Направо ме просълзи 

Как да не се чуствам зле, толкова е несправедлив живота!

Цял ден вчера отлагам да чиститя рождения ден на приятелка, защото трябва(не че искам ) да попитам, "а бебето как е, кога е термина".
И защо момиче като нея, дето е сменила стотици мъже, и думи като морал и етика нямат стойност, забременява от раз, а ние се борим с години и се измъчваме.
И моя близка позната, която просто трябва да има, защото така е редно, и ги подмята от баба на баба, от детска ясла на детско клубче, забременява и първия, и втория път почти веднага, без никакви проблеми през бременността, после и лесно раждане, какво е това нещо.

Винаги съм била вярваща, вярвах и, че Господ няма да ме остави, до последния момент не загубих надежда и се молих, и напразно ...Поставя ни прекалено високи изпитания, но не съм сигурна ще може ли вярата ми да издържи на това.Не съм сигурна вече в нищо, не съм сигурна, че доброто побеждава!

Ох, като ми е тъжно, отварям темичката за красивите бебенца на zachatie и се зареждам с позитивизъм!

http://www.zachatie.org/forum/index.php?topic=26665.960

Трябва да успеем!И ще успеем всички ние, които толкова се борим, ще се сбъднат и нашите мечти, и то много скоро, трябва да вярваме в това!!!

Мила Силванченце, и аз така се чувствам, сякаш подсъзнателно избягвам приятелките ми с деца. Мъчно ми е като ги гледам как се радват. Много пъти ми е идвало да се разплача, едвам съм се сдържала пред тях. Много е странно това, че за близките наистина не се вълувам толкова, колкото за непознати тук от форума. Всеки път като чета за положителен тест се радвам от все сърце дори съм плакала от радост. Преживявам емоцията наравно с всички момичета, които са се борили и продължават да се борят, но с реалните ми приятели не е така. Аз не пиша много често, но препрочитам темите по няколко пъти и чувствам всички много близки.
Знам, че щастието ще се усмихне и на нас, но не знам кога точно

Досега винаги съм била на 100 % сигурна, че нищо лошо не може да ми се случи, и че Господ няма да го позволи.По принцип съм вярваща, в рамките на нормалното разбира се и големия ми проблем беше веднъж да забременея.И когато това се случи, вече очаквах момента, в които ще родя и ще бъдем щастливи.Затова когато влязох в болница по спешност, не можех да повярвам, че е възможно това, но дори тогава, през всичките 17 дни пак си вярвах, че аз ще съм изключение от всички подобни случаи, и всичко ще е наред!
И сега съм направо ужасена и отчаяна, че нямам сигурност и защита, нямам в какво да повярвам!

Но винаги, когато съм в такова настроение, влизам тук, разглеждам снимките на бебешоците, радвам им се, прочитам за дългоочаквано родено бебче, и вдигам усмихнато глава!

Трябва да успеем!

Благодаря на всички момичета за помощта и подкрепата, която ни давате!

Миличка, господ ни праща изпитания с които изпитва вярата ни. На всеки, толкова, колкото може да понесе. Това, което ти се е случило, не бива по никакъв начин да отслабва вярата ти. Господ промисля винаги най -доброто за нас.
Февруари 2008г. забременях от първи опит инвитро, бях много щастлива и много уплашена от това, което ми предстои, чувствах се толкова горда, важна, крехка, отговорна, за това да не се случи нещо на живота в мен. От силно вълнение не можех да спя. Тогава единственото ми спасение бяха молитвичките, вечер преди да зяспя си четях и така се успокоявах. Някъде из форума наскоро четох, че жени с дълго продължил стерилитет, когато забременеят получават депресия от вълнението, тогава обаче го отдавах на хормоните. Моята бременност продължи 14 седмици. Това бяха най-щастливите 14 седмици от живота ми. Няма да пиша как се чувствах след спонтанния аборт, които претърпях - търсех вина в себе си, което ме съсипваше.
След четири месеца ми се случи, нещо невероятно - изтеглиха ме в томбола за безплатно инвитро. Това беше наистина чудо, такъв светъл лъч, толкова сълзи на радост, толкова много нови надежди, ноооооооооо
Първото инвитро правих в София, а томболата, която спечелих беше за инвитро в Пловдив. Месеците в които се подготвях за второто инвитро бяха прекрасни, аз летях, вършех всичко с лекота, нищо не беше в състояние да ме препъне.......,за съжаление втория опит беше неуспешен, въпреки, че по думите на "лекаря" всичко било, като по учебник. Последва трето инвитро в същата клиника - голяма грешка - голямо разочарование, "всичко, като по учебник", но без резултат. И пак ми се случи чудо, след отрицателния тест, една приятелка ми отстъпи своя час за д-р Стаменов. Сега очаквам одобрение от фонда и се надявам, че вече съм открила моя доктор и моята клиника /клиника "Надежда"/ в която ще успея. През всичкото това време вярата не ме е напускала, мисля си, че може би е трябвало и трябва да извървя този път, макар, че не е чесно.
След моменти на токова мъка са изгрявали лъчи на щастие и толкова много нови надежди, в които винаги съм откривала знаци, че не трябва да се отчайвам. Толкова чудеса стават всеки ден, сигурна съм, че ще се случат и на нас, трябва да сме търпеливи и да ги чакаме.

Сложих си ангелчета в профила, но не мога, не, та те са като истински, ще ги махна.Но се чудя нещо, ами третото ембрионче, което махнахме в 9 г.с., то не е ангелче, кога ембриончетата стават душички, за него няма ли място в рая .

Когато ходих на прегледите, д-р Сигридов ми каза, че на сто процента едното е момченце, на хистологията обаче излезе, че и двете са момиченца, по 600, но доколкото съм чела, в 23 г.с. са по 300-350 грама, не по 600 грама, къде е грешката според вас.

роnima,и аз съм "удавник",който се хваща като за "сламка" за д-р Стаменов.С един неуспешен опит ин витро съм в друга клиника и сега такава голяма надежда тая,че това е моят доктор,така се успокоявам като го видя...Нормално е и според мен да реагираме с една скрита,благородна завист,когато става въпрос за бременни жени и бебчета.Не се чувствайте виновни за нищо момичета,това са изпитанията на живота...Знам,че всички си задаваме въпроса "Защо точно аз?",но явно отговора е-"Съдба", или е друго...Ще успеем-вярвайте!Нали мечтите се сбъдват?Ще се сбъднат и нашите!И то двойно...Дай Боже !

Милички, СПОКОЙНО!
Няма начин да не станете майки, щом силно го желаете. Помислете трезво и логично, ако можете за момент оставете емоциите настрана и съберете едно и едно. Наистина няма начин да не станете майки 
Просто пътя към нашите деца, за добро или лошо е по-дълъг.
Първото и последно ин витро, което правих беше в края на 2005 година. Като гледам сега кооолко по-напреднала е медицината  колко по-изобретателни са станали нашите лекари и колко повече варианти мислят, а това е само за 3 години и половина...
Второ сега вече има някаква финансова помощ от фонда...
Трето ако НЕ ДАЙ БОЖЕ по никакъв начин не се получи - България все ощ
е е е страна, в която който не е поискал, той не е осиновил.


Въпрос на време е, да станете майки, наистина!!!

Досега винаги съм била на 100 % сигурна, че нищо лошо не може да ми се случи, и че Господ няма да го позволи.По принцип съм вярваща, в рамките на нормалното разбира се и големия ми проблем беше веднъж да забременея.И когато това се случи, вече очаквах момента, в които ще родя и ще бъдем щастливи.Затова когато влязох в болница по спешност, не можех да повярвам, че е възможно това, но дори тогава, през всичките 17 дни пак си вярвах, че аз ще съм изключение от всички подобни случаи, и всичко ще е наред!
И сега съм направо ужасена и отчаяна, че нямам сигурност и защита, нямам в какво да повярвам!

Това сякаш аз съм го писала, Силве. Винаги е така - мислим си, че на нас няма да ни се случи - да забременеем трудно, да не успеем с инвитрото, да загубим бебетата си и т.н. Бях сигурна, че ще успеем с 1во инвитро, че ще са близнаци. След 3-тия месец се престраших да си харесам и легла за бебчетата от интернет. Разглеждах дрешки, помпи за кърма, статии как се кърмят и гледат близнаци и до последно вярвах, че може и да полежа в болницата, но ще изляза от нея с момченцата си. Не можех да осъзная какво става, като ми казаха, че е тръгнало раждане и не можем да го спрем. Само ревях и молех докторите да направят каквото и да било, но да спасят бебетата. Губят ми се моменти от този черен ден. Не знам колко силни сме според Господ, но се уморих да бъда силна и да се усмихвам, докато вътрешно плача. Моля те Господи сложи край на изпитанията ни! Дано да ни предстои само щастие вече.
Прегръщам ви, момичета.

Няма отговор на тези въпроси. Защо аз ,защо на мен и т.н В това съм се убедила. На мен ми помага ,когато отида и си запаля свещичка в църквата например или когато общувам с любимите хора.. Давам си сметка ,че те са много ценни за мен и без тях не бих се справила ..
 Винаги съм мислела ,че в мига , в който забременея изведнъж живота ми ще стане хубав и всички облаци ще се разсеят ,като с вълшебна пръчка. Уви. Явно това не е гаранция ,че кошмарът ще свърши.
Най-важното според мен е да понасяме трудностите с вдигната глава и да не допускаме злобата и завистта да ни обсебят,защото няма по-благородно нещо от това в своето нещастие да намериш сили да се зарадваш на чуждото щастие , да помогнеш с каквото можеш на приятел ,макар и силите ти да са финала.   

Досега винаги съм била на 100 % сигурна, че нищо лошо не може да ми се случи, и че Господ няма да го позволи.

Какво се чудя защо съм ме наказана, та ние доброволно направихме редукцията, вместо да оставим и трите бебенца, оправдавахме се пред себе си, че не можем да се справим физически, но най-вече финансово.А Господ не харесва такова поведение.

Не се самообвинявам, грях ми на душата, но това за нас беше правилното решение.

Всичко ще се нареди някой ден, скоро може би, само трябва да имаме сили и търпение!

А защо живота е толкова несправедлив, за това не мога да намеря обяснение, поне за себе си.

silvanchence  , не можеш да се наказваш за нещо такова като редукцията. Взели сте това решение и то не е било прищявка. Милиони жени правят аборти по собствено желание, но това не е повод да са "наказани". Излишно е да търсиш вината за случилото се вътре в себе си. Тя не е твоя, не е на съпругът ти, не е ничия ... Просто както много неща си остава необяснимо "защо", но в никакъв случай не е в Теб !!! Решението за редукция е било (предполагам) и лекарски съвет, така че ти няма как да знаеш кое е за твое добро и кое не е ! Всички знаем, че пътят извървян по време на стерилитет е много сложен и нелек. Опитай се да не се самообвиняваш, а макар и много трудно да намериш нови сили вътре в себе си и да продължиш...
Ти ще се справиш !
Всички ще се справим, дори и само за да докажем на останалия свят, че също ще бъдем майки !
 

silvanchence  , не можеш да се наказваш за нещо такова като редукцията. Взели сте това решение и то не е било прищявка. Милиони жени правят аборти по собствено желание, но това не е повод да са "наказани". Излишно е да търсиш вината за случилото се вътре в себе си. Тя не е твоя, не е на съпругът ти, не е ничия ... Просто както много неща си остава необяснимо "защо", но в никакъв случай не е в Теб !!! Решението за редукция е било (предполагам) и лекарски съвет, така че ти няма как да знаеш кое е за твое добро и кое не е ! Всички знаем, че пътят извървян по време на стерилитет е много сложен и нелек. Опитай се да не се самообвиняваш, а макар и много трудно да намериш нови сили вътре в себе си и да продължиш...
Ти ще се справиш !
Всички ще се справим, дори и само за да докажем на останалия свят, че също ще бъдем майки !
 

Гардже Страхотно си го казала напълно те подкрепям.За съжаление живота е несправедлив понякога, но трябва да гледаме напред и да продължаваме борбата.

По отношение на редукцията - за мен сте взели правилно решение. Многоплодните бременности са доста рискови - така че оставащите са имали по-голям шанс всичко да е наред.
Не можеш да се обвиняваш за това - не знаеш дали ако не бяхте оставили и трите, нямаше още по-рано да се появи проблема.
Има една източна мъдрост: "Глупавият обвинява другите, умният - себе си, мъдрият никого не обвинява". И още - "Достойният човек прави каквото му е по силите, после се оставя на съдбата".
За съжаление, никой не ни е гарантирал справедливост в този живот.
Много силно ти стискам палци да се възстановиш бързо и за успешен край на следващия опит.

Поредната глупост си мисля, но все пак.
Никога не съм ги сънувала моите дребосъци, а толкова искам да ги видя, че са на хубаво място поне.
На моменти си мисля, че трябва нещо в църква да им пеят молитва ли, нещо да се направи.Доколкото съм слушала, кръстените дечица отиват на едно място,некръстените на друго ли, не съм сигурна.
При нас не става дума за това, но все пак, не се ли прави нещо по този въпрос.

Мила silvanchence, аз не знам отговорът на въпроса ти. Само ми се иска да ти кажа нещо хубаво и окуражително.

Преди години имах колежка, която беше загубила двете си деца, близначета, при инцидент. Така и не ми стигнаха силите да я попитам за подробности, въпреки, че тя държеше снимките им на бюрото си и често ги споменаваше с много обич и нежност.
Прекарала години наред потънала в мъката си. После, когато вече е била над 40, решила, че за нея все още има живот и иска дете. На 45 родила момченце. Веднага след раждането се появили първите симптоми на критическата...

Когато работихме заедно, малкият разбойник вече беше в 1 клас и я подлудяваше с белите си, а после си взеха и голям, рошав пес - най-щастливата лудница, която съм виждала в живота си. И аз искам такава! Пожелавам я и на теб, silvanchence, и на всички изстрадали момичета, от цялото си сърце!

Та така... тогава аз бях млада, морето беше до колене. Харесвах много колежката - струваше ми се, че мъката и изпитанията я бяха направили по-добър човек, уважавах силата и куража й, само не съм предполагала, че някой ден нейната съдба ще бъде една от малките сламки-надежда, за които ще се захващам в страха и тревогите си.
Днес нямам връзка с нея (моя грешка). Много се надявам да е все така щастлива майка!
Ако знае само, колко често се сещам за нея...

.. и като съм почнала, някак не успявам да спра, макар, че с доста закъснение се включих в темата и след доста колебания....

Рядко стигам до "Емоционални", защото отделям цялото си възможно време да препрочитам по хиляди пъти по-"практичните" теми, нагоре в списъка. И сега, като кликнах случйно тук, направо ми бръкнахте в сърцето. Сякаш половината думи тук, аз съм ги писла. Или по-точно, бих искала да можех и аз да ги напиша така добре. Да изразя така добре противоречивите си чувства и мисли.

Ето, в неделя ще кръщаваме племенницата ми - едно прелестно създание, което обожавам. Майка й също е прекрасен човек, с добро сърце. Много е мила и внимателна, искренно вярваща и знам, че искренно се моли за нас (нещо, което аз самата трудно постигам). Обичам ги и двете. И по-големият племенник, баткото-умник, също. Искренно се радвам на щастието им. Искам да купя най-хубавия подарък на малката кукла... И не разбирам, защо във всичко това има 2 капки горчилка? Не е завист, защото те заслужават щастието си. По-скоро е някаква обида - Нима аз не заслужавам същото??

И още нещо странно не мога да си обясня. Защо понякога нямам желание да гушна племенницата си?! Не винаги, но понякога се получава. Тя е толкова красива и винаги се разтапям като я гледам. Мога да я гледам с часове. Но ръцете ми сякаш не се подчиняват на мисълта и имат собствени чувства?!

даа... изглежда не случайно, точно днес, попадам на тази тема... Вие, момичета, сте отговорите на моите въпроси. И моето упование.

Аз не съм от хората, които вярват, че Господ ни праща изпитания колкото можем да понесем, за да кали вярата ни и т.н. Смятам, че Господ ни праща изпитанията на съвсем случаен принцип - на кой каквото се падне. И само от нас зависи дали ще оцелеем, дали ще се справим или нашият дял изпитания ще се окаже прекалено бреме за нас и ще ни смачка.

Бих искала да имах по-силна вяра. Ако я имах, тя щеше да ми бъде опора. Но нещо не ме бива във вярата и в молитвите. И в суеверията дори се оказа, че не ме бива - почти всичките се разпаднаха по пътя до тук.
Затова търся опорите си в прагматичните неща и отговори на въпросте си - в написното тук от други момичета, минали по моя път. И ще се радвам на техните бременности много повече, отколкото на младите, спонтанно зачеващи майки, които вечно се оплакват, колко им е тежко. И, да, няма да чувствам грам вина за това. 

И така, минутката ми за самосъжаление свърши.   Утре започвам нов опит ИКСИ, с нови страхове и ОГРОМНА НОВА НАДЕЖДА. Този път трябва да успея! Този път ще бъде МОЯТ щастлив миг. Защото нямам време да чакам повече. Защото трябва да стане точно сега!
Имам нужда от всичката сила и вяра на света. Затова багодаря, момичета, че ме изслушахте! Че ме изтърпяхте да си поплача на рамото ви. Че ви има. Че заради вас се престраших да излея душата си, преди да ми е "спрял тока" от страх... Знам, че бихте ме разбрали и без думи. 

Plumeria, напълно и безрезервно те разбирам как се чувстваш. Затова няма да ти казвам нищо повече, само ще те 

Ще издържим, вярвам, че щастието ни е близо!