Мен малко взеха да ме отегчават тия псевдо-бунтарски статии, в които някоя мадама, с претенции да е водела кой-знае-какъв-невероятен социален живот, изведнъж остава леко разочарована от брака и майчинството (и себе си). Доста е модерно напоследък да се споделят разочарованията от неоправданите нереалистични очаквания и искрената почуда от образа в огледалото, показващ някаква омърляна и уморена жена, все едно това не е авторката - ами, маце, ей ти ги гримовете, прашасват в шкафа, гребенът си е на старото място, душът - в банята, от теб зависи да се пооправиш.
Също така потресът от това как е възможно да обичаш и да се дразниш на някого в едно и също време много ме дразни - тези жени за пръв път ли обичат? Защо любовта към детето трябва да е толкова различна от всичко останало, та да се учудваме, че не всичко в майчинството ни харесва? И как така откриваш след появата на детето, че мъжът ти не ти помагал? Ами, той никога не го е правил.
Убедена съм, че почти всеки ще открие нещо и от себе си в текста, но като цяло съм доста несъгласна чрез някакви чик-лит статии да се издига в култ образът на измъчената неподдържана майка, достатъчно "смела" да признае, че нищо човешко не й е чуждо.
Просто споделям, защото това е трети или четвърти подобен текст, който ми попада, откакто родих.