Бебенце, много ми е познато това усещане - отидох да раждам, а излязох без бебе. Прибрах се у дома, а празната люлка сякаш само за това ми говори - че не съм майка и въпреки че имам едно дете, не се чувствах майка в никакъв случай. Много ми беше трудно по коридорите на болницата, навсякъде майки с бебета, само аз сама и в частта за проблемна бременност. Етажа така е разделен - единия сектор са проблемните, другия майки с деца. Заедно с мен имаше обаче майка, чието бебе беше с отворен гръбначен стълб, нервите бяха увредени, околоплодни води са стигали чак до черепа. Детенцето задържаше вода в черепа, крачетата бяха изкривени. Предстояха му няколко операции и надеждите, които даваха, бяха детето след време само да успява да се обслужва. Като си говорехме с нея, един ден плакахме и двете, че празните детски стаи ни чакат и тя каза - Аз не мога да се предам, ще направя всичко да живее това дете. Засрамих се и си казах, че щом тя има куража да се усмихва на детето си, то и аз бих могла да го направя. Всеки ден, в който ходех, говорех на Мила колко много я обичаме, колко много хора се молят за нея и как тя трябва да се пребори с това и да стане едно здраво и силно дете.
Така че, избърши сълзите, отвори сърцето си и помисли за това, колко сте чакали децата си, как трябва да вдъхнеш сила на детето си и да се съберете заедно. Защото ти си майка, дори и да не го чувстваш сега. Просто силата ти ще дойде, полека лека и детето ти ще се справи!
Прегръщам те много силно и ти пращам моята вяра, че ще се справите!