Народните приказки в България се предават от поколение на поколение вече много векове. Обикновено ги разказват бабите на внуците. С течение на времето те са претърпели промени, но продължават да носят в себе си основната цел – да предават ценности без да се натрапват, а точно обратното чрез забавляване за малки и големи. Приказките са неизменна част от нашия фолклор и минало, но и от нашето настояще и освен за забавление се разказват и с образователна цел. Затова много от тях са изпълнени с действия съвсем близки до реалните и имат за цел да ни дадат знание за добро и лошо. Няма българско дете, което да не е израснало с български народни приказки. Всеки родител със сигурност е необходимо да знаете поне няколко, които да можете да разкажете при нужда. И така  „Имало едно време...”

Който не работи, не трябва да яде
   Един ден когато Галинка се зажени, нейната майка казваше на старите сватове:
- Мамината дъщеричка не бива да се трепе, тя не е научена да работи. Не й давайте метлата да мете, защото ще си напраши очите. Сложете под главата й пухена възглавничка, защото тя е научена да спи на мекичко. Старите сватове се спогледаха, но нищо не казаха.
- Обещайте ми, че никога няма да й казвате лоша дума. Нейните уши не са научени да слушат лоши думи.
- Колкото за лоша дума, не се тревожи, в нашата къща такова нещо няма - каза старият сват и се качи на каруцата. До него се намести свекървата, а отзад седнаха младоженецът и Галинка. Потеглиха за другото село. Цял ден пътуваха, защото селото беше далеко. Вечерта, щом пристигнаха, свекървата приготви една баница, закла пиле, свари го в тенджерата, слезе в мазата и наточи вино. А Галинка седеше на едно столче, скръстила ръце, и си мислеше:
"Ах, каква сръчна жена е тая моя свекърва, също като майка ми. Добър живот ще живеем тук".
Навечеряха се хубаво и легнаха да спят. На другия ден старият свекър стана рано и събуди всички:
- Хайде - викна той, - ставайте да вървим на нивата!
- Какво ще правим там? - потърка сънените си очи Галинка и почна сладко да се прозява.
- Ще копаем царевица.
- С мотики ли? - попита мамината дъщеричка.
- То се знае, че с мотики - обади се свекървата.
- Аз няма да дойда.
- Защо? - запита младоженецът.
- Защото мотиката е тежка, а пък аз не бива да вдигам тежки работи.
- Остави я - рече бащата. - Нека разтреби къщата и приготви ядене за довечера. И тук трябва човек.
Отидоха домакините на нивата, а младата невяста остана вкъщи. До обяд се излежава. Като стана, тя усети, че е изгладняла, и започна да търси нещо за ядене, но не намери нищо в тенджерите.
- Нищо не са ми оставили, забравили са ме - протегна се Галинка и влезе в градината да погледа цветята. - Ах, че хубави цветя! - викна тя, почна да ги къса и да ги мирише. Отиде до близкото черешово дърво. Полежа на тревата под дървото, както лежеше, откъсна няколко череши, за да залъже глада си, и почна да се прозява. Тъй прекара деня. Вечерта тримата копачи се върнаха изморени от работа, капнали от умора. Огледаха се и що да видят: къщата неразтребена, огнището угаснало, кокошките заспали ненахранени. Свекървата хвърли мотиката. Запали огъня, сложи картофи в тенджерата и замеси една бяла пита. Набързо приготви вечерята. Галинка я гледаше, седнала на един стол, и си клатеше краката. Когато вечерята беше готова, свекървата покани всички:
- Хайде сядайте да вечеряме!
Галинка се намести първа. Свекърът взе питата и я разчупи на три парчета. Едното даде на жена си, другото - на сина си, а третото остави за себе си.
- А на невястата? - обърна се към него свекървата.
- Защото който не работи, не трябва да яде!
Галинка прехапа устни, нацупи се и стана от трапезата. Прибра се в стаята си и започна да плаче. Цяла нощ не можа да заспи от глад. На сутринта се повтори същото. Тримата работници отидоха да садят зеленчукова градина. Галинка не тръгна с тях. И този ден разглезената невяста не пипна нищо. Късно вечерта тримата работници се върнаха, пак капнали от умора. Свекървата, навъсена, замеси пита и когато седнаха на трапезата, свекърът отново раздели питата на три парчета. Галинка остана с празни ръце.
- Защо не даваш хляб на невястата? - попита свекървата.
- Защото, който не работи, не бива да яде! - отвърна свекърът.
Цяла нощ Галинка се въртя гладна в леглото и дълго мисли. Сутринта като стана потърси с очи свекъра, свекървата и мъжа си, но не ги видя, защото бяха излезли на нивата още по тъмно. Тогава Галинка запретна ръкави. Измете къщата и двора. Донесе вода от чешмата, поля цветята в градинката, запали огъня и сготви ядене за работниците. Замеси брашно, изпече една пита. Вечерта уморените работници, като видяха какво е свършила невястата - очите им светнаха. Галинка сложи трапезата, подаде питата на стария сват и с трепет зачака да види какво ще направи. Свекърът пое питата и я разчупи на четири къса. Най-големия подаде на Галинка и рече:
- Яж, чедо, ти заслужи хляба си, защото днес си се трудила здравата!
Галинка пое хляба и почна да яде. Никога не беше яла такъв сладък хляб.

Болен здрав носи
   Един гладен вълк се разхождал в гората. Срещнал лисицата, която като  го видяла колко е гладен решила да му отмъсти заради неговата сила, смелост и силните му зъби.  Тя винаги опитвала да прави хитрини и когато можела показвала на вълка колко е умна и хитра. Приближила се лисана до вълка и започнала радостно да подскача и да се търкаля около него.
            Кумчо Вълчо я погледнал сърдито и я попитал:
-      Какво има, Лисо? Защо си толкова весела и радостна?
-      Как няма да съм радостна - казала лисицата. – Та аз съм сита и пресита. В селото са вдигнали сватба за чудо и приказ. Толкова много ядене не бях виждала. Хапнах си няколко печени кокошчици пък се сетих за тебе. Рекох си:”Къде ли е сега Вълчо, та не дойде да опита от печените агънца?”
Вълчо не се сдържал и рекъл на лисицата:
-      Хайде Лиске да ме заведеш на тази сватба та и аз да похапна и да се заситя.
-      Да вървим Вълчо – рекла Лиса -   Ще те заведа та цял живот да помниш и разказваш.
Вървели, вървели и стигнали в селото. А тогава къщите били малки, ниски, покрити със слама. Вълкът и лисицата скочили на покрива на една къща, дето имало сватба, и Кума Лиса погледнала през комина.
По едно време рекла:
— Ау, силна ракия, брей, изгори ми устата!
— Лиске, ама дават ли ти да пиеш? — попитал Кумчо Вълчо.
— Дават, Кумчо, дават! — рекла Кума Лиса и пак мушнала главата си в комина. — Ау, колко хубаво е изпечено това пиле и с масло е полято. Е, тия хора знаят как да приготвят вкусни пиленца.
Кумчо Вълчо облизал устата си и побутнал лисицата:
— Кума Лисо, хайде сега и аз да похапна малко. Гладен съм!
— Ела, кумчо! Застани тук на моето място и пъхни главата си в дупката.
Кумчо Вълчо пъхнал главата си през комина, лисицата го бутнала и той паднал право на сватбарската софра. Развикали се сватбарите, разтичали се, грабнали кой дърво, кой вила и погнали вълка. Той едва избягал в гората, пребит от бой.
Докато сватбарите гонели Кумчо Вълчо, лисана слязла през комина в стаята. Там до огнището стояла само невестата. Лисана залапала бързо яденето, дето било на масата. После видяла едно гърне с кисело мляко и пъхнала главата си в млякото. Невестата я видяла, грабнала машата и тупнала лисицата по гърба:
— Шшшът, червена котано, какво си нападнала млякото?
Кума Лиса се измъкнала и беж да я няма. Ама в бързането цялата й глава била омацана с мляко. Като стигнала в гората, излегнала се и помислила: какво ли стана с Кумчо Вълчо? Дали го пребиха? И както си мислела, изведнъж видяла вълка, едвам пристъпвал от болки. Тя започнала да пищи и да нарежда:
— Олеле, пребиха ме тия лоши хора. Олеле, само по главата ме биха, та мозъкът ми изтече.
Вълкът се ослушал и познал гласа на лисицата. Полека, полека стигнал при нея:
— Олеле, Лиске, пребиха ме! — оплакал се той.
— Ох, Кумчо, мене ме пребиха. Костите ми счупиха, мозъка ми изкараха. Я погледни ми главата, целият мозък е разсипан. Не мога да се замъкна до вкъщи, да си умра при децата, да ме не разнасят тук орлите и враните.
Кумчо Вълчо, като я слушал как рони сълзи, дожаляло му и рекъл:
— Ще ти помогна, Кума Лисо, да си отидеш до вкъщи. И аз съм пребит, ама мозъкът ми не е изтекъл.
Навел се Кумчо Вълчо, Кума Лиса скочила на гърба му и се усмихнала. Повървели малко, вълкът едва пристъпвал от болки, а Кума Лиса не могла да се сдържи от радост, че болният я носи, та си рекла:
— Болен здрав носи, болен здрав носи!
— Какво казваш, Лиске?— попитал Кумчо Вълчо.
— Нищо, Вълчо, нищо! Бая си на болната глава та да ми мине.
Пак тръгнал Кумчо Вълчо и Кума Лиса занареждала:
— Болен здрав носи, болен здрав носи!
— Потърпи, Лиске, потърпи! — замолил я Кумчо Вълчо. — Скоро ще стигнем у вас, потърпи още малко!
А Кума Лиса примирала от смях и пак думала тихо:
— Болен здрав носи, болен здрав носи!
Кумчо Вълчо се поослушал добре и разбрал приказките на лисана. Ядосал се люто и я изхвърлил от гърба си:
— Чакай сега да видя кой е болен и кой здрав!
Побягнала Кума Лиса, бягала, колкото сили имала, ама вьлкът здраво напирал с всички сили. Лисицата се вмъкнала в дупката си, но Кумчо Вълчо я хванал за единия крак. Тя приплакала от болка, но завикала високо:
— Дръж, вълчо, корен, дръж, вълчо, корен!
И вълкът, нали си е глупав, пуснал крака на лисицата и захапал един корен. Лисицата изпищяла:
— Олеле, майчице, краченцето ми отиде! Олеле, майчице, краченцето ми изяде!
Кумчо Вълчо, като чул това, настървил се още повече и дърпал с всички сили, докато изкъртил зъбите си.
Лисицата, доволна от това, че е отмъстила на Кумчо Вълчо, и сега ходи сама и напада селските курници. А Кумчо Вълчо, когато си спомни за хитрината на Кума Лиса, притъмнява му пред очите и изяжда всичко, каквото му падне.

Златното момиче
   Живели едно време мъж и жена. Те си имали дъщеричка , хубава като цвете. Който я видел, очи не можел от нея да откъсне. Живели си те щастливо, но не било писано това да продължи дълго - майката се разболяла от тежка болест и скоро починала. Останал сам-самичък мъжът с момичето. Трудно му било да се грижи за всичко и съседите му го посъветвали да се ожени повторно. Скоро той довел в къщи новата си жена. Мащехата също си имала момиче и така намразила заварената си дъщеря, че не можела да я търпи. Все я хокала и карала да върши най-тежката работа и все мърморела на мъжа си заради нея. Една вечер мащехата му рекла:
- Не ща дъщеря ти вкъщи. Да се маха оттук! Ако ли не - аз ще се махна!
Натъжил се мъжът. Той обичал много момичето си и не искал да послуша мащехата. Започнали всеки ден да се карат. Днес кавга, утре кавга и най-подир на бащата му причерняло пред очите. Дотегнал му такъв живот и склонил да направи каквото втората му жена искала. Мащехата замесила питка с пепел, турила я в торбата на мъжа си и го изпроводила от къщи заедно със завареничето. Заръчала му да не се връща с дъщеря си.
Мъжът повел момичето към затънтена планина, обрасла с гъста гора. И щом се изкачил на един висок връх, извадил питката, търкулнал я по стръмното и казал на момичето да я донесе, за да обядват.
То хукнало след питката и дълго я гонило из тъмните гъсталаци. Когато се върнало, бащата си бил отишъл. То взело да вика и да го търси. Викало и плакало, викало и плакало, скитало се из пущинака докато се мръкнало. Изведнъж в тъмното съгледало малка къщичка на горската поляна.
От прозорчето й се чул глас:
- Кой плаче? Момче ли си или момиче? Ако си момче - върви си по пътя, ако си момиче - влез при мене!
В горската къщичка живеела чудновата бабичка. Сивозелените й коси били много редки, но дълги и вятърът ги духал на всички страни, тъй че приличали на паяжина. Носът й бил остър, ноктите - дълги и закривени, а на рамото й седял бухал. Горската магьосница прибрала момичето при себе си и го нагостила.
На сутринта то станало рано и докато магьосницата още спяла, разтребило, поръсило пода с вода и измело. А бабичката станала, умила се, взела бухала и тръгнала по свои работи из гората. Ала преди това заръчала на момичето да нахрани животинките й - все разни змии и гущери.
- И да не те е страх от гадинките ми! - рекла тя. - Те не хапят.
Момичето нахранило змиите и гущерите. После откачила мънистата от врата си и вързало на всяка гадинка по едно герданче.
По обяд бабичката се върнала, а гадинките я посрещнали и взели да й се хвалят:
- Бабо, кака ми върза герданче! Бабо, кака и на мене ми върза герданче!
Пък бабичката отвръщала:
- И баба ще върже на кака герданче! И баба ще върже на кака герданче!
Близо до къщичката течала река. Щом се наобядвали с вкусната гозба, бабичката рекла на момичето да идат да поседнат край брега на реката. След малко слънцето напекло бабичката, тя се прозинала и рекла:
- Аз може и да заспя, а ти видиш ли водата да тече червена, не ме събуждай. Видиш ли я да тече синя, пак не ме събуждай. Ала щом потече жълта, веднага ме събуди!
И бабичката заспала. По едно време реката придошла червена. След червената вода потекла синя. Синята вода се сменила със зелена, после на талази заприиждала черна. Най-накрая забълбукала жълта вода и момичето събудило бабичката. Тя бързо го уловила за косата, потопила го в реката и викнала:
- Дръж, баби, каквото можеш! Дръж, баби, каквото можеш!
Момичето я послушало, хванало каквото му попаднало между ръцете и когато бабичката го извадила от водата, държало едно сандъче. После горската магьосница изпратила момичето до пътя в края на гората, махнала му с ръка за сбогом и изчезнала. А то тръгнало по пътя и скоро се прибрало вкъщи. Щом застанало на прага, мащехата и бащата ахнали - едно златно момиче стояло на вратата и греело с невиждана хубост. Протегнало ръце златното момиче, подало сандъчето на баща си и когато той го отворил, що да видят - сандъчето било пълно до горе с жълтици. От този ден мащехата взела да вехне от завист, а и на мъжа си мира не давала да заведе и нейното момиче в гората, та да стане и то хубаво и богато.
- Щом толкова искаш, ще го заведа. – съгласил се той.
И мащехата запретнала ръкави, гребнала от най-хубавото бяло брашно и го пресяла три пъти. Омесила питка, опекла я, увила я в чиста кърпа, после я сложила в торбата и я дала на мъжа си. Той нарамил торбичката и повел доведената си дъщеря към върха. Като стигнали на същото място, бащата търкулнал питката и изпратил момичето да я търси. После бързо се скрил и се върнал в къщи. Щом настигнало питката, момичето взело да търси баща си. Търсило, търсило, не го намерило. Заплакало, завикало и започнало да се лута из гъстата гора. Вечерта излязло край къщичката на бабичката и чуло гласа й:
- Какво си ти, баби? Момче ли си или момиче? Ако си момиче - ела при баба, ако си момче - върви си по пътя!
- Момиче съм, бабо, момиче съм!
- Като си момиче, влез!
И също като предишния път, бабичката магьосница прибрала гостенчето и го нагостила. Ала на сутринта то не станало от леглото преди бабичката. Почакало да му направят закуска и пръста си дори не помръднало да разтреби и помете, както сторило другото момиче. Бабичката си замълчала, нищо не казала. Взела бухала и пак тръгнала в гората. Ала се върнала от прага и заръчала на гостенчето да нахрани животинките й. Казала му да не се плаши, защото не хапят. Момичето попарило трици, но не почакало да изстинат, ами веднага ги дало на змиите и гущерите да ядат и те си изпопарили езиците. И щом се върнала бабичката по пладне, посрещнали я и взели да се оплакват:
- Бабо, мене кака ме попари! Бабо, и мене кака ме попари!
- И баба ще попари кака! И баба ще попари кака! - намръщила се магьосницата.
Наобядвали се двете и тя рекла на момичето да идат край реката. Поседели малко, на бабичката й се додрямало и тя рекла:
- На мен ми се доспа, може и да задремя. Пък ти, видиш ли реката да идва червена, не ме буди. Видиш ли я да дойде зелена, пак не ме буди! Не ме буди и като я видиш бяла. Щом стане жълта също не ме буди, ала видиш ли я черна, да ме събудиш!
Бабичката задрямала, а момичето видяло, че реката придошла червена. Изтекла се червената вода и дошла зелена. След нея потекла бяла. После бялата се сменила с жълта като злато. Момичето харесало жълтата вода и топнало малкия си пръст в нея. Пръстът се позлатил и така си останал - златен. А подир златната вода потекла черна. Тогава момичето събудило бабичката, тя станала, хванала го за косите и го потопила в черната вода. Държала го и му викала:
- Дръж, баби, каквото можеш! Дръж, баби, каквото можеш!
Грабнало момичето каквото му попаднало и бабичката го извадила от водата. Девойчето държало в ръце едно сандъче. После магьосницата изпроводила гостенчето до края на гората и го пуснала да си върви. Щом момичето влязло вкъщи, мащехата примряла - дъщеря й била черна като дявол, а като отворили сандъчето, от него се разпълзели жаби, змии и гущери.
- Какво си направил с дъщеря ми, проклетнико? - закрещяла злата жена на мъжа си.
- Ох! - рекъл той. - където заведох едната, там заведох и другата. Каквото сторих с едната, същото сторих и с другата. Пък къде са ходили те, какво са правили и какво е станало - колкото знаеш ти, толкова знам и аз.
Не минало много време и царският син чул за златното момиче, което било толкова хубаво, че нямало второ като него, и го поискал за жена. Изпроводил сватове, ала мащехата скрила от тях златното момиче под едно корито и вместо него облякла в булченска рокля и забулила в було своята дъщеря. Казала й да подава изпод булото само позлатения си пръст, та хората да мислят, че тя е златната невеста. Сватбарите тръгнали, а петелът спрял да рови, плеснал с криле и изкукуригал:
- Кукуригууу! Златна кака под корито скрита, черна кака - на кон язди!
- Тази работа не е чиста! - решили сватбарите. - Я да видим кого водим на царския син!
Вдигнали булото на булката и що да видят - черна като дявол грозница. Върнали обратно лъжкинята на майка й и намерили златното момиче скрито под коритото. И когато въвели златното момиче при царския син, целият дворец грейнал от хубостта й. Двамата се оженили и живели щастливо чак до старини.

Кой каквото прави - на себе си го прави
Като ходел да проси от къща в къща, един слепец все си говорел:
- Кой каквото прави - на себе си го прави!
Дочула го жената на селския чорбаджия, дето дерял кожите на сиромасите, и му се заканила:
- Знам, че туй, дето го приказваш - за моя мъж го приказваш, но ще те науча аз тебе, когато минеш втори път.
И като запретнала ръкави, чорбаджийката замесила една питка и преди да я опече - сложила отрова в тестото. Когато слепецът минал край чорбаджийската къща, чорбаджийката викнала от прозореца:
- Хей, дядо, я ела насам!
И му подала питката.
- Вземи я - рекла - топла е. Замесила съм я, да ти се отплатя за мъдрите думи.
Старецът промълвил едно благодаря, поел питката, пуснал я в торбичката си и си тръгнал. Излязъл от селото. Поел по широкия път. Късно вечерта някъде по пътя го срещнал чорбаджийския син, яхнал кон. Той слизал от планината, където били бащините му кошари.
- Хей, дядо - поспрял коня си чорбаджийският син, - ти като ходиш да просиш, не може да не носиш хляб в торбата си. Дай ми да хапна, защото ми се вие свят от глад. Горе, в планината, нашите нагъват просеник, а пък аз не мога да го ям.
- Ще ти дам, сине - рекъл старецът и извадил питката от торбата. - Отчупи си половината. Одеве ми я даде една добра жена.
Чорбаджийският син грабнал питката и извикал:
- Цялата, цялата я дай! А ти ще си изпросиш друга - нали нямаш друга работа.
И като захапал питката, месена от майчината му ръка, той бутнал коня и отминал. Додето стигне у дома си, лакомият мамин син почнал да се превива от болки. Щом влязъл, той се тръшнал в леглото и изпъшкал:
- Майко, умирам.
Майката се смаяла и слисала. Най-сетне и дошло на ум, че може да е отровен, и го попитала какво е ял.
- Нищо - отвърнал болният, - само една питка изядох. Друго не съм слагал в устата си.
- Кой ти я даде?
- Един просяк. Срещнах го по пътя, поисках му хляб и той ми даде питката.
Като чула тия думи, майката пропищяла:
- Майчице, какво направих! Просякът ми казваше, че кой каквото прави - на себе си го прави, вярна му беше приказката, добре казваше той, но кой да слуша!

Кума Лиса и Ежко Бежко
   Някога си, било много отдавна, Кума Лиса и Ежко Бежко се сприятелили много. Те толкова се обикнали, че където отидела лисицата, и таралежът след нея; където е таралежът, там търси и лисицата. Веднъж лисицата рекла:
- Ежко, хайде да отидем в поповото лозе и да си хапнем грозде.
- Идвам, Кума Лисо, идвам - рекъл Eжко. - Само че, да ти кажа правичката, страх ме е да не попаднем в някой капан, че нощес съм сънувал лош сън.
- Ех, и ти, Ежко! - засмяла се лисицата. - От какво те е страх? Щом си с мен, няма защо да се страхуваш. Лъжи имам, колкото искаш. В кола можем да ги натоварим и да ни избавят от беда. А ти, Кумче Ежче, знаеш ли поне една лъжа?
Ежко Бежко се усмихнал:
- Аз, Кума Лисо, зная само трички и си ги пазя за черни дни.
- Е, хайде тогава, мили Ежко, тръгвай с мен и не се бой. Каквото ни дойде до главата, аз ще се оправям.
Таралежът се съгласил и тръгнали към поповото лозе. Влезли в лозето и започнали да ядат грозде. Като ходели от лоза на лоза, за да търсят по-сладко грозде, изведнъж - щрак - лисицата попаднала в капана.
Като се видяла заключена в капана, тя почнала да вика:
- Ох, горката аз! Ох, Ежко, бързо ми кажи една лъжа, че загивам!
- Как, Кума Лисо? Че ти имаш лъжи много, а сега от мен да искаш? Аз само трички си знам и ги пазя за черни дни.
Лисицата приплакала:
- Много знаех, Ежко, ама сега всички забравих. Кажи ми ти само едничка, да се спася.
Таралежът въздъхнал:
- Е, сега като дойде попът, ти се престори на умряла. Той ще те извади от капана, ще те удари няколко пъти, ще те хвърли на единия край на лозето, та да те вземе, като си тръгне вечерта за вкъщи. Другото е близо до ума.
Като рекъл това, Ежко Бежко избягал в гората и се скрил, а Кума Лиса се престорила на умряла. Дошъл попът. Видял, че лисица се е хванала в капана, и извикал:
- А, падна ли ми най-после, пуста лисицо? Колко се мъчих аз, докато те докарам в капана. Всяка година ми береш гроздето, но сега баба попадия ще има да носи кожух през зимата.
Отворил капана, извадил лисицата, ударил я няколко пъти с една дебела тояга и я захвърлил накрай лозето, та да я вземе вечерта. Лисицата това и чакала. Щом попът я захвърлил и тръгнал из лозето, тя скочила и взела да му се подсмива:
- Ех, дядо попе, ще има да носи баба попадия лисичи кожух!
- Ах, ти пущино! Ще ми паднеш още веднъж на ръцете! - заканил се дядо поп.
Не минало много време, и лисицата пак рекла на таралежа:
- Хайде, Ежко, да отидем на гроздобер в поповото лозе.
- Кума Лисо, мила моя посестримо, ти забрави ли каква беда те сполетя. Не ти ли стига, че едвам се спаси тогава, ами пак искаш да крадем?
- Хайде, хайде, Ежко, забрави миналото. Да отидем да си хапнем грозденце.
Отишли. Тъкмо се промъкнали в лозето, и лисицата - щрак! - право в капана попаднала:
- Ох, Ежко, бързо ми кажи една лъжа, че ще загина.
- Е, Кума Лисо, една ти казах и ако сега ти кажа още една, какво ще остане за мен? Нали знаеш, че само три лъжи зная, а ти ги имаш много. Какво ще стане с мен, когато изпадна в беда?
- Моля ти се, Ежко, помогни ми. Само ти можеш да ме спасиш от тоя железен капан.
Не изтърпял таралежът и рекъл на лисицата:
- Е, кумице, като дойде попът, ти пак се престори на умряла. Попът сега ще те върже хубаво, ще те натовари на колата и вечерта ще те отнесе в къщи. Ще те развърже, ще те остави навън - на стълбището или пред вратата - и ще влезе в къщи, да вземе нож да те дере. Ти тогава бягай по стълбите надолу и се оправяй.
Лисицата направила, както я научил таралежът. Дошъл попът и като видял умрялата лисица, рекъл:
- Сега вече няма да ми избягаш!
Отворил капана, стоварил няколко тояги по гърба на лисицата, вързал я здраво с едно въже и я хвърлил в колата. Вечерта отишъл вкъщи, занесъл лисицата пред вратата, развързал я и влязъл вътре да вземе нож. А дотогава лисицата не трепнала - преструвала се на умряла. Но щом усетила, че въжетата не й стягат краката, скочила и беж да я няма.
Излязъл дядо поп и що да види - от лисицата нямало и следа.
- Пак ме надхитри пущината! - простенал попът. - Ама тя ще ми падне и друг път! Ще има да си плаща за тия лъжи!
След няколко дни лисицата пак поканила таралежа да ходят за грозде. Таралежът, сиромах, никак не искал да отиде, ама що да прави? Може ли да откаже на добрата си приятелка нещо? Съгласил се със страх и тръгнали. А този път попът обградил лозето с дълбок ров. Лисицата се позасилила малко и прескочила рова. А какво да прави таралежът! И той си напънал силите и скокнал, ама право в дълбокия ров:
- Хайде сега, мила Кумичке Лисичке, кажи ми една лъжа, че загинах!
- Ех, Ежко, много знаех, ама ги забравих! - рекла лисицата.
- Е щом е така - рекъл Ежко Бежко, - ела поне да се опростим. Ела, кумичке, да се целунем за сбогом, че за мен няма да има вече спасение.
Лисицата се навела да я целуне Ежко, а той я прегърнал силно и я захапал за муцуната. И не щеш ли, точно по това време се задал и попът. Лисицата, като го видяла, спуснала се да бяга и измъкнала със себе си и Ежко Бежко, който здраво се впил за муцуната й. Лисицата бягала, попът след нея, тя бяга, той след нея, най-после успяла да се измъкне и да спаси и таралежа.
- Ах, пуста, пуста да останеш, лисичке - викал попът. - Не ти ли стига, дето идваш тук и ядеш най-хубавото ми грозде, ами си взела и торба този път? Но ти ще ми паднеш друг път, ще те убия, да знаеш!
- О, дядо попе, още веднъж ако ме хванеш, тогава да се похвалиш! - извикала лисицата и се скрила в гората.
Оттогава се разделили с таралежа и никога вече не се срещат. Щом я усети таралежът, прави се на кълбо и лисицата го подминава.

Косе-Босе
   Напекло топлото мартенско слънце. Закапали весело капчуците. Стопанинът грабнал ножицата и се провикнал кьм косето:
- Хайде, Косе Босе, тръгвай с мене да подрежем лозите!
- Не мога - отвърнало косето, - защото си имам работа: гнездо вия.
И отлетяло за сламчици.
Избуяли новите ластари на лозите. Бръмнали пчелите по градините. Стопанинът нарамил мотиката и погледнал към гнездото на косето:
- Тръгвай, косе, с мене - да прекопаем лозето.
- Дума да не става! - отвърнало косето. - Аз тъкмо сега съм захванало да снасям яйца!
И се накокошинило в гнездото.
Дошло лятото. Стопанинът нагърбил пръскачката и пак викнал на косето:
- Косе Босе! Хайде да пръскаме, че маната може да изгори гроздето.
- Върви сам! Не виждаш ли, че аз тука пиленца мътя! - отвърнало косето и притихнало в гнездото.
Гъсти буренаци заглушили лозите. Грижовният стопанин попитал косето:
- Няма ли, косенце, да дойдеш с мене - да оплевим лозето?
- Няма! - отвърнало косето, - Сега пък ще уча пиленцата си да хвърчат.
Настъпила есента. Кехлибарени гроздове натегнали под лозите. Стопанинът подкарал колата към лозето.
- Къде си, Косе Босе? - провикнал се той.
- Тук! - изчуруликало косето.
- Хайде да берем грозде!
- Ида! - пръпнало косето. - Почакай само да повикам пиленцата си. Всички ще берем!
Но лозарят му казал:
- Почакай, косе, почакай ти сега. Който не е работил, няма и да яде.

Лоша дума не се забравя
   В една гора имало пещера и в нея малки мечета. Край пещерата дървар сечал дърва и видял, че едно меченце излязло из един храст и се закачило в шипките. Мъчило се горкото мече да се откачи от острите бодили на шипката, ала не могло. Дърварят оставил брадвата и отишъл, та помогнал на мечето и го откачил от шипката. После го прегърнал и отнесъл до пещерата, оставил го само да се оправя и се върнал,  грабнал брадвата и започнал работа. Близо някъде била мечката, майката на меченцето, тя видяла какво направил човекът и отишла да му се отблагодари:
— Човече, ти ми стори голямо добро — рекла тя. — Искаш ли да станем приятели?
Човекът се съгласил и двамата се сприятелили. Отначало човекът се боял от мечката, но полека лека свикнал с нея и станали големи приятели. Всякога, когато идвал в гората за дърва, мечката излизала и му помагала, докато натовари колата, а после дълго го изпращала и се уговаряли за нови срещи там, близо до пещерата, където той спасил меченцето й. И човекът, колкото пъти идвал в гората за дърва, все отсядал близо до пещерата, мечката му помагала и си разговаряли като добри другари.
Те станали толкова близки и обични приятели, че веднъж, когато се разделяли, целунали се по устата, а човекът казал на мечката:
— Ех, добри приятелю, много си добър приятел, всичко ти е хубаво, ама едно ти не струва: миришеш на лошо!
Човекът дори и не помислил добре какво е казал, та не се и досетил, че тази дума може да обиди мечката. А мечката клюмнала. Тежка, като камък, паднала човешката дума в сърцето й и силно я заболяло, ала нищо не му казала, само си протегнала врата и се примолила:
— Човече, я ме удари с брадвата по главата, колкото можеш силно, ако не, ще те изям!
Човекът се пообъркал и мъчил всякак да измоли мечката да не я удря. Ала тя не отстъпвала от речената дума: удари ме силно и толкова! Не ме ли удариш, ще те изям! И най-сетне, тя като не отстъпила, той замахнал с брадвата и я ударил силно, та й направил голяма рана. Разделили се посърнали, но пак се уговорили да се търсят на същото място край пещерата.
Много пъти ходил след това дърварят в гората, обикалял около пещерата, ала никога не се срещнали с мечката. Той си мислел, че тя е умряла от тежката рана, и не можел да се начуди защо така й хрумнало да иска да я посече, когато били толкова добри приятели. Минали много години и човекът забравил за мечката. Но веднъж случайно връхлетял на нея в гората. Познали се, здрависали се като стари познайници. Когато човекът натоварил колата с дърва и се приготвил да подкара воловете, мечката му рекла:
— Я огледай добре главата ми, приятелю, дали ще видиш раната, гдето някога ме удари с брадвата.
Човекът разгърнал козината на врата й — раната била зараснала и дори белег нямало, та рекъл на мечката:
— А бре, приятелю, то дори не се познава да е имало рана. А аз, спомням си много хубаво, като че вчера беше, ударих те доста силно тогава и дори мислех, че си умряла от дълбоката рана.
Мечката рекла:
— Видиш ли, добри ми приятелю, че раната зарасна, и аз забравих за нея, но оная дума, дето ми каза тогава, няма да забравя, докато съм жива. От мен да знаеш: дълбока рана заздравява, а лоша дума не се забравя.

Неволята
   Един дървар имал двамa синове. Всеки път, когато отивал в гората, той водел по един от тях за помощник. Веднъж дърварят натъкмил колата и казал на синовете си:
- Хайде, момчета, идете сами в гората за дърва, а пък аз ще остана вкъщи да си отпочина, защото много се изморих.
Момчетата се зарадвали, че им се паднал случай да отменят баща си, и подкарали колата. На излизане от вкъщи по-големият се обърнал назад и попитал баща си:
- Абе тате, ако ни се повреди колата, кой ще ни я поправи?
- Не берете грижа - отвърнал бащата, - ако строшите колата, повикайте неволята, тя ще я поправи.
Отишли момчетата в гората. Разпрегнали, пуснали воловете да пасат и грабнали секирите. Развъртели се. Захванали да секат. На бърза ръка насекли дърва, натоварили и претоварили колата. Впрегнали пак добичетата и потеглили.
Не щеш ли, насред пътя, като се спускали по едно нанадолнище, претоварената кола се засилила, блъснала хомота и строшила теглича. Двете момчета прехапали устни: ами сега как ще откарат дървата? Тогава по-големият се досетил за поръчката на баща си и захванал да вика колкото му глас държи:
- Невольо! Невольо! Ела да ни поправиш колата!
Никой не се обадил.
- Невольооо! - екнал още по-силно гласът на малкия. - Ела, че загазихме!
Но гората била глуха и неволята я нямало никаква.
Смрачило се. Птиците се прибрали в гнездата си. На небето се появила месечина.
- Бате - рекъл по-малкият брат - то се видя, че тая проклета неволя няма да дойде. Кой я знае къде се е запиляла - навярно поправя друга кола или пък лежи под някое дърво. Я хайде ние сами да си поправим колата.
- Как? - попитал по-големият. - То не е лесна работа.
- Ще отсечем нов теглич от сухо дряново дърво, ще го издяламе и готово!
Речено-сторено. Разтичали се двете момчета, намерили сух дрян, отсекли го, издялали го хубаво, направили нов теглич и го сложили на мястото на счупения.
Откарали колата у дома си.
Додето разтоварвали дървата, те разказали на баща си какво се е случило.
- Остави се, тате, насред пътя строшихме теглича. Захванахме да викаме неволята. Викахме, викахме, гърлата си продрахме, но тя не се обади, сякаш беше потънала в земята. Тогава се запретнахме сами и си направихме нов теглич, по-як от стария.
Бащата се усмихнал и рекъл :
- Ех, момчета, вие сте търсили неволята из пущинаците, а тя била при вас. Самата неволя ви е помогнала да си поправите колата. Поразмислете малко и ще разберете, че съм прав.

Старите хора
   Един жесток цар изкарал закон да бъдат погубени всички стари хора.
- Каква полза от тях - казал той, - нито орат, нито жънат, нито дърва секат. Само ядат хляб и се пречкат вкъщи. По-добре ще живеем без тях.
Запретнали се царските палачи. Всичките стари хора минали под нож. Останал само един старец - баща на болярин. Дожаляло на болярина да вземе главата на стария си баща, затова го скрил на тайно място и го хранел скришом, без да знае никой.
Жестокият цар имал луд черен кон: ритал, хапел, скачал, хвърлял ездачите. Никой не можел да се приближи до него и да го укроти. В столицата живеела една лукава знахарка. Царят заповядал да я повикат в двореца и почнал да я разпитва как може да укроти лудия кон.
- Как ли? - отговорила знахарката. - Заповядай, господарю, на твоите боляри да усучат въже от пясък. Вържеш ли коня с въже от пясък, той ще стане кротък като овчица.
Царят се почесал по тила и повикал болярите си.
- Хей, боляри - викнал им той, - слушайте какво ще ви заповядам! Още утре да ми донесете едно въже от пясък. Ако дойдете в двореца без пясъчно въже, главите ви ще взема!
Прибрали се болярите с наведени глави. Никому не идвало наум как може да се усуче въже от пясък. Между болярите бил и оня, който пощадил живота на баща си. Като се прибрал вкъщи омърлушен, старецът го попитал:
- Защо си омърлушен синко?
Боляринът му казал какво иска царят.
- Не бой се. Утре, като идете в двореца и царят рече: " Къде е въжето?" - ти му отговори: "Царю, готови сме да усучем въже от пясък, но не знаем какво трябва да бъде - дебело, тънко, жълто или червено, дай ни по-напред мостра."
На другия ден, като чул умния отговор, царят преклонил глава и казал:
- Прави сте, трябва да ви дам мостра, но няма откъде да я взема.
И царят простил живота на всички.
Същото лято настанала голяма суша. Всичко изгоряло - и трева, и плод. Пресъхнали реките и кладенците. Житниците се опразнили. Не останало жито дори за семе. Уплашили се хората да не измрат от глад. Загрижил се и царят. Повикал пак болярите и им заповядал:
- Каквото щете правете и струвайте, но утре , като дойдете, искам да ми кажете откъде да намерим жито за посев, иначе главите ви ще взема.
Тръгнали си болярите сломени - не е лесна работа да се намери жито. Скритият старец видял, че синът му се връща и този път омърлушен, и попитал какво се е случило.
- Сега, тате - рекъл боляринът - и ти не можеш ми помогна.
- Защо?
- Защото царят иска семе за посев, а никъде в страната няма жито.
- Не бой се, синко. Утре, когато се явите пред царя, ти му кажи да заповяда на селяните да разровят всички мравуняци на царството. В мравуняците има много жито, събирано зрънце по зрънце от мравките.
И наистина, щом селяните излезли по полето и разкопали мравуняците - намерили във всеки мравуняк по една торбичка едро зърно. Царят останал много учуден от находището и се обърнал към болярина, дето криел баща си. Попитал го:
- Кажи ми, кой ти даде този мъдър съвет?
- Не смея да кажа, господарю, защото ще ме погубиш.
- Няма косъм да падне от главата ти, кажи!
Тогава боляринът признал, че е укрил баща си и той го е научил какво да каже за пясъчното въже и де има скрито жито. Скоро излязъл нов закон: никой да не закача старите хора, а когато вървят по улиците - всеки да им сторва път.

Хитър Петър и лъжците
Веднъж Хитър Петър отишъл в едно село. Двама лъжци, които се мислели за много умни, почнали да се подмилкват около него. Те донесли вино, храна и една печена гъска.
Двамата лъжци предложили, който през нощта сънува най-страшен сън, той да изяде гъската. Хитър Петър се съгласил. През нощта Хитър Петър станал и изял гъската. На сутринта първият лъжец разказал съня си:
- Сънувах, че съм се изкачил на седмото небе. Като погледнах надолу, свят ми се зави.
- А аз - казал вторият - сънувах, че земята се разцепи и паднах в пъкъла.
Хитър Петър им рекъл:
- Като ви видях, че сте отишли толкова далече, помислих, че няма да се върнете скоро и изядох гъската, за да не се вмирише.

Добрите стопани
 
Автор: Асен Разцветников

Край речица на полянка Мързелан и Мързеланка си живеели в къщурка ниска като костенурка. Ала дъжд ли се извие, къщичката ще ги скрие. Зимна буря ли завей - вкъщи ален огън грей. Имали си те козица с  бяла пухкава брадица и на кривите рогчета с две пиринчени звънчета.  Крехко в трема тя врещяла, с ясен звън ги веселяла и ги хранела с попара щом тревицата покара.

Късно сутрин Мързелан дръпвал вехтия юрган и побутвал Мързеланка:
- Ставай, пиле! Стига нанка!
Но невястата кротува и се прави, че не чува.
- Ставай, мари Мързелано!
- Луд ли си, бре, толкоз рано!

Най-подире къмто пладне те надигали се гладни и си хапвали попара във гаванката си стара. После със въже в ръката той отивал във гората и събраните дърва сам отнасял във града. А невеста Мързеланка тежко сядала на сянка с почнатата от неделя - чужда прежда и къделя.

Тъй минавали им дните, тъй живели те честити.
Но се случило веднъж, че козицата им бяла, що свободно си пасяла, в къра там на шир и длъж, се объркала в тъмата и изчезнала в гората.
- Бре, къде ли е, ваджишка! – рекла булката с въздишка. – Потърси я, Мързелане!
- Нищо няма да й стане! Ти ще видиш, че самичка ще си дойде таз козичка!
- Ще й видиш ти рогата на полянката в гората!
- Я недей ми вдига врява! – кипнал Мързелан тогава. – Щом ти трябва, прав ти път! Хе полето, хе лесът!
-  Браво! Тъй, ами че как аз ще тръгна в тоя мрак да лудея по гората, ти пък скрий си тук главата и очаквай под юргана за попарата зарана!

И разсърдени тогаз легнали си те завчас и сънували на сън, как се гонят с меден звън две стада кози навън.
А в далечен пущинак, де не стъпва кози крак, Вълчо срещнал сам-самичка просълзената козичка, па любезно се засмял и за вчас си я изял.

Дигнали се пак по пладне нашите ленивци гладни. Но не яли веч попара във гаванката си стара.
- Ех – въздъхнал примирен Мързелан след някой ден, – като имаме къщурка, въженце и пъстра хурка криво-ляво щем прекара на света и без попара!

А занизали се дните, вечерите и нощите.
И семейството лениво заживяло пак щастливо.
Но веднъж над божи свят рукнал едър дъжд и град: изпочупил класовете, смачкал всеки плод и цвете и на къщицата крива счупил керемида сива.
- Слушай, мъжо, Мързелане, няма то така да стане – рекла грижната съпруга – трябва да поставиш друга! На, отново падна капка на съдраната ти шапка!
- Не – съпругът й отвръща, - грижата за всяка къща на стопанката се пада! Я скочи ти като млада и доде те видя аз, всичко поправи завчас!
- Боже – рекла Мързеланка, - станала съм вече сянка! Делник, празник, сряда, петък, шетай пусти женски шетък, а сега за Мързелана и зидарка ли да стана!

Никой труд си не направил и вредата не поправил. А дъждовната вода текла, текла за беда. Гнили ден из ден гредите и рушили се стените. И когато над света долетяла есента и един намръщен ден ревнал вятърът студен, в миг къщурката прогнила до основи се срутила.

Изпод купището жалко се измъкнал подир малко, цял във прах и пот облян злополучни Мързелан. А с оскубана глава изпълзяла след това и нещастната стопанка - пъргавица Мързеланка.
И приседнали тогава те на жълтата морава, поспогледали се криво, па заплакали горчиво, че си нямат ни козица с рогчета и брадица, ни въже, нито пък хурка, нито нисичка къщурка.

 coffee lungo, не е народна приказка, а авторска, но ми е любимата. Ако сметнеш, че не й е тук мястото, ще я изтрия.

И на мен ми е от любимите, но я бях приготвила в тема за римувани приказки. Но е толкова хубава...

Ето и моето любимо:
КОСЕ БОСЕ

Едно косенце си направило гнездо на едно дърво в гората да си снася яйчица. Научила се лисицата да ходи там всяка сутрин да му взима яйчицата.

— Косе Босе, дай ми яйчице!

И то ще й даде яйчице. Тя иде утре пак:

— Косе Босе, дай ми яйчице да си направя чорбата, че ми дойдоха на гости мама и тате.

Тъй й давало то всяка сутрин. Останало му едно яйчице. Лисицата дошла пак. То й рекло:

— Нямам вече, лъжи-лиске! Само едничко ми е останало!

— Е, като нямаш, ще изям тебе! — рекла лисицата.

То нямало какво да прави, дало и него, пък останало без яйчице и нямало какво да мъти.

На сутринта то взело да плаче на дървото, като знаело, че лисицата пак ще дойде да му иска яйчице, пък като нямало вече какво да й даде, ще изяде него. Като плачело тъй минали жени за съчки и го попитали:

— Защо плачеш, косе?

Пък то рекло:

— Плача ами, как да не плача, като се е научила лисицата да дохожда да ми яде яйцата! Всяка сутрин иде да й давам по едно яйце, доде ги свърши всичките, не можах да си отвъдя пиленца! Пък сега като дойде, няма какво да й дам вече, че ще изяде и мене!

Пък те му рекли:

— Я недей плака, косе! Ние имаме едно куче, ще го заровим ей тука в шумата, че като дойде лисицата да ти поиска яйчице, пък ти речи: „Нямам лиске, нямам вече, ами имам ей там в шумата кокошчица, че я отвори и вземи нея“.

Лисицата, като дошла, рекла:

— Косе Босе, дай ми яйчице, че ми дойдоха на гости мама и тате, да им направя чорбица!

Косето й казало:

— Нямам мари, лиске, нямам вече!

— Е, като нямаш, косе, ще те изям!

— Недей, лиске, недей ме яде, ами имам една кокошчица, заровило съм я ей там в шумата, че иди я вземи нея и я изяж!

Тя, като скършила уши, та се зарадвала, рекла:

— Де я, де я нея?

— Ей я, ей я там в шумата, иди я вземи!

Като отишла да отрови шумата, да извади уж кокошката, че като изскочило кучето, че като я погне – тя бяга и кучето я гони, тя бяга и кучето я гони, най-сетне стигнала до дупката си и успяла да се скрие вътре. Пък кучето седнало до дупката отвън и се омърлушило да я чака дано излезе.

Тогава тя, като не знаела, че кучето е навън, защото мислела, че си е отишло, взела да си пита краката:

— Вий, крачка, като ни гонеше кучето, как викахте?

— Беж, лиске, да бягаме, беж, лиске, да бягаме! Тъй викахме! — рекли краката й.

— Мили какини крачка, кака ще ви купи ботушки! Ами вие, ръчици, как думахте?

— Ний тъй думахме: „Беж, лиске, да побегнем, беж, лиске, да побегнем!“ Ей тъй думахме!

— Мили какини ръчици, кака ще ви купи гривнички! Ами вий, очици, как думахте?

— И ний тъй думахме: „Беж, лиске, да побегнем, беж, лиске да побегнем!“

— Мили какини очици, кака ще им купи огледалца! Ами ти, опашко, що думаше?

Пък тя, опашката, рекла:

— Дръж, куче, лиса за опашката, дръж, куче, лиса за опашката!

— Чакай да те дам на кучето, та да те изяде! — рекла лисицата, уж да я сплаши, като си мислила, че кучето не е вън до дупката да я варди. Пък тя като си подала опашката и кучето като я улови за нея, че то тегли навън, тя тегли навътре, то тегли навън, тя тегли навътре, доде я изтегли и я изял. Че тъй се отървало косето най-подир от лисицата.

Не е народна, но е една от любимите ми. Надявам се след време и синът ми да се смее на нея.



     Качил се чичо Пейо на кобилата си и тръгнал за града. Пътят му минавал между градините и над главата му се надвесвали клони, отрупани с узрели череши.
     Спрял кобилката си чичо Пейо, опрял краката на стремената, поизправил се малко и почнал да бере. Бере, яде, бере, яде и си мисли: "Както съм сега, да има някой да каже на кобилката: "Дий!" — ще падна да се пребия."
     Както си мислил чичо Пейо, тъй, без да иска, изплеснал му се езикът и казал:
     — Дий!
     Кобилката тръгнала и чичо Пейо се намерил на земята.

                                                                                                                                                   

ЗАДАВИ СЕ МЕЦА

Както Меца яла, в тясното й гърло крива кост се спряла.

Ревнала Мецана:

— Тичайте! Умирам, братя и сестрици!

Дошъл Кумчо Вълчо.

— Какво ти е, Мецо?

— Лошо, Вълчо, лошо! В гърлото ми тука една кост се спряла…

— Не плаши се, сестро! Туй често се случва. Бързичко си яла.

— Ти брат, ти сестрица! Кажи, Кумчо Вълчо, как да се избавя?

— Преглътни водица!

— Гълтах. Не минава.

— Щом е тъй, почакай. Ще повикам Лиса. Тя от тия болки по-добре разбира.

Тича Кумчо Вълчо, Лисана намира.

— По-скоро, Лисанке, че Меца умира!

— Не й вярвай, Вълчо! Тя си е плашлива. С трънче да се бодне, гората събира!

— В гърлото й сега крива кост е спряла. Не е шега. Докато отидеш, виж, умряла.

— Ще й мине, куме! Аз цера му зная.

Отишли при Меца.

— Не бой се, сестрице! — рекла Кума Лиса. — Лесно ще ти мине. Хайде съвземи се! Най-напред кажи ми меда къде криеш. Аз ще се покача горе на дървото. Вълчо ще подигне меденото гърне. Аз ще го поема. Три пъти ще лапна. Ти глава ще дигнеш и клетва ще сториш. Три пъти без отдих към мен ще повториш: „Проклета да бъда, ако хапна кости през велики пости!“

Както Лиса рекла, тъй Меца се клела. Повтаря, потретя. Кумата до капка медеца облизва, па току отсича:

— Грешна си, сестричко! Костта не излиза, Но дръж си душата, — ще повикам Ежка. Той на тия болки знае леснината.

Повикала Елека. Той дошъл и рекъл:

— Право да ти кажа, тая болка тежка мъчно се лекува. Но ти, Бабо Мецо, недей се страхува. Всичко ще направя, за да те избавя. Само ще ме слушаш. Каквото ти кажа, точно туй ще вършиш.

— Ох, жив да си, Ежко! — изпъшкала Меца. — Много ми е тежко! Ако ми помогнеш, доброто ти нивга няма да забравя. Казвай сега, братко, що трябва да правя!

— Какво ли? Ще станеш, очи ще затвориш. Щом ти кажа „сядай“, ти ще се засилиш, уста ще отвориш, на същото място ще седнеш отново. Ала нито дума няма да говориш. И догде погледнеш — хайде хоп, — готово! Костта ще изскочи. Сега почвай вече!

И става Мецана, затваря очите. А Ежко под нея подлага бодлите.

— Сядай, Мецо! — виква.

Меца се отпуща, отваря устата… Но гласът й страшен разлюлял гората:

— Олеле, що стана! Умирам, горкана!

— Ти си жива още — отговорил Ежко, — но костта остана! Така ли се вика! Но ще пратя щърка. В гърлото направо той майсторски бърка.

Щъркелчо пристигнал.

— Какво има, Мецо?

— В гърлото ми, братко, крива кост се спряла. Който я извади, каквото поиска, всичко бих му дала.

— Аз много не искам. Ти си, Мецо, наша. Ще ми дадеш само едно гърне каша.

— Ще ти дам, щом искаш, и десет гърнета, стига да извадиш тази кост проклета.

Запретнал се щъркът, с клюн в устата бръкнал и костта отвътре без мъка измъкнал.

Тръгнал си, па рекъл:

— Плащай, Бабо Мецо!

Меца изръмжала:

— Я го виж ти него! Смее да говори! От мечешки зъби си спасил главата, а иска награда на това отгоре… Глупчо дългокраки, дириш си белята!

Щъркелчо отвърнал:

— Кой каквото дири, това ще намери!

И крила разперил, литнал над гората.

Един ден наскоро, както Меца яла, в тясното й гърло пак кост се завряла.

— Тичайте за щърка! — заревала Меца. — В гърлото направо той майсторски бърка.

Щъркелчо пристигнал.

— Как си, Бабо Мецо?

— Лошо, Щърко, лошо. Ти брат, ти сестрица! Пак ще ме избавиш. Но ти клещи носиш. С тях какво ще правиш?

— Ех, Бабо Мецано, глупчо дългокраки не е глупав вече! Знае да се варди. Пипа отдалече.

— Кажи, що ще сториш?

— Най-напред, Мецано, уста ще разтвориш, с клещите ще бръкна. Зъбите ти остри навън ще измъкна. След туй ще обадя какво ще ти взема, костта да извадя.

Ревнала Мецана:

— Не мога изтрая, не мога изтрая! Два зъба си имам, без зъб ще остана!

— И тях ще извадя, щом за добрината така, Мецо, плащаш!

ДВЕСТА И ДВАЙСЕТ ХИТРИНКИ

Сдругарили се Кума Лиса и Ежко Бежко. Дето Ежко, там и Лиса. Дето Лиса, там и Ежко. Все заедно ходели.

Един ден Лиса рекла:

— Хайде, Ежко, на лозе!

— Хайде, Лиске. Ами пъдарят?

— Их, и ти! Много се плашиш. Аз съм с тебе! Двеста и двайсет хитрини зная. А ти, Ежко, знаеш ли някоя?

— Зная само тринки, но добринки.

— Хайде тогава да вървим! — рекла Кума Лиса.

Тръгнали. Стигнали в лозето. Почнали да ядат грозде.

— Ех, че сладко-о-о! — рекла Лиса. — Ела, Ежко, ела, братко! По-навътре за по-сладко!

— И тука е сладко, кумичке.

— Ела, ела по-навътре! Гледай какво се е жлътнало! Чакай да опитам и червеното! Ах, какъв дъх има!

Рекла не изрекла Кума Лиса — трак! — хванала се в капана.

— Оле, мале, какво стана! — завикала Кума Лиса. — Моля ти се, Ежко! Ти брат, ти сестрица! Кажи една хитрина!

— Какво думаш, Лисанке? От мене ли искаш хитрина? Ти нали знаеш двеста и двайсет хитрини. Аз си зная само тринки.

— Ах, много знаех, Ежко! Ала като тракна капанът, всичките забравих. Ти ще ми кажеш едничка!

— Добре — рекъл Ежко. — Кога дойде пъда-рят, престори се на кротка. Почни да се галиш около него, да въртиш опашка. Той ще те вземе за питомна. Няма да те утрепе. После ще избягаш. Хайде, довиждане! Ще те чакам в гората.

Отишъл си Ежко. Дошъл пъдарят. Като видял Кума Лиса, извикал:

— А-ха! Хванах ли те, Лисано!

Но Лисана завъртяла опашка. Почнала да се гали около него.

— Питомна трябва да е! — рекъл си пъдарят. Той завел Кума Лиса при колибата, вързал я о едно дърво. Тръгнал пак да обикаля лозето. Кума Лиса прегризала връвта и побягнала, На другия ден Кума Лиса пак рекла на Ежка:

— Хайде, Ежко, за грозде!

— Забрави ли капана, кумичке?

— Дребна работа — рекла Лиса. — Не се плаша от нищо. Пак си спомних хитрините. Двеста и двайсет! Има и за мене, има и за тебе! Върви сега да вървим!

— Добре, да идем — рекъл Ежко. Тръгнали. Стигнали до лозето… Току-що влезли — трак! — хванала се пак Кума Лиса в капана.

— Оле, Ежко, какво стана! Моля ти се, кажи ми една хитринка!

— Как ще ти кажа, Лисанке. Останаха ми само двенки. А ти знаеш двеста и двайсет.

— Пак ги забравих, братко. Ти баща, ти майка! Кажи ми още една хитринка!

Смилил се Ежко. Рекъл й:

— Като дойде пъдарят, престори се на мъртва. Той ще те поудари, ще те поритне, па ще те захвърли настрана. Тогава беж да те няма!

Отишъл си Ежко. Дошъл пъдарят. Видял Кума Лиса и викнал:

— Пак те хванах, Лисано! Сега ще те науча! Той я ритнал — не шава. Ударил я — не мърда.

— Умряла е — рекъл си и я отнесъл в селото. Стигнал в къщи. Завикал:

— Излез, излез, жено! Нося ти кожа за кожух!

Той оставил Кума Лиса на дръвника и влязъл да вземе нож да я одере. Жена му излязла на двора. Гледа тук, гледа там — няма кожа, няма дявол. Излязъл и пъдарят. Почнал да точи ножа.

— А бре, мъжо — рекла жена му, — защо се шегуваш? Де е кожата?

— На дръвника!

— Няма я.

Погледнал пъдарят. Няма Кума Лиса!

— Ах, Лисано! Пак избяга! Ала ще ми паднеш отново в ръцете!

Не минало дълго време, Кума Лиса пак рекла на Ежка:

— Хайде, Ежко, за грозде!

— Мари Лисано, имаш ли ум, нямаш ли? Забрави ли капана?

— Той в лозето остана. Хитрини знае Лисапа, Има за мене. Има и за тебе.

Придумал се Ежко. Отишли за грозде. Гледат — лозето с трап оградено.

Скочила Лиска — прескочила. Скочил Ежко и — цоп — в трапа.

— Моля ти се, Лиске, избави ме! — рекъл Ежко. — Кажи ми една хитрина!

— Ех, Ежко, много знаех, ала сега, като прескочих, всичките забравих.

— Щом е тъй, свършено е! — рекъл Ежко. — Отиде ми животецът! Ела да се простим, сестри-це! Дай да се целунем по устата.

Навела се Кума Лиса. Ежко уж да я целуне, па току я стиснал за устата. Дръпнала се Кума Лиса — изтеглила Ежка от трапа. Но той стиска, не пуща.

Задал се пъдарят. Хукнала Лиса да бяга. Повлякла и Ежка.

Стигнали в гората. Чак там Ежко се пуснал и рекъл:

— Сбогом, Лисано! Разбрах те каква си. Не ми трябват твоите хитрини. Аз си зная тринки, но са добринки.

Една от най-любимите ми приказки. Имах я и на грамофонна плоча, от тези на Балкантон - озвучени от професионални актьори и с класическа музика... ехх, какви приказки имаше едно време, еееххх, а какви огледала имаше едно време...
Имало едно време...
НЕРОДЕНА МОМА
Един царски син направил чешма срещу своя дворец. Мед и масло текло от чешмата. Почнали да идват моми от цялото царство, да си наливат мед и масло. Царският син ги гледал от двореца. Искал да избере най-хубавата мома и да се ожени за нея.

Веднъж дошла на чешмата прегърбена бабичка. Напълнила си стомничките. Взела да налива мед и масло в яйчени черупки. Царският син замерил с камък и счупил черупките. Погледнала го бабата. Рекла му:

— Да даде господ, синко, за неродена мома да се ожениш!

— Де ще я намеря, бабо? — попитал царският син.

— Не зная — отговорила бабата и си отишла.

Минало дълго време. Царският син не можал да се ожени. Не харесал нито една от момите, които дохождали на чешмата. Един ден гой рекъл на майка си:

— Разбра се то, майко, че за неродена мома трябва да се оженя, както ми рече бабичката. Но къде мога да намеря такава мома?

— Ще питаш слънцето, синко — отговорила майка му. — То грее отвисоко и гледа нашироко, та ще знае де има неродена мома.

Царският син тръгнал да дири слънцето. Вървял, вървял, преминал много поля, много реки и планини. Но слънчовите дворци нигде не видял. Изкачил се на висока планина. Намерил стар овчар. Казал му:

— Добър ден, дядо. Знаеш ли къде живее слънцето?

— Защо ти е, синко?

— Да го питам де ще намеря неродена мома, та да се оженя за нея.

Старецът посочил с ръка на запад и рекъл:

— Видиш ли ония три планини, дето се редят една зад друга? Като ги преминеш и трите, ще ти се изпречи голяма златна порта, а зад нея безкрайна градина. Там живее слънцето. Ти чакай да се стъмни по планините и щом светне в градините, почукай на портата.

Тръгнал пак царският син. Вървял, вървял, минал първата планина, минал втората, превалил и третата и стигнал до чудни градини, обградени с бял камък и на оградата златна порта. Скоро притъмняло наоколо, а в градината блеснали прозорците на слънчовите дворци.

Царският син почукал на вратата.

Излязла слънчова майка. Попитала го:

— Какво дириш, момко?

— Дойдох да ми каже слънцето къде ще намеря неродена мома, за да се оженя за нея.

Слънчова майка отговорила:

— Слънцето сега е уморено и сърдито. Но аз ще ти кажа как ще намериш, каквото си тръгнал да дириш.

Слънчова майка откъснала три ябълки и рекла:

— Вземи, момко, тези ябълки. Като намериш вода, срежи едната. От нея ще излезе хубава мома. Щом ти каже: „Дай ми, бате, водица“, ти й дай и тя ще остане при тебе.

Царският син взел ябълките. Тръгнал си. Вървял, вървял — вода не намерил, прижадняло му. Срязал една ябълка да си разкваси устата. От ябълката излязла хубава мома и рекла:

— Дай ми, бате, водица!

— Нямам — казал царският син.

Момата се изгубила. Царският син продължил пътя си. Пак ожаднял. Срязал и втората ябълка. От нея излязла още по-хубава мома и рекла:

— Дай ми, бате, водица!

— Нямам — отговорил царският син.

И тая мома се изгубила.

Тръгнал пак царският син. Вървял, вървял — стигнал един кладенец. Срязал и третата ябълка. От нея излязла чудна хубавица, цялата греела като слънце. И тя рекла:

— Бате, дай ми водица!

Царският син й дал, и тя останала при него.

— Искаш ли да се омъжиш за мен? — попитал я той.

— Искам — отговорила момата.

— Знаеш ли къде ще те заведа?

— Не зная.

— В царския дворец. Ти почакай малко ей на тази върба. Аз ще дойда да те взема с царска колесница. Ще доведа свирачи и сватбари, както му е обичаят.

Царският син покачил момата на една върба до кладенеца и заминал.

Не се минало дълго време, при кладенеца дошла една циганка. Тя съгледала момата. Попитала я:

— Кого чакаш тука, моме?

— Царският син — отговорила момата. — Ще дойде да ме вземе със свирачи и сватбари.

— Така ли? Чакай тогаз да си извадя вода, че да се махна от тука. Не съм за пред царски сватбари. Ох, колко мъчно се вади вода от този кладенец! Не мога да измъкна ведрото!

— Дърпай, дърпай — ще го извадиш! — рекла хубавицата.

— Не мога, сестричко.

— Чакай да сляза да ти помогна.

Момата слязла. Извадила вода. Циганката си наляла стомната и рекла:

— Знаеш ли какво, сестричко? Облечи моите дрехи, пък аз твоите. Ще се огледаме в кладенеца, да видим коя е по-хубава: ти ли, аз ли.

Сменили си дрехите. Когато се оглеждали, циганката бутнала неродената мома в кладенеца и се покачила на върбата.

Дошли сватбарите. Царският син погледнал нагоре към върбата. Не можал да — познае момата.

— Защо си така почерняла, моме? — попитал той.

— От слънцето — отговорила циганката.

Облекли булката в сватбена премяна. Завели я в царския дворец. Направили сватба.

Минало се, каквото се минало, царският син отишъл веднъж да напои коня си на кладенеца, дето видял за пръв път неродената мома. Но конят пръхтял. Не искал да доближи до водата.

Царският син заповядал, да изгребат кладенеца. Искал да види от що се плаши конят му.

Като изгребали водата, намерили в кладенеца златна рибка.

Сготвили рибката и царският син ял от нея. Като изхвърлили костите, една кост паднала в градината под прозорците на царския син. От тая кост израснала висока топола. Тя стигнала чак до прозорците. Щом се покажела царицата, тополата я шибала с тънките си клони. А когато се подадял царският син, тополата го милвала.

Циганката заповядала да отсекат тополата. Когато я секли, дошла една бабичка и си събрала тресчици. Занесла ги в къщи. Харесала й една тресчица. Дигнала я на полицата.

Когато бабата отидела нанякъде, тресчицата ставала на момиче. То помитало и разтребвало. После пак на тресчица ставало. Идвала си бабата, па се чудела и маела кой й разтребя из къщи.

Тя често думала:

— Ей ти, дето ми шеташ! Покажи се! Ако си момче, син бъди ми! Ако си момиче, щерка ще ми станеш!

Момичето всичко чувало, ала си мълчало. Една сутрин бабата се скрила зад вратата. Момичето тъкмо слязло от полицата, бабата извикала радостно:

— Стой, моме! Щерка ще ми станеш!

И заживели си бабата и момичето като майка и дъщеря.

Случило се един път, че царицата си скъсала огърлицата. Свикала всички момичета от царството, ала никое не могло да наниже както трябва маргаритните зрънца на огърлицата.

Дошло ред на бабиното момиче. То седнало на царския миндер. Насъбрали се около него царят и всички царедворци. Колко било хубаво бабиното момиче, като влязло в царския дворец, още по-хубаво станало. Всички се омаяли от хубостта му. Не снемали очи от него.

А то почнало да ниже маргарита. Нижело и нареждало: „Имало едно време един царски син. Той направил чудновата чешма. От нея мед и масло текло…“

Така, без да прекъсва, момичето разказало всичко, каквото било претеглило. Когато стигнало дотам, как циганката го бутнала в кладенеца, скочил царският син. Прегърнал бабиното момиче и рекъл:

— Разбрах, всичко разбрах! Ти ще бъдеш моя жена!

Той се оженил за хубавото момиче, а циганката пропъдил през девет села в десето.