Мили поетични момичета, прегръщам ви най-сърдечно!
Колко много си приличаме хората, когато гледаме непреходните, стойностните неща в живота! Всеки има нужда някой да погали душата му и да го окуражи по пътя му. Защото много често е толкова трудно да приемаме балансирано случващото се в живота ни и да не залитаме в крайностите.
Тук съм, момичета, в темата съм, за да се радваме и забавляваме заедно на нестандартното и поетичното в живота!
Това е наистина една от най-ненатоварващите, безконфликтни, светли и шантави теми!
Маги и Снежи, благодарим и за вашите мартенички, момичета! Големи майсторици сте! Днес са пристигнали и те.
И аз ви пожелавам да имате по много от бялото за здраве, от червеното за щастие и любов, от розовото за закачлив ентусиазъм и безпричинен позитивизъм, от жълтото за много слънчево настроение и топлина!
Ще ви сложа тук едно стихотворение от един много любим български поет - Атанас Далчев, защото посланието му е свързано и с по-горните разсъждения. Няма значение как ще я наречем емоцията, която то носи. Може да е патриотизъм, може да е наивитет, може да е романтизъм, може да е някакво лично прозрение, може да е изстрадана изповед, може да е просто начин на цензурата тогава да накара поета да пише хвалебствени неща за страната. То всъщност напомня за това, че трябва да обичаме и тази част от нас, която не сме избирали ние и която ни е един голям подарък и наследство от т.нар. "колективно" национално съзнание. Това е нещо, което никога няма да можем да изрежем напълно от нас и да го забравим, колкото и да ни се иска понякога да се откажем от него. Затова, като че ли, изглежда по-разумно просто да го приемем и да го обичаме. Всеки си избира какво да го прави това "колективно културно наследство".
Родина
Не съм те никога избирал на земята.
Родих се просто в теб на юнски ден във зноя.
Аз те обичам не защото си богата,
а само за това, че си родина моя.
И българин съм не заради твойта слава
и твойте подвизи и твойта бранна сила,
а зарад туй, че съм безсилен да забравя
за ослепелите бойци на Самуила.
Да търси, който ще, във теб сполука бърза
и почести и власт със страст една и съща,
страданието мен по-силно с теб ме свързва
и нашата любов в една съдба превръща.
(Атанас Далчев, 1965 г.)
Очакваме следващото писмо!
