В този чудесен майски ден - толкова слънчев и изпълнен с живот, една болка е заседнала в гърлото ми и ме кара да се чувствам празна, безполезна и никоя... Поглеждам в огледалото и не мога да позная себе си... На кого са тези толкова тъжни очи, едва сдържащи сълзите? Коя е тази толкова обезнадеждена и уморена жена? Къде съм АЗ? Аз, която преливах от щастие, от оптимизъм, която заразяваше с вярата и усмивката си и най-отчаяния човек? А сега, когато аз имам нужда от вяра, от сила да продължа напред, от усмивка и прегръдка... съм толкова сама...
Никога не съм си представяла, че това ще се случи в живота ми. Че ще стигна до тук...
Имам една прекрасна дъщеря вече почти на осем години. Забремениях с нея почти на шега - толкова лесно и неусетно. Не ме плашеше факта, че все още сме студенти. Справихме се с всичко. Беше бебе, когато се явих на 11 изпита плюс три държавни. После животът ни завъртя - търсене на работа, опити за професионална реализация. Мислехме си, че сме млади, че има време за второ дете. Моментът все не беше подходящ - или тъкмо съм почнала нова работа и трябва малко да поработя, или ни предстои ремонт... И ето че, когато взехме решение да имаме второ дете, нещата не се получават... Вече цяла година...
Така ми се иска да затворя очи и да се върна в самото начало на бебеправенето. Когато все още бях себе си - все още изпълнена с надежда и вяра, макар и явно доста наивна... А сега затварям очите си, само за да не изпусна някоя сълза...