота.
Ако това лято нещата не потръгнат и той пак замине за 7-8 месеца имам чувството,че нервите ми няма да издържат и ще направя някоя глупост,заради която ще съжалявам.
Утре пак ще отида на работа с подути очи и пак ще ме питат дали съм плакала.
Не обичам да споделям на близките ми колко самотна се чувстам,не обичам да ме съжаляват,а обикновено е така и то без да съм искала мнение.,но сега наистина ми олекна.Изплаках си мъката.Просто имах нужда от
самосъжаление.
Благодаря,че прочетохте за моята мъка!