Здравейте, момичета!

Искам да споделя нещо с вас, и да ви питам и вие ли се чуствате така.

Вече се радвам само когато някое момиче като "нас" си роди дечица, искренна радост изпитвам тогава.А за мои близки, които днес го искат и утре са вече мами, като че ли изпитвам скрита завист.Не се харесвам такава!Преди не беше така.

Онзи ден роди на колежката ми племенницата (първата бременност завърши в четвърти месец, а тази беше много трудна и рискова) , и толкова се бях щастлива и доволна, а дори не я познавам.А за моята първа братовчедка, не се зарадвах, даже напротив.

Не се харесвам такава!!!

Я стига!
Аз пък те харесвам и то точно такава!

Недей се съди така строго Силве... и ти душа носиш. Миличката ми тя... разбира се, че няма да се радваш, разбира се че ще те стяга под лъжичката, разбира се че ще изпитваш болка. Ти не изпитваш завист мила... завистта е ето това - 
А ти си - 

затова аз те - 

Да отговоря точно - така съм се чувствала 6 години без почивка. Преди Никола за първи път се зарадвах искрено и много на бебе, когато се роди племенницата ми. После се радвах на няколко зачатчета.
Сега също се радвам само за хора които познавам.... не може да ми трепне сърцето за някой непознат...

Както виждаш - говори ти завеждащ клуба на черните станции 

При мен също е така. А пък хората около мен се плодат и множат повсеместно. Не мисля, че е странно или лошо - нормално ми се струва. Все пак ние полагаме ВСЯКАКВИ усилия да постигнеме нещо, което други без да искат получават... Това е малко натоварващо и понягока дразнещо...НО колко много се радвам на хората минали през стерилитет, които са успели!!! Защото тяхната радост е доказателство, че това щастие ще стигне и до нашите животи! Просто чакането и постоянната борба изтощава и променя малко психиката, но не ни прави по-малко добри!

Преди Никола за първи път се зарадвах искрено и много на бебе, когато се роди племенницата ми. После се радвах на няколко зачатчета.

Жадувам, безкрайно много искам да се зарадвам и аз на племенничета съвсем скоро, даже нямам нищо против сестра ми да са малко преди нас с  , миличките, и те много се напатиха.

На зачатки така се радвам от цялото си сърце!Когато ми е много тъжно влизам в подфорума за родени бебчета, разглеждам снимките и се изпълвам с вяра и оптимизъм, че и ние ще успеем, само търпение!!!

Прегръщам ви всички!Благодаря ви за подкрепата!

Спокойно ,мила, всички сме така   Все пак сме хора ,нали   Около мен гъмжи от бебета и майки с деца ,но те на се виновни ,че аз нямам. Гледам да се абстрахирам и да гледам на майчинството ,като нещо много хубаво,но което не ме засяга. Все едно съм някакъв инвалид.   Усещам се на моменти ,че ми идва да изкрещя на всички да престанат да си навират бебешките истории под носа ми. Включвам телевизора - и там бебета ,филми ,реклами - всичко ме подлудява. Даже веднъж на приятелят ми му направи впечатление,че на какъвто и канал да включа телевизора все за бебета става дума и ми каза,"ееее не е истина това те преследва".. Това е живота, нормално е жените да забременяват нормално ,когато си поискат ..  Това ,което се случва на момичетата тук е кошмар, ужас , непоносим стрес. Не бива нито за миг да се обвиняваме,че понякога психиката ни не издържа. Само ,който е бил на наше място може да ни съди. Никой друг. Аз мисля,че живота достатъчно ни наказва ,за да се обвиняваме и самобичуваме допълнително. Все пак не сме виновни за нищо. Просто съдба. Гадна съдба.

13 години се радвах на чуждите и плачех щом останех сама. На моменти си мислех, че се отнасям супер садистично към душата си. Що за човек би отишъл на изписването на бебето на приятелката си след като 6 месеца по-рано е загубил своето. Пълен садист. Кръсти го така както аз исках да кръстя моето. Втълпих си: "тя ражда моето бебе...изписаха я с моето бебе...аз трябваше да бъда вътре и сега мен трябваше да изписват..." А толкова много я обичам....
Как да се радваш на другите когато душата ти страда? Може и да може, но едва ли истински. А пък за харесването, че кой се харесва да страда и да "завижда" на другите за онова, което сам на себе си не вярва, че може да постигне? Важно е да успееш да съхраниш надеждата в теб, че някой ден и твоето слънце ще изгрее.

Силве, аз се чувствах по същия начин на 1-ви юни. За първи път не можах да се зарадвам на всички тези деца по улицата, които носеха балони, викаха и се смееха. Идеше ми да потъна от срам, заради чувството, което изпитвах.
Така, че не си единствената, която се радва само на дълго чаканите бебета. Но да се надяваме, че един ден и ние ще сме част от навалицата на 1-ви юни.

Съвсем нормално е да чувстваш това, мисля че всяка е изпитвала подобна болка. Фуси е права - не бъди така строга със себе си. Самия факт, че го признаваш и не се гордееш с това е важен. Но ти човек и имаш чувства и в този момент те са такива. И аз съм ревнувала и сега не се радвам на новината за всяко бебе. Напротив, ставало ми е тягостно, мъчно. Всички знаем какво всъщност.
Един ден, след като научих, че една позната забременя от раз. И то не защото жадуваше за дете, а защото трябваше да има дете. Как така семейство без дете, това беше просто точка от плана. Плаках цяла нощ и в един момент ми хрумна, че щом Господ дарява и такива хора с деца, които не осъзнават ценността им, то значи и нашия ред да бъдем родители ще дойде. Може би не точно сега, но непременно ще дойде.
Не можеш да промениш това, което изпитваш, но е в силата ти да го контролираш.
Прегръщам те.

Силве, ако някоя от нас можеше с чиста съвест да каже, че никога не я е било яд на лесно забременяващите, които даже не са сигурни, че го искат... Нормално е, мила. Докато бях бременна, моя много близка приятелка я навивах да забременее с второ бебче. На втория месец опити успя и тестът и беше ден след като аз родих по спешност. Благодарна съм и, че сподели радостта си с мен, докато плачехме заедно за моите бебчета. И сега се моля да има лека бременност и да роди здраво бебче, защото никой не трябва да преживява нашия кошмар. Тя е до мен като плача за Ники и аз съм до нея когато ходи на лекар. Признавам си, че понякога и завиждам, но пък оценявам, че и тя си има нейните грижи и проблеми. На никой не му е всичко идеално.
Единствено никога не мога да спра сълзите си като ходя в болницата при Ники и срещна една тумба роми с цветя и балони, посрещащи поредното попълнение. Миналата седмица направо ми се късаше сърцето - две бебчета изписваха в сини одеалца, а моето момченце никога няма да си го прибера у дома.
Най се радвам на Зачатските бебчета - желани и дълго чакани! малко или много вече се познаваме тук, знаем си патилата и когато някоя от нас прегърне мечтаното си слънчице, искрено се радвам за нея. Дай Боже в дома на всяка от нас да изгрее такова малко здраво слънчице!

 

Мислих си,че аз съм единствената,която се чувства по същия начин като теб Силве.Беше ми едновременно и срамно и страшно,че имам лоши мисли.

А не мога да опиша чувствата си,когато няколко мои приятелки умишлено направиха аборти.Знам,че имат своите причини, но така и не ги разбрах и не приех избора им.

Боли!  Много боли!

Момичета, аз вече имам бебче.Но и при мен нещата се забавиха, после като се роди бебчето имах проблем с него и все още треперя.
Преди да забременея и аз изпитвах завист и какво ли още не към случайно забременели жени или забременели от 1-вия път.
Съвсем открито ви признавам,че и до ден днешен въпреки,че вече имам дете все още изпитвам такива чуства към забременели от първи път!
 Наскоро позната на 36 години - забременяла веднага.Ами леко кривичко ми стана. Имам приятелка,на която и предстои инвитро.Помагам и всячески и психически и морално и с лекари и т.н. с каквото мога. Чакам с нетърпение инвитрото и да се моля всячески да забременее.
Просто я знам как се чуства и я подкрепям. Незнам как се чустват жени забременели веднага и няма как да им се радвам като не са ми сродни.
Не се харесвам и аз такава, но и болките които съм усещала не са ми харесвали и нещастието,което ме е сполетявало не ми е харесвало.
Все пак психиката ми е отивала да преодоляване на собствените ми проблеми и не и е достигало да се радва на чуждото бързо настъпило щастие.Явно още ми е наранена психиката щом и до ден днешен не се радвам на скорострелно забременели.
Момичета имате достатъчно голям емоционален товар, не се товарете и с други мисли и да се обвинявате.
Пък и бързо забременелеите не си мислете,че и те не завиждат - дали за хубавата ви работа, добрата ви външност или борбеният ви характер и най-вече за огромния успех, който рано или късно ще постигнете. Няма просто къде да ви избягат бебета, щом като упорито се стремите към тях!

И аз като Stelliana имам вече едно дете сега се борим за второ.След като забременях предполагах, че и с второто ще е трудно, но си мислех, че няма да боли толкова е ужасно съм се лъгала.Не се харесвам, защото отново като видя бременна жена очите ми се насълзяват и в гърлото ми засяда буца въпреки, че държа ръката на детето си вероятно съм пълен егоист,  но така се чувствам.

И аз като Stelliana имам вече едно дете сега се борим за второ.След като забременях предполагах, че и с второто ще е трудно, но си мислех, че няма да боли толкова е ужасно съм се лъгала.Не се харесвам, защото отново като видя бременна жена очите ми се насълзяват и в гърлото ми засяда буца въпреки, че държа ръката на детето си вероятно съм пълен егоист,  но така се чувствам.

Все едно аз съм го писала.Същите чувства,същите емоции.Имам чувството,че светът около мен се състои само от бременни жени и аз съм излишното в картинката.Аз пък си мислех че с второ дете няма да има проблеми,защото всички ми казваха:"А,щом има едно ще има и други."Но не е така.И никой не ме разбира,че страдам защото казват -ти имаш дете.

Здравейте момичета аз чета форума отдавна, но не съм писала досега нямах смелост, така да се каже.

И аз съм така, не мога искренно да се зарадвам на хората който са забременяли от раз.Дори понякога се ядосвам повече ако ми кажат, че от първия път са забременяли.Да усмихвам се и им чистетя, но не е искренно.Все пак и ние сме хора и ние имаме душа, а нашата е много изстрадала и наранена.

Имам приятелка, която в момента е бременна за втори път. Тя е на моята възраст, първото им дете е във втори клас. Когато разбрах се зарадвах повече от нея, бях искренна, много и завиждах и исках да съм на нейно място......., а тя ми разказваше за проблемите с първата бременност/неразположения/ и с досада споделяше за чакащите я проблеми със сегашната.
Мисля си, за да забременеем и да имаме "техните" проблеми, ние правим толкова усилия, влагаме непосилни за много от нас средства, надежди, ставаме роби на мечтата си.
За мен, целия свят е инвитро, процедурата, която ще осмисли живота ми. Не знам какво още ще ми коства моята мечта, но съм сигурна, че скоро няма да се откажа да мечтая.
До момента сме направили няколко инсеминации и три инвитро процедури. Първото ми инвитро беше успешно, но направих спонтанен аборт в 14г.с., докато бях бременна най-големия ми кошмар беше "да не загубя бебето", за съжаление той се сбъдна и въпреки "трагедията ми", бях щастлива, че успях да почуствам бременността и радостта от очакваното щастие. Последваха две неуспешни процедури, които ни най-молко не ме обезкуражиха, напротив, аз вярвам, че ще забременея, непременно ще забременея, следващия път. Чувствата, които изпитваме /завист/ са от мъка и смятам, че не бива да се срамуваме от тях. Ние сме много по силни от всички, и трябва да се гордеем със себе си. Аз се харесвам, въпреки чувствата към другите, които изпитвам по някога.

Не знам дали ви се е случвало, когато започвате поредната процедура, да Ви попитат за това дали хормоните и инжекциите увреждат организма Ви. Мен ме питат, а аз им отговарям, че това не ме интересува, докато трае стимулацията, пункцията, трансфера не мисля за нищо друго освен за очаквания щастлив финал, аз по принцип съм страхлива, но по време на инвитрото никога нищо не ме боли, имам чувството, че прага ми на болка се повишава. От както сме започнали процедурите, вече 5години, аз съм готова на всичко - лапороскопии, цветни снимки, хидротубации, игли, хормони и пр., не се замислям, не се страхувам.
Момичета, мисля, че Вие чувствате същото, смятам, че ние които имаме еднакви проблеми, сме от една порода, много силна порода, въпреки всичко и всички. Харесвайте себе си заради силата, която носите, вярвам, че това ще помогне.

Преместихме се с мъжа ми от град в друг, имахме ангажименти-нова работа, ново начало, повече стрес. Бяхме започнали с опитите година преди да се преместим, но уви-нищо на никъде. Един месец ми закъсня, отидох на доктор, за съжаление не уцелих правилния, само се сдобих с повече стрес. После си купихме жилище, сменихме квартала. На новото място много млади семейсва, много деца. Излиах до магазина и всяка втора жена бременна или с детенце. Имало е дни в които съм плакала за това. И аз неведнъж съм си мислила: "всички са бременни защо не и аз " и съм плакала. След първото закъснение и диагноза ПКЯ, без изследвания и много грубо отношение от страна на лекарката плаках много дни. Дори бях стигнала до момента да кажа на моето слънце да си търси друга жена, която ще го дари с деца и мен да ме остави да си живея самотния и нещастен живот/тогава още незнаех, че проблема ми всъщност не е чак толкова страшен, има къде къде по-страшни и тежки/. След това събрах кураж, смених лекаря. Новия поне назначи изследвания и доста ме успокои. Че имах проблем, имах-нисък прогестерон и нищо повече-камък ми падна от сърцето. Естествено се поуспокоих и след 6месеца, когато видях втората чертичка не посмях да се зарадвам. Плаках, когато лекарката ми каза, че наистина съм бременна. Плаках и на следващия ден, когато получих зацапване, прималя ми от страх че повече няма да видя точицата. Е някой горе е решил, че ще я видя и сега прегръщам малкото съкровище. През цялото време докато стигна до тук съм треперила да не се случи най-ужасното. Плакала съм като видя бременна, немога да се начудя на мои познати, които още се ослшват, сякаш щом решат веднага ще забременеят. Чудя се на майките които изоставят децата си. Плачех при новините за майки оставили децата си в кофи за боклук или пред вратата на приют. Не се харесвам така. Сега пак имам същия проблем като преди и тъй като искаме второ дете пак ще трябва да мина през страховете от преди, но знам че ще се преборя, както и всички силни момичета тук. Това че плачем и че тъгуваме не ни прави по-малко хора, напротив. Оценяваме безценното богатство, което представляват децата ни. Затова всички ние заслужаваме това-да имаме дечица и да ги дарим с всичката любов на света. Не е лошо, че се чустваме така и няма за какво да съжаляваме. Хубавото е че се осъзнаваме и го признаваме, но ние сме хора и просто няма как.