Тааа, така -
Тодор беше заченат на Великден - 27.04.2008г. и се роди на Богоявление - 06.01.2009г. в 9.25 часа - 3.850кг., 52см. в Не мога да опиша с думи благодарността си към Д-р Александров и екипа му. Направиха възможно щастието ни, което наистина е огромно.
Да започна от начало обаче
Няма да разказвам перипетиите си докато стигнем до Д-р Александров. Той ни назначи изследвания, които направихме и започнахме стимулацията. Бях минала през много лекари и усещахме, че можем да имаме доверие само на него - просто защото излъчва човещина и любов към професията си, а и аз доста бях изчела за него във форума.
За стимулацията си взех отпуск, за да мога да съм максимално спокойна. Психиката е голяма работа - наложих си и не съм се ядосвала за неща, които преди ме вбесяваха. Това бе началото на най-спокойния ми период (не знам до кога ще продължи обаче
). Всичко мина леко, а не както си го представях ... Дори след пункцията казах на Александров, че е била весела стимулация и ако се наложи, пак ще мина по този път.
След пункцията, след няколко дни започнах работа. Е нямаше такова спокойствие просто. Никоя колежка не можеше да ме ядоса - кеееф
Започнахме да чакаме дните до теста - голямо притеснение. На 11-ти ден прокървих и се обадих на Доки, за да ми каже какво става. Той както винаги ме успокои, но аз го попитах дали мога да направя теста, той доста се посмя с мен, но ми каза, че може. Бях се заредила с два, ако единия откаже, да ползвам другия. Появиха се една наситена и една блеееееда, бледа втора чертичка. На работа не се стърпях и направих и другия - пак същата работа. Следващите два дни правих пак по един тест, за да видя какво става и всеки ден тази бледа втора чертичка проясняваше. Бях на седмото небе просто. На 15-ти ден отидохме до Варна за кръвния тест. Жената от лабораторията ме попита дали ще имаме близнаци, когато отидох да си взема резултата - не знаех
Бяхме върнали три ембриона и се надявахме да се хванат поне двечки, макар и Александров да ни беше казал, че е най-добре един ембрион да се захване.
На прегледа след 15 дни се установи, че ембриончето е едно и започнаха другите трепети - дали ще се задържи ...
После през цялата бременност всичко беше като по вода – никакви проблеми, много приятна и лека бременност с изключение на края. Започнаха големи отоци, малки контракции и се наложи да пия Магнерич. Да, но към него развих алергия и се наложи да го спра. Изследванията бяха добри, затова не трябваше да пия никакви медикаменти.
Нооо, станах като буренце – много трудно ми беше да ходя насам – натам – наддадох 35кг. От там може би бяха и отоците.
Дойде деня на влизането в ми болницата – АГ - Варна– 05.01.2009г., т.к. с Доки се уговорихме за 6-ти да е операцията, а той ми обясни, че трябва да вляза един ден по-рано за изследвания.
Да, обаче когато на 5-ти се видяхме с Александров, той ми каза: Ти знаеш ли, че съм те записал за секцио за 7-ми. Ха такаааа. Ми казвам му: Ако трябва ще се върнем и ще дойдем утре. Той ми обясни, че имал една бремелинка записана за 6-ти и ще ме оперира след нея. Такаааа, записаха ме долу на първия етаж и се качихме на заветния седми
Настанихме се в стаята и зачакахме. Видях една от акушерките и реших да я попитам какви са изследванията и кога ще ми ги правят, защото вече не ме свърташе на едно място от нетърпение да дойде утре. Тя ме боцна и каза, че това са изследванията, които ще ми правят. Лошото беше, че едва ми намери вена жената, заради поничката, в която се бях превърнала, а иначе вени като наркоманче, ама пусто тогава не се виждаха.
Вечерта ми казаха да си изпия два дуфалака, за да ми се размине удоволствието да изпитам що е то клизма. Послушах момичетата (БЛАГОДАРЯ ВИ МИЛИЧКИ), които ми дадоха този съвет и верно – не се запознах нещото, което ме ужасяваше толкова много – да ми бъркат неоснователно в дупето (хи хи).
Сутринта на другия ден дойде анестезиоложката и ме поразпита за алергии, сложиха ми (пак много трудно) абоката и една система и зачаках. Знаех, че първа е жената, която е записана за секцио за 6-ти и аз съм след нея. Казаха ми, че аз ще съм след 10.30 часа. Да, но в 9 часа дойде акушерката и каза „Хайде”. Откачи ми банката от стойката и аз тръгнах. По средата на пътя се оказа, че е трябвало да вземат другата родилка. Пак казах, че ще се върна и ще изчакаме. Те обаче ме оставиха и такаааа. Полегнах си блаженно на операционната маса и започнахме да си говорим с екипа, докато те си вършат работата. После усетих как се качва упойката по вените ми в мозъка, пожелах им лека работа, а те на мен лека нощ и .... заспах.
Събудих се в реанимацията, мъжа ми беше до мен – обичам го този човек ееееей, винаги в хубави и в лоши моменти е бил до мен – той е половинката ми. Виждах го петорен тогава. Поговорихме си малко – поразпитах го за малкия и кога ще ми го донесат и той излезе и ме остави да спя и почивам.
Следобяда ми донесоха малчо – толкова красив ми се видя, а лекарката само го държеше далеч. Помолих я да го сложи на гърдите ми, за да го усетя. Добра жена излезе – даде ми го
Е нашето си беше – почувствах го. Успях само да го помилвам по бузката, но никога няма да забравя този момент – той , малкия човек ми се усмихна. Знам, че е несъзнателно, но толкова мило ми стана ... Казах на лекарката, че си го харесваме и няма да го връщаме обратно
После пак заспах. Събуждах се и пак заспивах, но се чувствах щастлива – съпруга ми беше до мен, имахме си и едно малко човече. Късния следобяд ме преместиха в моята стая и там изкарах нощта. Сън не ме ловеше като чувах от другите стаи как плачат малките бебоци и се питах моя бебчо къде ли е, как е и как ще се гледаме. Цяла вечер се въртях в леглото – малко ми опъваше операцията, но само толкова, никаква болка – бяха ми били обезболяващи. Сигурно направих няколко часа разговори по телефона, беше ми ужасно скучно, макар, че бяхме заредили апарата на телевизора за 24 часа. На другия ден рано сутринта вече не ме свърташе в леглото, но нямаше как да стана заради катетъра – ах този катетър. Всеки, който влизаше в стаята ми да ми прави нещо го питах: „А катетъра кога ще махате?”. Най-накрая към 10-11 часа, след като ми преляха две банки, ми го махнаха. Супеееер. Облякох си нощницата и тръгнах. Направих малко разходки до тоалетна, баня и вече бях свежарка. Мъжа ми дойде към обяд и слязохме до долу да се поразходя. Бяха ми казали, че информация за новородените се получава в 12 часа на обяд на третия етаж. Вече беше към 13.30 часа, но аз му предложих да отидем и да видим как е бебчо. Там също се оказаха добри хора. Обясних им, че не съм го видяла добре и ако има възможност да ми го покажат. След минутка го доведоха – малкото човече сладко. Попитаха ме кой ден след операция съм и като им казах, че е втори ден, те се учудиха, че съм слязла до долу. Попитаха ме дали искам да си взема бебчето и добре, че беше мъжа ми да ме завърне, че иначе щях да си го взема още тогава. Лошото беше, че едва ставах от леглото и едва се движех и тази вечер щях да съм сама. А как исках да го взема и да го гушна ... Едва изчаках да дойде следващия ден. Казаха, че към 10.30 часа ще ни донесат бебчетата и аз от тогава зачаках. Не мога да опиша радостта си, когато го видях и ми го дадоха. В живота си съм плакала два пъти от щастие – единия път когато мъжа ми ми каза, че иска да изкара остатъка от живота си с мен и тогава, когато гушках малкото човече.
Ами, всъщност това е
Държа да отбележа, че условията в АГ-Варна са много добри, акушерките също. Когато раждам за втори път (дай Боже), пак там ще родя.
Благодаря на тези, които имаха търоението да изчетат моите вълнения и искрено се надявам да не съм ви отегчила с дългия си разказ
