Не знам как да започна, дори не знам дали се оплаквам или имам нужда просто да изкарам това неприятно усещане от мен, или пък да споделя. Както и да е, ще карам направо. Предстои ми инсеминация , за което аз се радвам, но пък отивам с нагласата , че няма да стане нищо. Не знам защо така. Приятелят ми, защото ние не сме женени официално, ме подкрепя , но пък има моменти в които изпада в едни такива настрояния, отчайващи, внушава си разни глупости и аз имам чувството , че подсъзнателно вреди на моя оптимизъм. Трудно ми е да го обясня, затова ще разкажа конкретния случай. Знаете преди инсеминация искат задължителните кръвни изследвания и за двамата. Аз се прибирам, след поредния преглед, и му казвам така и така , утре отиваш и си пускаш тези изследвания. И той, все едно че се превърна в друг човек, седна , млъкна и уни и не говори , не яде. Защо, защото го е страх, аз искам да говорим, знам за това му състояние, и съм му обяснявала хиляди пъти , че не бива така, че си вреди на психиката , подтиска и мен, но то е по силно от него. Представя си , че ще му открият какво ли не, как ако е болен, ще отиде майка му да гледа , за да може, да не ми тежи на мен, как ще напусне работа , защото колегите му ще гледат с друго око, пък може да ги зарази…….абе с две думи холивудски сценарии. Смешно е , но той го преживява и се промяня, аз говоря и говоря, но докато не излезат резултати, промяна няма. Играело му окото, видиш ли резултатите може да са лоши. Е от отиде направи ги, резултати отрицателни. Но два дена в къщи боледува. И аз някакси с неговите лоши настрояния и песимизъм , сега все едно отивам на обречена война. Не му казвам, есетствено, но пък искам да се вълнува с мен да ме насърчава, а не да унива и да се боря и неговите въображаеми страхове, защото ме изтощават и ми трудно да съм вечно оптимист, пълна с енегрия . Ох, олекна ми.
