gabi, дано твоята история с племенничето вдъхне сили и на бебе_2009, и на малкото Ники. Много се надявам един ден и тя така да я разказва само в минало време.
бебе, хубаво го е казала Black_rose, когато ние се чувстваме много различни от "нормалните" хора, мислим че и те мислят така за нас. Понякога сме прави в това си усещане, а друг път е само проекция на нашата изострена чувствителност. Има много теми тук за чувството, че не си като другите, защото нямаш деца. После, ако децата не са добре, пак същото усещане на изолираност, ама по-тежко, защото вече не става дума за теб, а за някой, който обичаш повече от себе си. Чак ме срам да разкажа това, защото нашият случай е много по-лек, ама ето - голямото ми дете е с лека форма на церебрална парализа, смилил се е Господ, има само лек двигателен дефицит на дясната половина на тялото. Не се случва често, но всеки път, когато някой направи забележка, че е несръчен или по-бавен, на мен сърцето ми потъва и често си поплаквам. А това е само в главата ми, повечето хора даже не забелязват дефицита, а ние умишлено не го афишираме.
Не си луда, мила, много си чувствителна и ранима сега. Ако има хора, които наистина странят от теб заради случилото се, те не са такива, с които си заслужава да общуваш така или иначе. Мисли само хубави неща за Ники и се грижи колкото е възможно за детенцето сега, другото са маловажни работи.
