Сигурно повечето от вас като прочетат заглавието, ще си помислят, че става въпрос за гнева от незабременяването, но имам предвид нещо по-общо. Това са само част от чувствата, които изпитвам напоследък. Изпитвам гняв от поведението на хората около себе си – било то думите и постъпките на близките ми, постъпките на колегите, неправилно паркиралите съседи, шофьорите на пътя, които не спазват правилника и се държат агресивно и много други неща, които ме дразнят. Станала съм агресивна, а винаги съм била кротък и спокоен човек. Християнка съм и се опитвам да се държа като такава. Опитвам се да бъда смирена, но не успявам. А и от баба ми знам една приказка: “Гнева е киселина, която разяжда повече съда, в който се намира, отколкото това върху което се излива!”.
Момичета, как се справяте с непримиримостта?

 Сложен въпрос. И аз все по-често се гневя, но нямам идея как да се смиря. Може би с много, много упорство. С много усилия, с четене на позитивна литература, с настройка да бъдем по-добри към околните. Не винаги успявам, но поне се старая.

Аз от около 1 год.съм кълбо от нерви,всеки ми вика - това не си ти,ти беше толкова добър и лъчезарен човек.
Всеки ден изпитвам зверска НЕТЪРПИМОСТ към всичко около мен,не знам как ме търпят близките,та аз самата не се понасям такава истерична нервачка.
Как се справям?!
стискам зъбите,когато се изнервя,изсипвам малко от яростта си на близките(особено на майка ми,която най-малко е заслужила това),а останалата удавям в сълзи когато остана сама.И така всеки ден.Не знам кога,но в най-скоро време ще полудея.
Знам че никой не е длъжен да ме търпи,но все пак се опитвам да кажа и покажа на всички мои близки,че се намирам в труден етап от живота си и те трябва поне малко да ми влязат в положение и да ми спестят някои неща.
Единственото което ме крепи е Надеждата и следващият преглед при док.с който се приближаваме към заветната цел.

Веселиа, ако знаеш колко точно описваш и моето състояние...... За жалост, доста рядко ми се удава да се справя с непримиримостта....хич не се справям....Колкото и да се опитам да гледам позитивно на живота, някак не ми се получава. И то не конкретно заради репродуктивния си проблем. Ако беше само това, може би щях някак да успея да постигна мир със себе си. Не успявам именно заради заобикалящата ни действителност. Абсолютни всички аспекти от живота ни са белязани с агресия, негативизъм, гняв.....все отрицателни неща. Светът се е озлобил, много при това. А и погледнете с какво ни заливат медиите - убийства, катастрофи, кризи, данъци, политически интриги и прочие гадости. Като добавим и озлоблението на хората, обезверението им.....какво се получава? Бълвоч, клоака.....Съжалявам, че така крайно се изразявам, но...това е действителността.
Как да се смиря, пред кое да се смиря, ами то едно ли е? Ако се смиря пред всичко, значи трябва само да вегетирам.... Без работа съм вече от март месец, единствния ми шанс да забременя е ин витро. Съответно, поради този факт и поради кризата, работа не успявам да си намеря все още. Едвам се оправяме, а опитите си се налага да финансирам сама. Нямаме 2 лв да си посрещнем празниците тази година. Не мога да си позволя елементарни неща, за да се поддържам и да се чувствам поне малко като жена. Кълбо от нерви съм и всичко това се отразява на брака ми по разрушителен начин. И още много подобни, с които убедена съм, всички вие сте наясно, за жалост...Светлина в тунела за цялостното положение на страната засега не се вижда....
Ми, сори, ама не мога да се смиря. Не е нормално толкова много хора да страдат и да са в подобно положение, просто не е нормално, а за справедливо и честно изобщо няма да говоря....
Християнка съм по презумпция. От известно време съм почти атеист. На път съм да стана напълно... Вярвам единствено в себе си и собствените си сили!
Извинявайте за черния пост, но Веселиа уцели точно в целта, а отдавна ми се сикаше да си излея мъката. Дано не съм ви натоварила много

Много бих искала да взема отношение по темата, защото това е един философски въпрос в най-чиста форма. Момичета, не страдайте от криворазбраните норми на обществото. Те ни залъгват с очакванията си да сме добри, да помагаме винаги, да сме отзивчиви във всяка една ситуация, дори да се радваме на чуждото щастие. Може и да не звучи в тон с християнския позитивизъм, но къде е Господ, когато ние всички имаме нужда от него? Не сме ли се молили по хиляди пъти, не сме ли отправяли погледи, пълни с надежда, той не е ли видял гнева ни, за да познае и смирението ни? Затова имаме право да се показваме пред света така, както се чувстваме. Няма нужда да слагаме за пред другите  маската на добродетелта. Така само вредим на себе си, неуспявайки да постигнем мир с душата си, със своето вътрешно аз. Завоалираните проблеми и тяхното съзнателно подтискане увеличават конфликтността и гнева ни. Смело показвайте себе си, реализирайте чувствата си, дори тези, недотам приятните. Ако можем да направим това  без да накърняваме правата на другите/или поне не много/, значи сме успели. И запомнете- имаме право да сме гневни, понякога дори да сме лоши, все пак сме хора и нищо човешко не ни е чуждо.

Момичета днес е толкова слънчев и приятен ден,насладете му се!!!Радвайте се и на най-малките неща,защото ака не можеш да се зарадваш на малко ти и на много не можеш-щастието не е количествено измерение.Аз за себе си съм разбрала,че гнева осъждането,лошото настроение и несмирението са най-лошото нещо което може да изпита човек.Случвало ми се е жертви на гнева да ми стават любими хора.Повярвайте ми чувствам се два пъти по-зле когато така да се каже съм "си го изкарала на тях"
и се чувсвам два пъти по-добре  когато ми е гадно и лошо и успея да се овладея и да не нараня никого.Много е лесно когато ти е добре и комфортно и ти да си добър,истинското изпитание и духовна "награда" е когато ти е зле,когато душата ти плаче ти да успееш да намериш сили за позитивни думи и дела.Някой ще каже,че това е лицемерие,но за мен това е истинският път за мир в сърцето.Ще цитирам една мисъл,която съм запомнила:
Да отвърнеш на лошото с лошо е животинско.
Да отвърнеш на доброто с добро е човешко.
Да отвърнеш на лошото с добро е божествено!
Нека бъдем божествени-това е смисълът на живота ни!   

За съжаление от известно време и моето състояние такова, каквото описва Веселиа. Изобщо не ми е момент да постъпвам "божествено".
Щом вече трудно ме изтъпрява и мъжа ми, който беше неприлично търпелив към мен, нещата са много зле.
Но трябва да изживеем и този период.

Заставам напълно зад думите на pezevengite! Миме, по-добре не бих могла до го кажа, толкова точно си описала всичко, че нямам думи.
Честно казано, не ме интересуват никакви изпитания и тъпотии, съжалявам, че така се изразявам, ама това с изпитанието и предизвикателството са пълни глупости. Никой не ме е питал дали ги искам. Аз не искам да се държа добре, когато ми е зле. Искам просто да бъда себе си. Изморих се все да се правя, че нищо ми няма, че всичко е наред, защото НЕ Е! НИЩО НЕ Е НАРЕД! Целият ми живот се преобърна и аз не мога да контролирам нищо в него, дори най-елементарните неща. Искам си го обратно. Кой му дава право на този .... Господ... или каквото там е, да постъпва така с нас? На руска рулетка ли си играе? Както правилно каза pezevengite, къде е той, когато се молим? Къде е, когато майки се молят за живота на децата си? Когато някоя жена се моли да задържи поне една нормална бременност? Да изброявам ли още? И не измервам щастието в количество, а в конкретни неща. Когато нямам дете, не съм щастлива, сори! Не мога да се зарадвам на малките неща, защото те губят смисъла и красотата си, когато в душата ти е пустош и болка....... Не желая да се смирявам, не виждам смисъл. Защото това няма да съм аз, а някаква безчувствена черупка, без душа, без емоция..... просто сянка...Не, аз искам да бъда човек и имам право да изпитвам всички чувства, които изпитвам.
Извинявайте отново за духа на постинга ми! Може би е прозвучал малко гневно....но аз самата съм гневна...все още. На никого не размахвам пръст, нито се опитвам да назидавам Ако на някого му е прозвучало така, моля да ме извини. не това ми е целта. Просто си казвам нещата така, както ги усещам.
Дано всички един ден успеем!

Всеки избира как да живее!Ако гнева и оплакването е ВАШИЯТ ИЗБОР никой няма право да ви критикува щом така се чувствате себе си!Човек не може да избяга единствено от себе си,може да решите да смените работа,да заличите приятелства,да не разговаряте с хора,които не споделят вашето мнение-ваша си работа.Аз говоря от моя опит-16години щастливо омъжена,от 11 години се борим за дете,всичките ми близки  и приятели са с деца.Минала съм през различни състояния-на гняв,отчаяние,чувство за безполезност и освен,че съм навредила на себе си съм наранявала и хора които не са заслужавали моите обиди.Така,че и с дете и без дете първо се опитвам да си реша проблема в моята главица,не търся вина и не обвинявам никого,най-малкото пък Бог.
Така,че това е моят ИЗБОР и не го натрапвам на никого.     

Човек рядко може сам да се справи с това състояние на общо недоволство и изнервеност.
Може да звучи прозаично, но ето три неща, които според мен помагат:

- да се измориш физически. Аз открих, че на мен много ми помага да ходя да тичам сутрин. Предполагам, че причините са както физиологически, така и психологически - поставяш си цели, които зависят само от теб и ги изпълняваш.

- да потърсиш професионална помощ. В крайна сметка има много специалисти, които са учили за това - да разбират и да помагат на хората в тежки ситуации.

- да се заровиш в работа, която ти носи удовлетворение - има върху какво да фокусираш енергията си и отново изпитваш удовлетворение от постигнатите цели.

Браво jp и аз това правя,даже след малко отивам на аеробика

Мен лично тази тема много ме вълнува от години и отдавна съм усещала, че тя е разковничето към това да бъда ОК. През последните 5 години, в които водих тази борба, много исках да се науча на смирение. Радикалната промяна на възгледите ми, смятам, има основно значение за щастието ми. Уточнявам, че тя е плод на много, много четене, консултации, групи и силно, искрено желание да успея да я постигна. Също така - тази промяна не е резултат от бремеността ми, а е "постигната" преди последния ми опит.
Думите на sixsens са възможно най-меките, които съм отправяла към Бог преди години.  Аз директно си го бях уволнила без предизвестие и ми се повръщаше от приказки за доброта, смирение и пр., но въпреки това знаех, че ми предстои дълга до края на живота ми битка с огромното ми, раздуто Его.
Днес 100% за мен важат думите на fibo, които са в съседна тема за молитвите. Призовавам най-горещо всички да прочетат нейната молитва, която е коренно различна от всички. Тя не се моли на Бог, защото е БЛАГОДАРНА. Аз също разбрах, че Господ не ми е келнер да му викам "Дай ми това, дай ми онова...", без дори да му се помоля. Нещо повече - аз си бях сключила сделка с него - "Ти на мен -това, аз на теб - това." Да, ама това не е Бог, ами е някакво чучело, което ми е служело за боксова круша. Вижте постингите в същата тема - всички искат и му се карат на Бог. Бог за мен си беше направо предател, гавраджия и т.н. Как така ще оставя деца да умират безпричинно или ще ми стовари на мен така несправедливо таз беда? Аз, най-такавата и такавата? Ами, уволнявам го и т'ва е.
Сега, като пиша, отново се връщам към тези чувства и ми става ужасно. По никакъв начин не искам да се чувствам пак така. Ако Бог реши да не се стекат нещата, както аз си ги мисля, значи така е трябвало да бъде. Няма друг начин, защото Бог ме обича. Аз, като негово дете, нося част от него и той ми желае само най-доброто. Значи -ако нещо не съвпада с моите планове - той го е решил за мое добро. Така при последния ми трансфер се молеех:"Ако си решил да не стане, ще съм ти благодарна, че си взел най-доброто решение." Ключът е в думите: "Нека бъде Твоята воля, а не моята." Винаги, когато вярата ми, че Бог решава вместо мен по-добре, намалее и егоцентризмът ми нададе глава, нещата се развалят. Гневът ми подхранва този егоцентризъм, чрез него Егото ми дерибейства: самосъжалява се, обвинява, наранява... Губя човешкия си облик, губя себе си. Така Бог няма как да не ми покаже пак правия път чрез някакъв знак, защото мрази това, че се самоунищожавам по този начин. Той не иска никое от неговите деца да страда. Когато се грижа за оклоните, Бог се грижи за мен. Това е, супер просто е. Но не да помогна, за да си подхраня самолюбието, а анонимно, тихо и благо. Понякога се провалям, но има и много случаи, в които успявам. Чрез това Бог помага на мен. Единствения начин да се обичам и да бъда в мир със себе си е да помагам на някого, а тогава не ми се налага да се мъча за себе си, защото Бог ми нарежда нещата.
Никой тук не ме познава отблизо и по-добре. Иначе никога няма да повярва, че това съм аз. Дано никого не съм обидила с мнението си. Написах го само с желание да кажа аз как се справих с този проблем и как продължавам да се боря. До последно ми е неудобно да го пусна, защото знам как бих аз се гневила и подигравала преди време, ако прочета подобно нещо. Вярвам, че сме тук, за да учим.

Много ти благодаря vanda,толкова точно си описала това което аз чувствам!
Другото което си мисля след толкова години чакане на бебето е,че това да го искам на всяка цена да е моя плът и кръв е пак някакъв вид гордост.Толкова изоставени деца има,които чакат да бъдат обичани,обаче пак този страх-ами какво ли ще бъде,да не е болно,да не е ромче и т.н.скруполи и пак желанието да ни е уютно,безпроблемно и спокойно.А то никой не е казал,че трябва да ни е лесно в този живот.Смисъла на религията е да ни даде примера-обидят ли те незаслужено да си спомним за Христос и неговите страдания-да не би да ги е заслужил,но ги е изтърпял достойно за да ни спаси.А смисъла на спасението са най-общо казано Десетте божи заповеди и Десетте блаженства.Никой не ни задължава да ги спазваме,православието не  е някаква фанатична религия,всеки сам прави избора.Дано не съм ви досадила.По-хубаво от vanda няма да го напиша,но много се зарадвах на нейното мнение и не можах да се стърпя.   

Ванда искрено ти благодаря за написаното ти отговори на много мои въпроси.След като прочетох поста ти гнева и самосъжалението някак изчезнаха, погледнах нещата под друг ъгъл.Благодаря ти!

Не, аз благодаря, по-спокойно ми е като знам, че и други се вълнуват от това, но до тези мисли може да стигне само поизстрадал човек май... Затвърждава ми се усещането, че моето щастие зависи от мен. Няма противоречие меджу моята свободна воля и искането да бъде Божията воля. Пример: Аз съм решила да си имам дете с мъжа ми. От година и 3 месеца сме в Регистъра. Междувременно става медицинското чудо, което с нищо не променя нещата. Аз знаех, че и да става и да не става ин-витрото, ще имам дете, независимо от начина. Нима толкова нощи- като съм плакала за това, че искам да се грижа за дете, аз съм плакала за някое конкретно дете? Не. Моят избор е да имам дете /което означава лични усилия и постоянство, а не разчитане на решението на някакъв белобрад старец/, а вече оставянето в ръцете на Бог е начина, по който това да стане.
Май засегнах и друга тема - за това дали желанието за биологично дете имаше приоритет за мен и категоричният ми отговор е "Не" -затова спирам.

Здравейте и от мен,още една гневна и изстрадала май не достатачно душа.Гневна и изнервена съм и не мога да го преодолея,нищо в живота ми не е както трябва-потънали сме в заеми към държава и приятели с единствената цел БЕБЕ,пак съм безработна-търся каквато и да е,но резултат никакъв.Живеем на село и е невъзможно да си намериш работа,а в града кое да плащам по напред-квартира,разходи или да пестя за следващото ин-витро?Не мога да си позволя да излизам с приятелки,фитнес,да купувам дрехи и тем подобни,това всичко е свързано с пари,а за нас всеки лев е нужен,пестя и се моля ПАК по всички възможни начини/туркиня съм/на български и турски този 4 опит вече да е успешен/не че сме събрали парите,но до 1 год.може и да стане/За мене Господ е един,независимо какъв си по народност,просто всеки Го назовава по различен начин,молила съм се,ревяла съм,на колене съм падала,дори в манастир сме нощували с мъжа ми,но полза никаква,просто съм забравена от всички светии....може би съм много грешна,но има ли идеални?Гневна съм на околните,че постоянно питат и дават съвети,гневна съм на мъжа ми,че вече не си говорим,просто нямаме какво да си кажем,гневна съм на майка ми,че все чува някакви бабини рецепти или че еди кой си лекувал безплодие,а за свекървата,че съм дефектна и др./вината дори не е в мен/и трябва да съм смирена пред нейните думи ли? За това се затварям в стаята и от мислене превъртявам,на моменти ми е толкова безразлично всичко...че искам да легна и да умра!Дано не съм ви досадила!Нека както Бог реши това да стане!Лека вечер

topsi, думите ти искрено ме натъжиха. Разбирам те до болка. Толкова искам Бог да ни чуе. Аз на моменти все още силно вярвам, че Той знае за болката ни и съвсем скоро, съвсеееем скоро ще ни повдигне. Ще изтрие сълзите ни и ще ни даде желаното Щастие.
 Моля се. Всеки ден се моля. За себе си и за всички като мен, всички като нас.

Предварително се извинявам, ако мнението ми прозвучи грубо или нетолерантно към разбиранията и вярванията на четящите.
Много от вас намесват религията- до като ни е тежко и сме безсилни ние се уповаваме най вече на нея, ако вярваме. Но в крайна сметка повечето религии ни учат на смирение. Но замислете се, щом пишем тук, никоя от нас не е смирена, примирена. Нали всички тук се борим, борейки се не само с този проблем, а с всеки възникнал често ставаме гневни, агресивни, за някои непоносими, но това е защото сме непримирими.Можем по-често да се замисляме над това и да пренасочим генерираната енергия към нещо по-продуктивно и полезно за нас, защото истината е, че гневът не влияе зле само на околните, но и на нас самите. И така както сме непримирими към заобикалящите неща, които не ни харесват, така трябва да сме и към гнева, който, както се изразихте ни разяжда. Вариантите са два: или опитваме да променим това, което не ни харесва, /както правим, разчитайки на помощта на напредналата медицина, за да имаме дете/или променяме възгледите си, според силите, възможностите и силата на желанието ни.
Най- добре е да работим генерално върху проблема с гнева. Всяка от нас има любими занимания, или ако не ги е открила до сега, то сега е най-подходящият момент да се замисли. Винаги трябва да отделяме време за това, иначе не сме полезни нито на себе си нито на околните, нито пък има как да сме щастливи. Спорт, разходки, пътуване, ако щете дори писането във форума.. всяко от любимите ни занимания с редовна употреба може да ни лекува от стреса и агресията.Ако не сме в хармония със самите себе си, как да се чувстваме в хармония с околния свят?