Нека само не изместваме темата, че според мен е много хубава и важна!

Нека се концентрираме върху страховете на осиновителите. Ако искате можем да отворим отделна тема за донорските зечевания. Мисля има сериозни разлики и специфики.

Наистина нека не разводняваме темата, защото съм съгласна, че осиновителките имат своите си специфични страхове и притеснения.

Затова, ако намерите за добре, преместете поста ми в друга тема.

Но понеже стана въпрос и за притесненията на решилите да прибегнат до донор, ето линк към английската организация на хора, сваързани с донорското зачеване. Има брошури оносно казването. Има и разкази на пораснали деца и друга информация.
Надявам се инфото да е полезно:
http://www.donor-conception-network.org/telltalkpubs.htm

Успех желая!

Ако останете насаме със себе си и много, ама много честно се попитате "Какъв ми е проблема с казването, защо ми се пълнят очите като си представя подобен разговор" - ще се изненадате колко много и различни отговори ще си дадете и всичките верни.

Не съм сигурна, доколко съм искрена докрай пред самата себе си, но ми се струва, че моите страхове във връзка със ситуацията на казването някак не са свързани с мене. Или поне съм убедена, че не това е основното ми притеснение...
Когато си затворя очите и си го представя, някак ми се свива корема. Причините, които ми хрумват "на прима виста" са следните:

(1) Струва ми се, че първият голям проблем е породен от обстоятелството, че си представям някакъв изключително зареден МОМЕНТ с главно "М"... - много сериозен, фатален, значим... И само този факт (на СУПЕР ВАЖНОТО СЪБИТИЕ) вече е достатъчен и е причина да ми е притеснено... Всички ние се вълнуваме и дори изпитваме страхове, когато предстои да ни се случи нещо значимо (изпит, важна среща, обяснение в любов)... Как да сме спокойни и в такъв момент...
Но! - ако си помисля за ситуациите, за които разказва Фуси - ежедневни, в които става дума за тези неща без драма, нямам проблем...

(2) Притеснявам се (много) за детенцето - как ще възприеме такава новина, колко ще го заболи... - това все пак зависи и от неговия характер и емоционален капацитет... В тази връзка съм си мислила... Аз все още не съм чела книгата на Нанси Верие за първичната рана. Попадала съм на отделни материали. Онова, което ме смущава е, че няма как да преценим, ДОКОЛКО тази първична рана е определяща живота на осиновеното дете. Притеснявам се, няма ли опасност самите ние да ПРЕЕКСПОНИРАМЕ проблема и чрез това (със съзнателно или подсъзнателно поведение и т.н.) да повлияем отрицателно на процесите... Все пак всички хора са различни, включително и малките човечета, няма как да изпитват една и съща болка... Освен това и предисториите на децата са различни... Mного ми се иска да поговорим за тези неща...

(3) Неизвестното плаши - Разбира се, че се притеснявам и от онова, което Фуси е описала в т.(3) от списъка си: "че ще го отблъсна и ще ми каже, че не съм аз майка му"... Това обаче ме занимава така или иначе, някак не го свързвам с момента на казване... Възможна "конкуренция" не ме плаши, а мисълта, че може да не сме в добри отношения с детенце...

П.П. Относно донорството и тайната - в съседна тема пише за подобни страхове... Как би се чувствал човек, когато познати коментират на кого прилича детето...

Chandra, може би ние с теб виждаме нещата малко по-различно от Фуси по една единствена причина. Тя си задава въпросите и получава отговорите, изричайки едно име и виждайки една усмивка и едно личице - тези на Нико. Може би ние не виждаме и усещаме толкова ясно нещата, просто защото не са се случили още. Сигурна съм, че когато му дойде времето ще успеем да се справим с това по възможно най-добрия начин, но за сега искам да бъда подготвена какво ще ме очаква. Много ми хареса и твоята мисъл за майката, която го е носила в сърцето си. Разбира се, че я знам, благодяра ти, че ни я припомни...
Гледам сериите за приемните семейства всяка неделя - там нещата са съвсем ясни.
Мише, много ти благодаря за историята! Ще се постарая да я запомня, а ако все пак я забравя - ти ще ми я припомниш! 
Преди години имаше един филм, български, в който ученичка роди дете и го даде на учителката си. Помните ли го? Силно ме развълнува тогава обяснението, което осиновителката даде на детето пред биологичната му майка - мисля, че точно това каза - за това, че детето има две майки - едната го е носила в корема си, а другата - в сърцето си. Ама и аз, като Фуси си мисля, че май искам да нямам конкуренция...

  само дето нищо не ми е ясно, ама лъжа добре 

Душенце, щом мислиш за тези неща сега, половината от работа ти е свършена - другата половина - в движение. Споко!
Бях чела много предварително, за нищо не бях подготвена и нямаше как да бъда. И сега не съм подготвена точно за въпросите, които ми задава моето диване ... ама оправяме се някак.

С любов, разбиране и доверие към детето всичко ще е наред!

колко пъти отварям тази тема и ....уж ще пиша ,а нещо ме спира!
Душка, изумявам се от расъжденията ти.
Когато аз се реших, нямаше книги на тази тема.Бях едва на 21г. Не съм си задавала такива въпроси ,защото знаех ,че няма да има отговор.Кога да кажещ ли?Никога няма да намериш подходящт момент.Сега е малък,разбиваш му детските илюзии,после влиза в побертет,тогава апсурт,незнаеш как ще реагира.Момента ти го определящ,казването в много малка възраст никога не съм го одобрявала.
Имам съседка която каза на малката си щерка,и тя не осъзнавайки какво говори на всеки срещнат ,дори и на непознати казваше ,че има две майки.Е според теб това добре ли е.Ти преценяш и ти решаваш кога и как,отговор тук няма да намериш.

Впечатли ме историята, която Чандра е разказала за познатата й, която е успяла да опази тайната досега, когато дъщеря й вече е семейна с деца...Не мога да си представя какви усилия са били нужни, колко лъжи е трябвало да бъдат изречени през годините, колки скълапени истории...Колко трудности си е създала тази жена и как се е оплела...Не я съдя, знам че доскоро в България беше едва ли не „срамно” да си осиновител или осиновен. Прошепването зад гърба на някого „Той е осиновен, нали знаеш?”, мисля че повечето сме го чували...Но не мога да си представя как и сега, когато дъщеря й е голяма и няма от какво да се страхува, че някоя съседка ще я нарани, тя не намира сили да бъде искрена с дъщеря си...Че не е намерила повод дори и когато дъщерята е била на път да стане майка и когато е станала, да отвори сърцето си и сподели един път в живота си истината. Предполагам, че са имали доста разговори вав връзка с бременността на дъщерята, с раждането...Но предполагам и че отново тази жена се е старала да пази чедото си и да не го нарани в неподхадящ момент. И така подходящият момент никога не идва и става все по-трудно. Не знам как е, но предполагам, че сега страхът е да не причини шок, да не бъде отхвърлена на стари години, да не тръгне дъщерята да търси биологични родители...Цял живот в страх да не се развали идеалната картинка!

Не знам дали лично аз бих имала сили за това...Но хората са различни...

Правя си извода само, че колкото се отлага момента, все повече човек се оплита и никога не намира подходящия повод

Имам познат, който научи, че е осиновен на повече от 30 години и то не от родителите си. И той е бил осиновен като бебе от родилния дом. Знам, че имаше голямо скарване, охлаждане...сега отвън нещата изглеждат нормализирани...отвътре не знам...

Дано в наше време намерим правилния път и успеем сравнително естествено да поднесем истината, без да създаваме допълнителни травми и запазвайки доверието..

П.С. Историята на mishanta е наистина много хубава!
П.С.1 vesito_69, писали сме по едно и също време и май в подобен смисъл

Душка си задава въпроси и се тревожи, и от това по-нормално нещо няма. Факт, че отговори няма да намери ако не си задава въпроси. А аз лично съм намерила отговор на много мои въпроси именно във форума- иначе какво търся тука ...

Душка не се пита "Дали", а "Как и кога" ... не разбирам какво странно има в това

Весито да разбирам ли, че твоето момче е осиновено когато ти си била на 21 години. Ще е много полезно за всички, ако искаш разбира се,  да споделиш кога и как му съобщи за осиновяването му.

бях на 21г когато подадох документи,на 24г когато си го взех.
Не съм си задавала такива въпроси.Може би око бях по зряла,въпросите ми щяха да са много ,страха по голям ,тогава и крачката е по трудна.

 Както казах ,подходящо време няма.Просто трабва да се говори да ти е приятел детето.Тогава гледахме сапунки ,примери колкото щеш там ,дискутирахме тоз как е постъпил ,другия какво казал,но мажех да видя реакцията му.Петах ако той е на тяхно място кокво би направил ,как би реагирал.Последния разговор преди да научи беше,,мамо, едно такова дете трябва да порасне ,да се ожени и чак тогава да му кажат,,
 Опитвала съм се да го подготвя,за този моменг,много пъти сме говорили на тази тема,но подходящ момент не съм намирала.Търсих си оправдания сама за себе си от сорта сега е малък ,нека да си изживее пълноценно детството,после дойде и момента в който отиде да учи в по голам град от 8кл.В най неподходящото за мен и за него време му казаха.Не по начин да му се подиграят, но все пак му го казаха.Не съм се опитвала да го лъжа,но до този момент не ми беше задаван въпрос от този вид.
 Нямаше драми,по скоро той утешаваше мен, а би трябвало да е обратното.Последиците дойдоха после,близките му ,,приятели ,,се отръбнаха именно поради тази причина.Нова година я изкара сам пред компютъра.Сега вече ги треудоля тези неща.Вече е голям мъж,скоро ще стане на 18год.Нама таини,всяко начинание е зад мен и аз зад него.Синът ми е приятел, опора в много неща,толкова много си го обичам.Надявам се и той мен.

Няма глупави въпроси. Единственият глупав въпрос е незададеният.  

Както казах ,подходящо време няма.Просто трабва да се говори да ти е приятел детето.Тогава гледахме сапунки ,примери колкото щеш там ,дискутирахме тоз как е постъпил ,другия какво казал,но мажех да видя реакцията му.Петах ако той е на тяхно място кокво би направил ,как би реагирал.Последния разговор преди да научи беше,,мамо, едно такова дете трябва да порасне ,да се ожени и чак тогава да му кажат,,
 Опитвала съм се да го подготвя,за този моменг,много пъти сме говорили на тази тема,но подходящ момент не съм намирала.Търсих си оправдания сама за себе си от сорта сега е малък ,нека да си изживее пълноценно детството,после дойде и момента в който отиде да учи в по голам град от 8кл.В най неподходящото за мен и за него време му казаха.Не по начин да му се подиграят, но все пак му го казаха.Не съм се опитвала да го лъжа,но до този момент не ми беше задаван въпрос от този вид.
 Нямаше драми,по скоро той утешаваше мен, а би трябвало да е обратното.Последиците дойдоха после,близките му ,,приятели ,,се отръбнаха именно поради тази причина.Нова година я изкара сам пред компютъра.Сега вече ги треудоля тези неща.Вече е голям мъж,скоро ще стане на 18год.Нама таини,всяко начинание е зад мен и аз зад него.Синът ми е приятел, опора в много неща,толкова много си го обичам.Надявам се и той мен.

Разсъждавайки върху темата си мисля, че може би най-добрият начин да се каже на детето е след като предварително е обсъдена и дискутирана темата в семейството по принцип за осиновяването, както е постъпила vesito_69.
Да се обясни спокойно и достъпно на детето кога и защо едно дете може да бъде осиновено. Обикновено в семействата с осиновяване темата е табу, стриктно се избягва, прави се подсъзнателно - малко като "щрауса", който си зарява главата в пясъка.., нещо, което допълнително нагнетява в детето грешни внушения по темата.
Да ви кажа честно моите страхове не са точно по пососка - конкуренция с биологичната му майка и дали ще предпочете нея, смятам че детето винаги ще предпочете да остане там, където има любов, а не гени (това показва и практиката обикновено)
Имам едни други страхове, но за тях по-късно! 
 

Хубава тема, du6ka! Ще я следя с интерес!
 Ние лично сме решили да споделим с децата, когато станат на по 3-4 години, в смисъл във възрстта в която може би вече биха ни разбрали какво искаме да им обясним. В къщи и в момемта се говори свободно на тази тема, но те са прекалено малки за да разберат... има време за всичко. 

Душка си задава въпроси и се тревожи, и от това по-нормално нещо няма. Факт, че отговори няма да намери ако не си задава въпроси. А аз лично съм намерила отговор на много мои въпроси именно във форума- иначе какво търся тука ...
Душка не се пита "Дали", а "Как и кога" ... не разбирам какво странно има в това

фусинко, много ти благодаря! Радвам се, че си ме разбрала правилно, както и повечето момичета, пишещи в тази тема. Аз наистина го мисля този момент и то най-вече заради децата, пострадали от научаването на тайната отвън. Заради децата, не заради мен... Сигурна съм, че ще намерим начин със съпруга ми, даже по-скоро той ще намери правилния начин и подходящото време. Много силно се надявам. А любовта е гарантирана!  Моите въпроси наистина са: "Как?" и "Кога?", а не "Дали?"...
Весито, какво се изумяваш толкова от разсъжденията ми? Упрек ли откривам? Или просто ми казваш, да не питам тук, щом така или иначе няма да получа отговора си четейки? Аз мисля, че другите момичета ме разбраха правилно. Темата е важна и ако не ни даде отговори на въпросите, които ни вълнуват, то поне ще ни насочи към стъпките, които ще извървим и ако можем да избегнем поне една грешка - това ще е много хубаво. Аз лично, много се надявах да се включиш в темата, но да ни дадеш съвети, да ни споделиш, ако желаеш, разбира се, тревогите и страховете си... Естествено, че обичаш сина си, хубаво е, че сте приятели, радваме се с теб на успехите му - какво хубаво есе беше написал...
Стана ми много мъчно...
Рeta, благодаря за включването. Пожелавам си твоя късмет! 

Хубава тема Душка!
Чета за вашия опит и мисли и благодаря ,че ги споделяте !
 Много страхове се борят в мен и този един тях. Докато четях темата си спомних ,че социалната ни попита дали бихме казали на детенцето и какво е отношението ни към "казването".Първоначалната ми реакция беше - о да ! разбира се не бих искала да разбере от някой доброжелател./За съжаление имам пример и горчив опит с мой близки /
Всъшност винаги съм била на мнение ,че детето трябва да знае да се "подготви" за момента в който разговора би бил различен от "къщата за бебета" и  наистина осмислен от детето ...Дори в мислите си съм разигравала такива сценарии.
Сега мисля така - убедена ,че това трябва да стане,но необременена  от реалната обич и егоистични подбуди  .
Кога и как ще стане ,тепърва предстои да разбера...силно се надявам да се справя !
Да не правя много грешки и да взимам правилни и разумни решения 

Имам една идея - защо не копираме линк към темата в темата за психологична помощ и да помолим за мнението на специалиста (на Ваня Савова)?

Ох, нещо ми стана на лаптопа - за трети път пиша...
Исках да благодаря на Фуси, на нея тук разчитаме основно, както и на Peta, че изказаха мнението си по темата. Щеше ми се тук да се включат и повече майки-осиновителки, знам, че има доста такива. Но, може би, дечицата им са още малки и не са мислили по въпроса.
Ние със съпруга ми винаги сме се оправяли сами с всички проблеми. Не сме търсили никаква професионална помощ, освен чисто медицинска. Сигурна съм, че когато му дойде времето, ще имаме отговорите. Ще имаме детето пред себе си, ще знаем възрастта му, както и ще опознаваме характера и чувствата му. Ще разберем как и кога да действаме. Само, че искам да съм подготвена...
Чандра, ако желаеш, дай линк в темата на г-жа Савова.

Сигурна съм, че когато му дойде времето, ще имаме отговорите. Ще имаме детето пред себе си, ще знаем възрастта му, както и ще опознаваме характера и чувствата му. Ще разберем как и кога да действаме.

Наистина ще е така, когато заживеете с детенцето отговорите ще дойдат сами! 

Само, че искам да съм подготвена...

А това не знам как ще стане....Колкото и да сме подготвени на теория, практиката показва друго  Пожелавам ти от сърце много скоро да разбереш какво искам да кажа! 
 

Чандра, ако желаеш, дай линк в темата на г-жа Савова.

Просто предположих, че за темичката тук и във връзка с въпроса, "кога е най-благоприятният момент и как се казва това" може да е интересно и мнението на специалистите ... Тези въпроси са много важни и интересни (нали затова четем книги, бъбрим със спецове, опитваме да се подготвим...),... но на мене в момента не са ми съвсем "на дневен ред"... Бих писала на психоложката във връзка с други мои болежки, но все още събирам смелост да го направя...  

Иначе е ясно, че няма как да сме подготвени за момента на казването и ще реагираме според ситуацията...
И аз благодаря за мненията на Пета, Фуси, Весито... - страхотни сте!

Здравейте момичета,

Да се включа и аз в темата за най-големия страх. От моя две и половина годишен опит ще ви споделя някои мои преживявания и мисли.

Първо, за Душка - нормално е да се страхуваш, но кога станеш мама на осиновено дете, ще разбереш, че всъщност това не е най-големия страх. Най-големия страх е дали винаги докато ти си жив, твоето дете ще е живо и здраво. Поне за мен това е най-големия страх и страха дали аз ще съм жива и здрава, докато моето дете има нужда от мен.

А за казването на детето, че е осиновено - трябва да се каже, спор няма. Аз лично почнах доста отдавна, няколко месеца след като малката си дойде у дома и лека, полека, започнах да й припомням как е била в домчето с другите деца, колко пъти съм ходила да я виждам, какво сме правили заедно преди да се вземем и т.н. След време, когато вече разбираше и можехме да установим и вербална връзка, започнах по различни поводи да й разказвам за това как сме се срещнали, за това че не е излезнала от моето коремче, както аз от бабиното, но че аз съм била нейната майка, дядо Боже е знаел това и ми е помогнал да я намеря и др. подобни.


Към днешна дата, тя знае много добре, че не съм я родила аз, знае името на жената, която я е родила, знае в кое домче е била и иска да я водя на гости при децата. Напълно е спокойна по темата. Но сега, след повече от две години ние имаме връзката, която нямахме в началото. Пълно доверие и безрезервна любов има между нас и това ужасно ми помага да се справям с отговорностите си на родител. За мен там е ключа - колкото по-уверен си в отношението си с децата и във връзката, която си създал с тях, толкова е по-лесно. Аз вярвам напълно на детето и тя на мен, надявам се това да ни помогне в по-тежки моменти. Сигурна съм, знам, че ще се справя. Всички притеснения са в миналото, именно защото сега тя е моето дете, което ме направи пълноценен родител.

За протокла, дъщеря ми е осиновена на 1.9 год., сега е 4 год. и 5 месеца. Трябваше да й обасня защо живее на друго място и какво си случва с нея, коя съм аз. За това и започнах от по-рано да говоря по тези теми. Аз съм нейн единствен родител и се гледаме напълно сами. Може би и за това сме си толкова близки.

Мисля, че след време вие сами ще усетите, познавайки децата си, кой е най-подходящия момент за казване. Разчитайте на вътрешното си чувство и интуиция, които с времето на родителтването стават все по-изострени и верни, а не толкова на теорията, която ще прочетете. Това е моя скромен съвет.

Sislie,
Благодаря ти, че сподели, опитът ти е много ценен! Смятам, че си намерила верният начин! Поздравления!