УЧАСТНИК 1 Постигни мъдростта на очакването altea
11.11.2009 г. Отново идва Коледа, но аз не знам да си пожелавам ли онова, което истински желая. По стечение на обстоятелствата през последните три години Коледа ми носи само тъга и никакви чудеса.
Бях на 18, когато отидох в "Майчин дом". Tака дългоочакваното ми превръщане в жена така и не идваше и трябваше да се обърна за помощ. Тогава разбрах, че това никога няма да ми се случи, имах генетичен дефект, в следствие на който недоразвити яйчници и матка. Почувствах се несъвършена, дефектна и ...различна. Колкото и да не исках да го приема, ясно осъзнавах, че никога няма да имам деца, а може би и семейство. Това ужасно ме потискаше, не смеех да имам отношения с мъже, защото не знаех как ще им обяснявам състоянието си. Въпреки всичко реших, че няма да се поддавам на депресии.
Открих Ошо и Лао Дзъ и техните книги ми помогнаха да надскоча физическата страна на нещата и да навляза в един друг метафизичен свят и осъзнаването на това, че аз не съм това тяло , а нещо повече, ми даде един друг поглед върху живота. Идеята да обичаш себе си и живота и, че си частица от нещо по-голямо, ме грабна и ми помогна да премина през емоционалния хаос, който си бях създала. За първи път бях с мъж на 23. Разбрах, че не аз трябва да вземам решенията на другите и че всъщност не съм чак толкова по-различна от всички. Разбрах, че няма смисъл да се осъждам, а да заживея с действителността и да се наслаждавам на живота. Простих си и загърбих чувството на обреченост. Не беше лесно, беше резултат на много безсънни нощи , но накрая проумях, че онова, което ми се струваше лекомислено, всъщност крие дълбоко прозрение, проумях смисъла на израза "живей за мига".
На 23 ме оперираха, за да отстранят недоразвитите ми яйчници, понеже имаше опасност да се изродят в нещо злокачествено. При изписването ми доцента ме погледна с пронизващите си сини очи и каза: "Знаеш, че не можеш да имаш деца, единствения ти шанс след време е донорска яйцеклетка". Беше декември 1994 и това ми прозвуча като научно-фантастична идея. Тези негови думи обаче, бяха като далечен фар, който постоянно ми напомняше, че има някаква надежда ...
През няколко години ходех до клиниката , съпътствах я на всичките и местообитания, за да съм в течение на новостите и развитието в тази област, нищо че нямах човек до себе си. Накак вътрешно чувствах, че този момент ще дойде. През всичкото това време не можах да се справя само със свиването на сърцето ми при вида на бременна жена и тихата завист, която изпитвах. Научих се да я смекчавам и да се шегувам мислено с нея, но не можах да я победя напълно. Явно вътрешният копнеж да станеш майка е по-силен.
Имах три дългогодишни връзки , които приключваха заради моя проблем. Така дойде 2005-та , беше 20-ти декември преди Бъдни вечер и аз се запознах с моя съпруг. Почти веднага се харесахме. Той живееше в самостоятелен етаж от къща и след месец вече живеех при него. Всичко вървеше добре, но аз трябваше да му кажа ...Не можех да говоря с него, щях да се разрева и нищо нямаше да излезе. Написах му писмо и го оставих на масата. Отидох на работа. Вечерта влязох вкъщи с една голяма буца в гърлото. Той ме погледна, разплака се, прегърна ме и...на 05.08.2006 се оженихме. Беше малко тържество с 13 приятели в китната Трявна. Още на другия ден, след като си поплакахме заедно, си записах час в клиниката. Отидох на преглед - много малка матка. Започнах ХЗТ. След 5 месеца нещата се бяха променили. "Перфектна матка", каза докторката, ще действаме. Дойде декември и още никакво развитие. Отидохме да видим какво става. Уж имаше донор, а нещата се бавеха. Уви, предвид приемането ни в европейския съюз следващата година беше влязла някаква нова разпоредба и прекратяваха временно донорската програма. Много се натъжихме, беше 20 декември. Коледа не ни донесе късмет.
Последваха дълги месеци на очакване и неизвестност. Открих двата форума. На 17 май 2007 се регистрирах в бг-мама. Не бях общувала във форуми и не знаех как да започна. Нямаше нищо за донорските яйцеклетки. В седмичната им тема от проблемното написах "Здравейте, моля ви от все сърце някоя от вас да сподели с мен една от скъпоценните си яйцеклетки...", колко наивно и без всякаква представа как изобщо става. Записах си час и за клиника "Малинов"/вече беше минало онова предаване в "Имаш поща"/. Имах късмет, че получих такъв за след два месеца.
Седмица след поста ми във форума получих писмо от жена, която беше в чужбина, но изразяваше желание да ми стане донор. Бях на седмото небе, сякаш всичко вече се беше оправило и направо се виждах бременна...аз бременна , не смеех и да си го представя...още колко неща трябваше да науча. Жената щеше да се прибере в България в края на август. Започнахме да се опознаваме виртуално, на нея все пак не и беше безразлично на кого ще дари яйцеклетките си и мисля, че е нормално. Междувременно излезе наредба 28. На 11.07.2007 бях ня преглед в "Малинов". Можеха да ме включат в списък за донорска програма, но се разбрахме това да стане след като приключа това, което бях започнала. Споделих за жената и т.н. През цялото време очаквах с трепет всяко писмо от жената, всеки период на "мълчание" от нейна страна ме стресираше да не би да се е отказала. Дойде август и тя стъпи на родна територия. Срещнах се с нея въпреки изискването за анонимност, тя така пожела и не можех да откажа. Имаше сладко къдрокосо момченце на 2 години. Поговорихме и накрая тя ми каза "с теб съм не се бой". Обсъдихме нещата с лекарката ми като я уверих, че не не сме имали контакти с нея - излъгах и в началото на септември записах час на жената за преглед. Аз започнах стимулация да се види как ще реагира матката ми. Уви жената не беше отишла на прегледа. Обадих и се, тя помоли да и презапиша друг час защото била много ангажирана. Направих го. В уречения ден лекарката ми се обади, че отново не е отшла. Опитвах да се свържа с нея, но не отговаряше. Накрая получих извинително писмо , с което ми съобщаваше, че след разговор с гинеколожката си е решила да не дарява яйцеклетки. Всичко рухна, моите надежди също. Отново нещата ми се изплъзваха на една ръка разстояние.
Реших, че няма да се предавам. Регистрирах се в "Зачатие" , на 17.09 писах в "Асистирани репродуктивни ..." . След десетина дни получих писмо от съфорумка, която се подготвяше за инвитро в моята клиника, беше готова да ми стане донор и отговаряше на условията в наредбата. Отново се свързахме с лекарките си и започнахме подготовка. Октомври синхронизирахме циклите си и ноември почна стимулацията. Отново бях на седмото небе, нещата ставаха...Уви на 15.11 двамата с мъжа ми седяхме в едно кафене и чакахме да ни се обадят. Беше дъждовен ноемврийски ден, а ние от нерви или от някаква храна имахме ужасно стомашно разстройство...Телефонът звънна..."Съжалявам, но не извадихме достатъчно яйцеклетки и не бива да намаляме шансовете и на двете ви..." Тръгнахме в дъжда с разбити сърца и...стомаси /сега ми е смешно,но тогава всичко ми беше черно/. В последствие се запознах с донорката си - беше и е страхотна. Първата ми донорка е като първата любов - никога няма да я забравя, защото през цялото време ми даваше кураж, подкрепяше ме и беше моя опора. Е...обичам те, да знаеш, често си мисля за теб и се моля да си добре.
Лекарката ми прие присърце моята борба. Междувременно ми писа момиче от Варна, но тя не беше раждала и не можеше да ми е донор. В края на ноември от клиниката ми намериха донор и отново почнахме синхронизация и очакване... Пункцията беше на 24.12.2007 , получих 8 яйцеклетки. Вечерта на Бъдни вечер стоях на терасата взряна в зимното небе и чаках то да се отвори и да приеме единственото ми желание... Трансфера мина на Стефановден. Почна се дългото чакане и взиране във всякакви симптоми, изчитане на всички теми във форумите и отново надежда. Бях стигнала до трансфер, в моята утроба имаше нещо живо, нещо за което само можех да сънувам. Боже, колко бях щастлива. Дойде четиринадесетия ден. Вечерта преди теста изварих специално една чаша да е чиста, не пих никаква вода, да не разредя пробата /смях/. Стнах в 6,00, пишках в чашата и с треперещи пръсти капнах точно 4 капки и изчаках точно 5 мин.-най-дългите и страшни 5 минути. Прекръстих се и дръпнах капачето....бяло и една самотна розова ивица. Взирах се, привиждаше ми се, че има и друга но...Обадих се в клиниката и спрях лекарствата. Милото ми момченце оклюма.
Отново бяхме на изходна позиция като в "не се сърди човече". Не вярвах, че ще имам друг шанс след толкова перипетии.
След две-три седмици се поокопитих и реших, че няма да се предавам. Вече бях пуснала тема за донорството в "Зачатие" - имаше голяма активност и като че ли табуто се поразчупи. Хората изказваха мнения и споделяха своите преживявания. Вече не можех без форумите, те станаха част от моя свят и мислено благодарях на Бог, че живея във времето на интернет. Юли месец на 2008-ма съдбата отново ми хвърли ръкавица - писах на една жена,която споделяше, че била донор в клиника във Солун и е готова да стане тук. Тя ми отговори и така пак тръгнах по вече познатия път. Тя беше много точна и коректна, ходеше акуратно на всички прегледи, направи нужните изследвания и отново октомври почнахме синхронизация, на 10.11.2008 беше пункцията. Получих 12 яйцеклетки, последваха два трансфера на трети и пети ден на 4 ембриона. Този път бях спокойна, вече бях стара пушка и не се шашках толкова. На 27.11 станах в 8 часа, беше неделя и грееше чудно слънце. Подадох теста и пипетата на мъжа ми и му казах той да го прави /този път не изварявах никакви чаши - смях/. Той накапа и се прегърнахме. После аз застанах до прозореца и ...."Души, има две чертички..." "каквооооо... " грабнах теста - една мнооого бледа втора черта накара сърцето ми да блъска в гърдите. Разревах се... През ден правех тестове да се уверя,че е истина, а чертата ставаше все по-ясна. Много неща обаче бях чела и знаех, че е рано за празнуване. Дойде денят на прегледа. Докато чаках и после в кабинета очаквайки лекарката да проговори, щях да получа инфаркт. Мълчание... "нищо не виждам" каза тя.. Пак мълчание, " а, ето... плоден сак , но в рога извън матката, в контура на матката, но извън нея...съжалявам извънматочна, трябва да я прекъснем..." Отново умрях за пореден път. ЧХГ-то беше 500. Започнаха вливания на метотрексат. След два дни отидох за контролно ЧХГ- ужас беше 1105. Вляха ми нова доза, след два дни двоен ужас - ЧХГ беше 2205, вляха ми двойна доза... През цялото време идваха жени за пункции и трансфери, чудех се как да им обяснявам какво ми вливат да не ги разстройвам. Последният път бях в саята, където записваха тоновете на бебетата и това беше допълнително мъчение, защото чувах как тупкат мъничките сърчица, а в мен се вливаше отрова, която трябваше да убие така желаното ми детенце...Последното вливане беше на 23.12.2008. Излязох от клиниката в 6 вечерта и увиснах на автогарата. Нямаше билети, на кой ли шофьор не се молих в моята дестинация имаше поне 5 автобуса, обяснявах, че излизам от болница и няма къде да остана...стена, не возели правостоящи, нищо че утре е Бъдни вечер. Имам братовчеди в София, разделих се с идеята за прегрдките на милото и тръгнах към тях. Надявах се да са си вкъщи, мобилния номер, който имах не отговаряше... Малко преди да вляза във входа заваля силен и обилен сняг, придружен с вятър, но аз не го усещах, в мен гореше болката за поредната тъжна Коледа.
Мина време, писах на донорката ми, благодарих и за частицата щастие, което ми дари и тя отвърна, че ако искам ще опитаме пак. И така, не се сърди човечето продължи. Направих хидротубация, видяхме, че тръбата е срастнала добре и се е запушила. Минах курс на физиотерапия и ето дойде юни 2009. Почнахме стимулацията. Всичко протече добре, жената реагираше на слаба стимулация и на 29.06. – Петровден - получихме 11 яйцеклетки. Запалихме свещи в "Св.Петка"и се помолихме от сърце. Този път върнахме 3 ембриончета и три замразихме. Беше лято, времето чудно и двете седмици отлетяха неусетно. Дойде денят на теста. Нямах никакви усещания, нищо, нито дори подут корем. Уви, отново шамар, отново самотна розова линийка. Нищо, казахме си нали имаме замразени може те да са ни късмета. Дойде октомври, решихме да направим опит със замразените. Имах идеална лигавица, чувствах тялото си готово да приеме нашите дечица. На 19.10 беше сив облачен ден . Сутринта като тръгвах валеше, чадърът ми заяде и не искаше да се отвори, тръгнах в дъжда. Сякаш разбрах, че това е знак, че нещата няма да се развият добре. В 16 часа ми съобщиха, че ембрионите не са преживели...Тръгнах си от клиниката, а навън напук на целия ден изгря слънце, аз обаче не можах да му се зарадвам. Купих си един дюнер, изядох го механично и тръгнах към вечната автогара отново разочарована, но вече по-уравновесена. Прибрах се вкъщи. Милото ме видя и дългите му клепки увиснаха тъжно и безпомощно, а на мен сърцето ми закърви. Толкова ми домъчня за него и разбитите му надежди. Още на мига реших, че каквото и да става ще опитаме още ваднъж. Проведохме дълъг и емоционален разгонвор и взехме решение. Няма да превръщаме във фикс идея желанието за дете, ще подадем документи за осиновяване, а междувременно ще търся донор или ще се запиша в донорска програма.
Вече сме събрали всички документи и другата седмица ще ги подам в отдела за закрила на детето. Информирахме родителите и получихме подкрепа. И двамата не се чувстваме напълно готови, но ще станем. Срещнах много подкрепа от съфорумките. Една от вас ме записа в списък на чакащи където съм 519 номер. С милото се привързахме още по-силно и решихме, че ще се справим с всичко, нали "щом сме двама страшно няма". Решихме, че живота си заслужава да се живее въпреки всичко, че няма да пропускаме мига и ще живеем в настоящето, нито в миналото, нито в бъдещето, защото само настоящето ни принадлежи.
Благодарна съм, че съществуват форумте, които са нашия пристан. Благодаря на техните създатели и всички, които ги поддържат и развиват и всички, които се борят безкористно за нас и нашите проблеми. Благодаря на всички членове на форумите, които споделят своята съдба и дават кураж на по-слабите. Форумът е сила, голяма сила, сила на словото, сила на духа сила на волята за живот. Много от жените, с които споделяхме проблемите си вече са бременни или имат бебе. Някой беше написал, че рано или късно всеки успява, стига да е достатъчно упорит и да може да чака. Аз вярвам, че е така. Една приятелка ми написа в едно дневниче " ...да можеш да чакаш, да знаеш да чакаш, за да се превърнеш в завръщане към всичко, което някога си чакала..."
Ето ме, участваща в поредния конкурс, и очакваща своето Коледно чудо. Преживях много и проумях едно, може би всичко, което преживяваме има една цел - да постигнем мъдростта на очакването.
Мили жени, каквото и да става, то е за нашето израстване, не се отчайвайте, живота има много лица и много измерения. Можем да бъдем щастливи, стига да го поискаме и да си го позволим, стига да си простим и да обичаме себе си. Любовта към себе си не е егоизъм, тя е израз на любовта към Бог, защото ние сме част от Него. Обичайте себе си и знайте, че всички сме достойни за мечтите си. С риск да се повторя пак ще напиша, че "щастието не е крайна спирка, а начин на пътуване"...
А надеждата...тя никога не умира, особено по Коледа.