В темата ICSI – първи опит бях писала нещо за моите патила, ама в момента имам ОГРОМНА нужда от съвет.....
Кратка история:
Години – 33
стаж по темата „Проблемно забременяване“ - 4 години и половина
проблем – мъжки фактор (между 8 и 20 процента подвижни сперматозоиди с нормална морфология около 8%)
предприемани мерки – 5 поредни неуспешни инсеминации , едно неуспешно икси
За неуспеха на ICSI- то ни разбрахме в четвъртък миналата седмица и въпреки геройските ми опити да се държа мъжки – не стана – в началото си бях добре, ама в петък следобед – ужас, мрак - голям рев изревах. Събрах си акъла, чак като видях, че мъжът ми пропада много надолу. Той по принцип е голям, пораснал мъж, доста суров вид има, ама като видях така съсипан – си събрах душата заради него.
Както и да е! Проблемът е следния:
Още преди ICSI- то си бях обещала, че ако не стане – ще си осиновим детенце. Бяхме говорили с мъжа ми, всичко си беше наред. Даже в Петък сутринта отидохме в дирекция за закрила на детето, взехме документи, говорихме със служителките – въобще тръгна работата. В петък вечерта обаче, драма в къщи! Той – съсипан, защо бил така наказан, аз съм имала право да изпитам най-нормалните неща за една жена т.н.
Беше адски тежко – просто не искам да си спомням. Аз както се бях сдухала – просто нямах избор – събрах се за да го успокоявам....
Та в крайна сметка той рече – донорска инсеминация!!!!!!!! Защото за едно сме единодушни – повече ИКСИ – НЕ!!!!!
Осиновяването било крайна мярка – да сме опитали донорството.
В събота отидохме при Док, който също смята така....
ОБАЧЕ!
Аз имам проблем с донорската инсеминация! В смисъл, питам се – защо е необходимо отново да се започне тая мъка:
клостилбегит, ехографи, таксита, хормони, чакане, фоликули, мерене на температура,тичане от работа до центъра, овулации, чакане на цикъл – кошмар – какво да ви разправям точно на вас!!!
А въпроса с осиновяването съм го решила за себе си отдавна – в крайна сметка- най-силното ми желание е да бъда майка. Когато започнахме икси-то бях страшно спокойна точно заради тая мисъл, че каквото и да стане – изход винаги има! Че може би едно същество чака точно мен да му покажа света. Да му покажа морето, да си четем приказки, да да поплача с него когато го боли, да го оставя да направи грешките си и да стоя зад гърба му , изобщо да му бъда майка. Аз съм на 33 – не искам да стана на 40 и да се сетя, че мога да си осиновя дете. Сега ми е времето. Сега съм още сравнително млада и мога да дам най-доброто от себе си на едно детенце! Мъжът ми обаче е категоричен, предпочита донорската инсеминация . А аз си представям как това означава половин година кошмари, после още 9 месеца бременност и така ..... аз ще бъда на 35 години. Ами не искам вече! До гуша ми дойде!!!!
Знам, че никой не може да ми даде съвет какво да направя, обаче, моля ви кажете ми какво бихте направили на мое място. Много ми е тегаво.....