Alike, не пиши глупости, с тях надежда няма да вдъхнеш.

Всеки коментар на тази страница, и почти всеки в темата, споменава изрично, че думи като твоите са най-дразнещите и най-болезнените за хората с репродуктивни проблеми. Приеми, че добрите намерения не са основание да даваш съвети за проблем, който не познаваш и не разбираш.

Здравейте момичета,

изчетох почти целия форум, но най-после мисля че открих своята тема
Определено след всичките истории, които срещнах доста се окуражавам, че трябва да намеря сили и да се справя. По начало аз съм страшно емоционална и това досега ми е създавало много проблеми в живота - още от тинейджър дори са ме водили на психолог родителите ми, но това си е до душевност .... Мислех че с времето съм го надраснала, т.к. започнах доста по-"мъжки" да се справям с живота, но срещата със стерилитета ме събори тотално! Лошото е че като цяло съм прагматичен човек и знам, че нещата с рев няма да се оправят, имам и опит да знам, че като се стегна имам силите да се справя с всеки проблем, и от известно време се самонаказвам с ядосване, че хем го знам хем като че ли все повече задълбавам в проблема вместо да се стегна!
Аз за разлика от повечето жени тук не бях изненадана от диагнозата. Но не мога да ви кажа дали по-лесно се преживява, когато с години си знаел за проблема и реално не си го решил..... Накратко имам поликистозни яйчници, диагностицирани още докато бях на 15-16години. Пила съм противозачатъчни и съм гледала да не се отпускам през цялото това време, защото при всеки преглед (минимум 2 пъти годишно) докторът все ми казваше, че трябва по-навреме да забременявам и т.н. ..... сами разбирате как звучи това на една 16 годишна! Преди няколко години докторът изрази мнение, че имам двурога матка (в последствие се оказа че е със септум, а не двурога) и започна още по-настоятелно да ми обяснява че трябва рано да раждам..... а аз винаги още от малка съм си мечтала за голямо семейство, деца,.....въобще тези приказки много ме отчайваха и притесняваха с всяка изминала година! Затова и на моят мъж още от начало му бях споделила всичко и двамата не очаквахме да стане лесно, още повече че той е карал заушка като дете и не знаехме дали няма проблем (уж няма, ама....). В крайна сметка в началото и двамата започнахме с опитите (просто спряхме да се пазим) без големите очаквания. Когато обаче минаха няколко месеца аз започнах да изпадам, в истерия, че няма защо да губим време в "естествени" опити щом е ясно, че проблем има. Захванахме се, изследвахме се и за щастие не изскочи нищо ново - имам проходими тръби, а неговата спермограма макар и да не е идеална не е причина да не се справим с повечко усилия или АРТ. Започнах обаче да се скапвам след първите месеци, в които проследихме с док овулация, опитвахме целенасочено и нищо не се получаваше Сменях си настроението по няколко пъти на ден от "трябва да действаме смело", до "не мога повече, да става каквото ще"! Накрая в някакъв пристъп отново на "сега или никога" си записах час за репродуктивната клиника, в която се следим и изследваме и пристъпихме към инсеминация.....Няма да навлизам в детайли за това колко истерии имах само по време на цикъла за това че ще стане или няма да стане, но реално процедурата мина безкомпромисно! ОЦелихме момента, имах два фоликула, той беше отделил достатъчно сперматозоидчета с 95% подвижност..... Няколко дена бях в еуфория! Естествено нямах търпение да си направя тест, но дори гледах колички за близнаци....така ми се искаше да стане  , а едно вътрешно гласче само ме сдухваше, знаейки, че при нас никога нищо не става лесно и без рев!!! Е резултата по-отрицателен нямаше как да е! Дори не ми закъсня..... два дена ревах, виках, крещях...... и  сега съм привидно спокойна, но мога да ревна всеки един момент!

Ядосвам се на себе си, че не мога да се контролирам! Та това ни е първият опит, има още какво да се направи! Но се ядосвам, че сякаш нямам сили да се боря.... нямам сили и само се затварям защо на мен, защо така....
Мен не ме е срам и страх да говоря. Повечето хора около мен знаят че имаме проблеми - дали в детайли или не, но знаят! Но както и повечето тук сте написали, просто не мога повече да чуя и един път, че трябва да се успокоя и ще стане или как ще видим и ще намерим решение и как кой доктор ме е излъгал че не мога да имам деца (все едно аз не съм проверила всички опции и не съм изчела и те знаят повече от мен, като никога не са се сблъсквали с проблема....). Направо изпаднах в страх, че някоя приятелка ще ме попита как съм (с най-добри чувства) и ще и се накарам за нищо, просто защото не мога да понеса повече човешкото неразбиране..... неразбиране не че има а проблем, а че борбата му изисква страхотна воля и сила, и че на мен това ми липсва.....и че просто едно рамо ще ми даде сили да се боря! Никакви съвети или нещо друго!
Спирам сега, за да не ви отегча. Но наистина четейки ви ми давате точно тази сила и подкрепа и искам да ви благодаря, че сте написали всичко толкова лично и емоционално и така не се чувстваме толкова сами!
 

Mousyt, не се тревожи! Това, което описваш е етап, през който трябва да минеш, за да продължиш напред. И аз съм имала такива моменти и то много - ту пълно отчаяние, ту еуфория, гняв - защо на мен, яд, че не зависи от мен и още много, много емоции, които и ти самата описваш. Трябва да си го изживееш този етап, няма начин Но ще мине и ще дойде следващия - на непоколебимата вяра, че ще се пребориш. Трудно е, много е трудно, няма какво да се лъжем, в един момент приятелите и близките ни с тяхната загриженост повече вредят, отколкото помагат, но не е по тяхна вина. Аз лично просто се поодръпнах и гледах да избягвам темата. Ако случайно се подхванеше, се стараех да я приключа бързо и категорично, няма смисъл да се обясняваш. Колкото и да ти казват, че те разбират, факт е, че само така си мислят. Не го правят с лошо, искат да помогнат, но се получава обратния ефект, защото това наистина няма как да го разбираш, ако не си го изпитал. Не може да се сравни с нищо друго, не може да се опише, хората могат само да предполагат какво е, но не и да разбират. Забелязвала съм, че често дори се чудят защо пък чааааак толкова навътре приемаме нещата и се тръшкаме едва ли не, като то толкова по-лоши неща имало на тоя свят Ей тия безумни опити да ме успокоят, защото знам, че това е била целта на подобни изказвания - да ми покажат, че ето на - не се е случило най-лошото и винаги може да е по-зле, направо ме вбесяваха Чувствах, че сякаш искат да омаловажат болката ми, сякаш, ако пази боже не е умрял някой, значи моето не е никакъв проблем. Знам, че не са го правили с тази умисъл, но аз точно така го усещах и това ме караше да се чувствам ужасно самотна. Никой не разбираше мъката ми, освен другите като мен. Затова и Зачатие стана второто ми семейство, мястото, където нямаше нужда да обяснявам как се чувствам и защо.
С времето гнева и страха се превръщат в движеща сила, аз съм малко инат и нещо като не става, се амбицирам още повече. Не че не съм изпадала в дупки на отчаяние, ревове и истерии. Но винаги се изправях и продължавах, не можех да допусна да се откажа. И ти няма да се откажеш, бъди сигурна. Не се обвинявай, че се страхуваш, че плачеш, че истерясваш. Няма нищо по-нормално от това, при тези обстоятелства. Позволи си да изживееш всички тези емоции, за да можеш да продължиш напред. Доколкото разбирам, нямате и сериозен проблем, така че за отчаяние е твърде рано. Крачка по крачка, нещата ще се случат, важното е да знаеш, че си на правилния път и да имаш вяра.
Успех!

sixsens,
благодаря ти за отговора. Наистина като те четях и ми стана едно такова, не толкова самотно, защото  както ти сама казваш, човек който те разбира се различава по думите. Аз имам нужда да говоря, да споделям за да се разтоварвам. Не ме тревожи да споделя проблема с близки и познати, не ме е срам или нещо друго. Дори на хора които малко познавам често им казвам да не говорят без да знаят по адрес на другите, защото безплодието е много тежко и е по-важно и от кариера и от всичко! (т.к. в настоящата ми работа доста се злослови по адрес на майките и коя кога забременяла и аз много се дразня, а и аз съм тук от скоро и ако забременея хич няма да се ядосвам за фирмата....)
Моят мъж много ме подкрепя, но макар и да е лъчезарен и отворен човек, последните две години неуспешните ни опити се оказаха един от многото ни проблеми в житейски план и виждам, как и той го изживява и се тревожи, но се затваря... Ядосва се на себе си, че не може да ми помогне (да говори с мен за да се разтоварвам аз) и това още повече го затваря 
Въпреки, че за да не се получава толкова време, явно проблем има, както и ти казваш - надявам се да не е сериозен. Опитвам се да се успокоявам, защото все пак не сме губили време, хванали сме се направо с всички важни изследвания и поне засега нямаме по-сериозни диагностицирани проблеми.
Имам приятелки, които също имат проблеми с безплодието и се старая винаги когато имам нужда да говоря на тази тема да търся тях, защото знам че ще ме разберат и няма да ме натоварят
Едната обаче вече има бебче и сега е доста ангажирана с него, а на другата мъжът и не е такъв работохолик като моя и имат доста занимания в свободното време и рядко успяваме да се видим. А и аз много се радвам за нея, защото колкото повече са заедно и се обичат имат шансове да успеят (при все че са с неизяснен стерилитет).
Много се радвам, че тук има хора като теб и другите момичета, които знаят какво ти е и могат просто да те изслушат и без да говориш смислено и да имаш конкретни въпроси  ..... само за да си излееш думите.
Знам, че има хора които се стягат и сами се справят с положението, но за жалост аз съм от по-разговорливите.... Но след като онзи ден писах тук и прочетох поста ти, успях да изкарам един хубав уикенд с мъжа ми, без да се напрягам че не иска да ме слуша и двамата да се поотпуснем от проблемите и днес колкото и да е странно вече се усмихвам и броя дните до следващата среща с докторката като дни до празник!
Благодаря ви!
 

Хехе, радвам се, че си по-добре
За мъжа ти мога само да ти кажа, че те разбирам повече от перфектно, моят е същия. Аз също съм разговорлива и исках да говоря по темата, да нищя и разнищвам, да си излея мъката, да обсъдим плана на действие и т.н., а той се ядосваше и ми казваше - стига си повтаряла едно и също, какъв смисъл има, като нищо не можем да направим, само се ядосвам Недоумявах, как така не му пука как се чувствам, защо не иска да говорим, а то се оказа, след много разговори, караници, ревове и вадене на думите с ченгел, че когато му говоря, той се чувства още по-зле, виждайки ме колко ми е тежко и знаейки, че не може да ми помогне. За него просто е по-добре да не говори по темата, макар постоянно да го мисли и изживява, а на мен ми помагаше говоренето. Обясних му, че аз не очаквам от него да прави нещо, не го обвинявам, че е безсилен, но имам нужда от него като партньор, да ме изслуша, да ми даде рамото си, та кой друг би ме разбрал и утешил по-добре от собствения ми партньор, с който сме заедно в тая борба, за Бога! Е да, ама не, мъжете са си такива. Не ги оправдавам, дори се ядосвам, че тях все трябва да ги щадим - те горките все много тежко го изживяват, все горкото им его било накърнено, ай сиктир, пък ние сме от стомана сякаш Не го оставях аз, като имах нужда, си говорех и толкоз. И съм ревала и съм се тръшкала, и сме се карали, че искам от него просто да си преглътне малко егото и да ме изслуша. Не ми стига, че пред хората трябваше да се съобразявам и да се правя, че нищо ми няма, че трябваше да си крия сълзите си по улиците, като видех бременна жена или бебе, да отговарям остроумно и спокойно на тъпите въпроси тип - айде, какво чакате, няма ли да забременяваш , да се чудя как да живея всеки ден с тая болка, ами на всичкото отгоре, като се прибера вкъщи, където би трябвало да се отпусна и да си страдам тихо и кротко, да се съобразявам и там, щото нали, милото да не го разстройваме. Айдееее, как не, с мен кой се съобразява? Мен кой ме щади? Стига сме ги оправдавали тия мъже за това, че са слаби, защото - да, те са слаби, каквото и да се твърди за "силния пол". Те са едни егоцентрични лигльовци /в по-голямата си част де, има и изключения/, които много им е важно да си запазят мъжкото его и да не им се наруши душевния мир. Добре че поне не ми правеше физиономии и не се запъваше за изследвания, да го моля с месеци и години да се изследва, че сигурно щях да се разведа. Като знам колко такива мъже има, не е истина. Поне в това отношение нямаше грешка - каквото кажа - става и тръгва. Но и аз не се пристисквах да го щадя и ожалвам. Двамата сме в тая борба, всеки да си понесе своята част, иначе не става. Не си мисли, че трябва да се справяш сама с това. Не, не трябва! Няма срамно да търсиш помощ, няма срамно да плачеш, да си слаба и да нямаш сили понякога. Ние сме хора все пак, не сме роботи, а тази борба може да бъде мнооого изтощителна. Ще се справите, ще видиш, просто не си позволявай твърде дълго и често да си в дупката. И не си втълпявай, че ако вземеш да си щастлива от време на време, въпреки, че още нямаш дете, значи си някаква грешница, няма такова нещо. Детето не бива да бъде фикс идея и самоцел, не бива да допускаме то да бъде единствения смисъл на живота ни, защото ще загубим себе си. И когато един ден имаме дете, вече няма да имаме себе си, а това не е добре, нито за нас, нито за детето ни!

Така....поне не съм сама лудата дето се ядосва на всичко това
Аз от въпросите на околните не се сдухвам... не знам как но спрях да го приемам вътрешно. Сдухвам се от другите деца. Например сестра ми има две страхотни дечица и те не живеят в БГ. Сега си бяха тук лятото и аз адски много им се радвам, но в същото време усетих и че адски много се депресирам от това. Дъщеричката която е на 9 месеца страшно много прилича на мен. Не само като бебе, но и сега като съм голяма просто тя прилича повече на мен отколкото на майка си, баща си и брат си. И всички които ни видят само това повтарят. А тя е такъв бонбон - веднъж като я вземеш и не можеш да се отлепиш от нея :-* . И ми става много мъчно. Мъчно ми е, защото знам че сега няма да я видя пак половин година, защото ми се иска да се занимавам с нея нон-стоп и да и се радвам и да си играя, но т.к. сестра ми е по-властна някак все нещо съм сбъркала и се подсещам, че аз не мога да и се радвам истински, че тя не е мое дете.... в този момент ги гледам как макар и да са леко шантаво семейство са си четиримата заедно и им е добре, а аз съм сама.... сама съм защото моят съпруг се претрепва от работа заради нас и повечето време съм сама. Започвам да се ядосвам и на него, че не ми обръща внимание, че не прекарваме времето заедно и че не седи като мен нон-стоп да мисли за забременяването.... и започвам да се усещам все едно аз никога няма да бъда щастлива и няма да съм на мястото на сестра ми. Излишно е да споменавам, че когато те са тук цялото внимание на цялото семейство е фокусирано само и единствено върху тях. И то не в степен, в която нямат време за мен, а в степен в която очакват от мен да забравя себе си и собственото си семейство и проблеми за да им угаждам, че сега така било..... да ми вземат колата, да ми звънят постоянно на работа със задачи и т.н. И въпреки, че не мога да не се радвам, че сестра ми е щастлива и има прекрасно семейство, не мога да си обясня защо тя за всичко си беше направила план, чака до късно да забременява заради кариерата си и накрая всичко стана както очакваше - и двата пъти забременя от първия път! Защо аз и кариерата си жертвам и не мога да имам планове и мечти, защото не знам защо не става и кога ще стане.... И родителите ми никога няма да ме разберат, защото са опиянени от идеята за двете си внучета и не биха се трогнали от моята липса на деца. Това чувство е умножено по две, защото с малки отклонения същото важи и за семейството на мъжа ми. И накрая ние с него си оставаме в БГ, претрепваме се от работа, гледаме си родителите и им помагаме, за да може те (и неговите и моите) във всеки един момент да приказват и мислят само за децата и внуците им, за които им е мъчно, защото са в чужбина.... Адски ме сдухва това, а не мога да се сърдя никому, защото знам че и на тях им е мъчно.
Като ви слушам за мъжете, направо ме е срам да се оплача Моят мъж е душичка - всичко би направил за да сме добре. Работи денонощно за да се издържаме. Може би и затова като му се ядосвам едновременно с това ми е гузно, че го правя.... И все пак както пишеш, не може все тях да ги жалим! Не може да вървя след него за да го подсещам да си изпие андрозитола....Той не отказва да го пие, когато говорим винаги декларира че е готов на всичко за да стане....но просто забравя?! Е не мога да си обясня, как може нещо ако толкова го искаш, ако обичаш човека до себе си и той страда, плаче ядосва се и то с месеци и години ти да не можеш да се самоконтролираш за такова нещо! Не го разбирам. Но когато говорим никога не ми отказва, да не иска да ходи на изследвания - страшно е изпълнителен. Но е като малко дете - аз да организирам, да мисля, да му кажа, да го заведа и всичко прави! Но инициатива - 0! И в моменти като горния, като гледам щастливите семейства заедно започвам да си мисля, че ние няма как да имаме деца точно защото ние не сме заедно - той е все изморен и все го няма.... Само се моля да успеем да го преодолеем и да се съхраним като семейство. Детето ми е най-съкровената мечта в живота, но не ми е самоцел. Дори да трябва да си осиновим, пак ще съм щастлива. Просто на моменти ме е страх, че така не можем да сме заедно за дълго, и че индиректният емоционален натиск от семействата ни ще ни съсипе душевно и двамата. И че имайки кръвни внуци, заченати сякаш това е най-лесното нещо на света, те никога няма да разберат какво е да не можеш и това ще ме отблъсне от тях. То вече ме отблъсква, но аз се старая на рационално ниво да не се поддавам..... но е трудно. Все едно си най-самотният човек на света: мъжа ти го няма и ти обещава напразни надежди, семейството ти не те разбира, приятелите ти си имат вече техният живот и само ти показват щастливите си семейства.....
Четенето тук във форума на мен лично ми е най-ценно, точно защото виждам че има и много по-заплетени житейски истории и се чувствам не толкова самотна. Та мен семейството ме подкрепя (по свой си начин) поне, никой не ми пречи, не ми се кара и т.н.
Стана много дълго, но наистина последните дни си го събирах и исках да го излея някъде

 
Много добре те разбирам, повярвай ми! Макар ситуацията с моята сестра да не е като при теб. Но знам какво е да се чувстваш самотен и неразбран..... Сестра ми забременя в месеца, в който аз направих първата си процедура - за жалост, неуспешна. В момента, в който разбрах че е бременна, сякаш света ми се срина. Радвах се за нея ужасно много, но страдах за себе си още повече. И започнах надпреварата... Боже, как звучи само Но е факт, сякаш се надпреварвах с времето, казвах си, че на всяка цена аз трябва да забременея преди тя да е родила. И не, не защото имах фикс идея, просто се страхувах, че няма да преживея този момент, че няма да мога да отида да видя собствената си сестра и собствения си племенник. Слава Богу, съдбата се смили над мен и аз разбрах че съм бременна 2 седмици преди сестра ми да роди. Не казвам, че задължително нямаше да мога да се зарадвам и да ги видя ако не бях забременяла, сигурно щях, но агонията ми щеше да ужасна. Знам колко отвратително звучи, знам колко е нелогично, грозно и дребнаво, но не можех да контролирам емоциите си. И знам, че щеше да е така, защото го преживях веднъж с най-добрата си приятелка. Тя роди, отидох да я видя в родилното и докато чаках в коридора и чувах как плачат бебетата, нещо зверски ме хвана за гърлото, не можех да дишам, сълзите ми рукнаха, просто бях като някаква развалина, чак толкова зле не съм била преди това. Добре че бях със слънчеви очила, хукнах през глава от болницата, прибрах се и се скъсах да рева, неее, направо си виех, хълцах, треперех, абе направо нервна криза ли, какво беше, не знам. Имах чувството, че сърцето ще ми се пръсне. Добре че бях сама. Беше ужасно, не знам какво ми стана, но беше ужасно и като забременя сестра ми, си спомних този епизод и пак ме стегна за гърлото Сега като си спомня за това, ужасно се срамувам, аз и тогава се срамувах... Но не можех да го спра.... Чувството беше.... дори не мога да го опиша, сякаш някой ми изтръгва сърцето с голи ръце, абсолютно усещане за безнадеждност, отчаяние и мъка, усещах физическа болка. Та така, знам как се чувстваш, чудесно те разбирам. Който не го е изживял това, няма идея какво е в душите ни, дори собствените ни майки!
Не се чувствай виновна, ако трябва сподели с близките си как се чувстваш и какво ти причинява поведението им, дори да не е нарочно. Ако трябва - дори се дистанцирай, ти сама трябва да се щадиш, друг няма да го направи!

И аз минах през това и се мразех за това.Сестра ми забременя спонтанно по погрешка.Аз като рабрах не можах да мигна цяла нощ.Много се радвах за нея, знаех, че това е най-правилното за тях двамата, но аз съжалявах себе си, нас като цяло.Когато се роди малкия бях най-щастливата леля и най-нещастната жена.Имаше период в който всяко тяхно идване ме докарваше до голяма радост, но като си тръгнеха бях опустошена вътрешно.Но всичко минава, научих се да се радвам на малкия човек и на сестра ми и да не вплитам различните чувства.

Mousyt, винаги очакваме най-близките ни да прояват повече разбиране в такава ситуация и когато това не се случи, негативния привкус остава. Това е нормално. Но те не го правят с лошо, убедена съм в това. Просто, човек, който не го е преживял и не се е сблъсквал лице в лице с проблема не знае какви усилия са необходими, за да продължиш напред в що годе нормално състояние. Гледането от страни не те прави част от "играта". Дори и родителите къде от незнание, къде поради възрастови изменения или просто характер не си дават сметка, че с някои непремерени действия биха нанесли повече вреди отколкото ползи.

Сестра ми претърпя тежка гинекологична операция в тийнейджърските години и лекарите не са дали особена надежда на родителите ми, че изобщо ще има деца. За щастие и с двете си деца забременя почти веднага напълно нормално, което е истински късмет. Всички я гледаха като писано яйце и на моменти, да ме прости Господ, но много се дразнех и негодувах, защо се полагат такива грижи, като тя няма никакви оплаквания, дейна и работоспособна, а в същото време аз обирах хамалогията и негативите. Е, мина време и реших, че съм готова да ставам мама, но не се получи точно така. И както никой не мислеше, че имам някакви проблеми, така те започнаха да излизат един по един. Изследвания, лекарства, ходене по прегледи. В този период родителите ми почти не се интересуваха какво правим, защото бяха ангажирани с помощ по отглеждането на племенничките. Не съм се сърдела, макар на моменти да ми е било криво. Но така са разбирали - фокусът е бил изместен на друго място, а и не са искали излишно да ни натоварват с коментари и въпроси. Последва първа неуспешна бременност, след която още изследвания, които вече очертаха част от проблемите. Втора бременност, която също завърши неуспешно. След нея си мислех, че не мога да понеса следващ неуспех. Толкова надежда и очаквания се сринаха. Не говорех с никой, страдах си тихо у дома. Дори ходех сама на кино...това много ме успокояваше.
Е, последва трета бременност, също неуспешна и сега знам, че бих понесла и следващ неуспех ако недай Боже се случи. Както едно от момичетата беше писало в предишни постове - отпускането и депресията продължават макс. седмица-две и после пак се стягам. Третата бременност за нас беше катализатор да се решим на осиновяване. Някак винаги съм си мислила, че ще го направим. Сега имаме прекрасно детенце, което не ме оставя да се хвърлям в размисли. Но пак сме на стартова позиция. Благодарение на споделената информация и опит тук се насочихме към специалист, който вярвам, че ще ни помогне да имаме второ дете. Действието ми дава надежда и сила. С всяко изследване и манипулация си давам кураж, че сме по-близо до успешния край.

От сегашната си камбанария, знания и опит може би бих постъпила по друг начин, вероятно нямаше да губя време и щяхме да започнем по-рано, но не съжалявам. Благодаря и на съпруга ми, че нито за момент не се отчая и ме е подкрепял във всички решения. Дори на моменти се дразнех на неговия позитивизъм, когато ми е идвало да крещя от отчаяние. И той е преживявал неуспехите без съмнение, но нито за момент не го показа и не се отказа.

Благодаря ви момичета за споделения безценен опит! 

п.с. Mousyt, сама казваш, че детето не бива да бъде фикс идея, това е една добра основа за трудния път, по който вървиш! 

Много ви благодаря за подкрепата момичета 
Хубаво е че има с кого да говориш на един език Напълно осъзнавам, че роднините не искат да ни наскърбят. Специално нашите семейства (и на двама ни) са много любящи и даващи и въобще всичко биха направили за нас... но на мен това ми помага само да успея да не се отблъсквам от тях, но не може да утеши болката, която изпитвам. Още повече дори се чувствам по-зле затова че те са толкова добри, а аз като че се озлобявам на тяхното естествено поведение Смея да кажа, че засега тези терзания са само в моята глава.... с няколко дребни изключения (с моите родители поне) съм успявала да се сдържа и да не реагирам никак, т.ч. силно се надявам те да не чувстват тези ми негативни емоции... затова и го казвам, за да ми олекне и да не тежи с опасност да се излее
Засега мога да кажа, че съм успяла да постигна следното: Като изпадна в криза целият свят е черен и никога нищо няма да се оправи и въобще не ми се живее..... За щастие това са епизоди, основно провокирани от някакви случки. През останалото време все си повтарям, че сега ще стане, че ето ние нямаме чак такива сериозни проблеми, като повечето момичета тук, и щом те са успели да намерят сили да се преборят, значи че трябва да имам сила и търпение и че всяко нещо си има обяснение Дори не съм сигурна дали се ядосвам заради липсата на бебе или просто заради неуспеха, заради безизходицата и липсата на знание за бъдещето - дали и кога ще стане. И то не защото не искам повече от всичко детенце, а защото все още сме (относително) млади и защото както казах ми е мечта, не самоцел и сама се старая да си налагам да не го мисля, точно за да не изпадам в истерии . Така че засега добре се самозалъгвам, дано да успявам и за напред, защото само това е начина да продължа да се боря....
 

момичета,след месеци опити-видях двете чертички-на 11.07...на 13.08-абразио-мисед в 9г.с.-сърцето ми сякаш се пръсна...изплаках си очите,всеки ден си мисля,че няма да мога да издържа,отчаяна съм,толкова го искахме това дете......дали пак ще съм щастлива,имам прекрасен мъж,искам пак да го видя усмихнат .....не знам на къде отивам и не знам дали ме интересува...

Илиянка, прекрасно те разбирам, преживяла съм го 3 пъти. След години опити, лечение, изследвания имах мечта, в която се вкопчих с цялото си сърце. От първия ден, в който видях кръвния тест започнах да правя планове, да гледам сайтове за колички, накупих книги за бременността. И в деня, когато бях на пореден преглед, за да видим малкото човече и бяхме решили да съобщим хубавата новина на родителите ни трябваше да им кажем, че всъщност всичко е свършило. За минути светът ми се срина, мечтата си замина толкова бързо, колкото беше дошла. Усещах болката с цялото си тяло. А като постъпих в болницата за абразио и ме попитаха дали бременността е била желана си мислех, че това е някаква лоша шега, последния пирон в разбитото ми съзнание. Ревах дни наред, не общувах с околните. Но и това отмина. При втората неуспешна бременност картинката се повтори, но агонията продължи по-дълго, тъй като лежах от ден първи и се вкарах моментално във филм на ужасите. Мислех, че следващ неуспех ще ме отведе в лудницата. Колкото и клиширано да звучи с времето минава, но да кажа, че се се забравя би било самозаблуждение. Болката от загубата остава макар и силно притъпена. И има моменти, в които си мисля какво ли щеше да бъде сега ...
Не мисли, че няма да бъдеш щастлива. В момента си много крайна в емоциите си, което е напълно разбираемо. Дай си време, поплачи, но и желанието за дете е един много хубав стимул, за да продължиш напред. Чудесно е, че мъжът ти е до теб, защото този път и тази борба е за двама и подкрепата на партньора е неоценима. Когато се почувстваш готова поговори с лекаря си дали не е удачно да направите изследвания, които да ви насочат към евентуален проблем, който би могъл да е причината за неуспешната бременност. Бъди силна и вярвай! 

Dodich,благодаря ти...ужасно съжалявам,че си преживяла това 3 пъти...колко ли болка може да събере човешкото сърце...сега ми предстоят изследвания,макар,че докторите не препоръчват такива при еди мисед...рядко се повтаряло,но за жалост ти си опровержението на това твърдение

И аз съм го чувала това, включително и от лекар, но ако има проблем той няма да изчезне от само себе си колкото и да чакаш. А за да се бориш с нещо трябва да знаеш какво е то. Дано при вас е  било лошо стечение на обстоятелствата, но каквото и да покажат изследванията ви ще разполагаш с повече информация, която да ви насочи към следващите ви стъпки. 

Илиянка, прекрасно те разбирам, преживяла съм го 3 пъти.

А аз 2 пъти .. ето, поредното опровержение. И съжалявам, че ти се налага да преминеш през това, Илиянка!
Но, чудесата се сбъдват.
Иска ми се да ти кажа, че всичко ще бъде наред, защото на всички така ни се иска, но истината е, че има много трудни и черни моменти в живота ни.Затова ще ти кажа, че силата да промениш това е в теб.Колкото и налудничаво да ти звучи - така е!Но е хубаво да си дадеш малко почивка от това да бъдеш силна, ако се чувстваш отчаяна.
Почини си, намери нещо друго да правиш поне за месец, и си зареди батериите на позитивизма.
С теб съм!

Много добре те разбирам, повярвай ми! Макар ситуацията с моята сестра да не е като при теб. Но знам какво е да се чувстваш самотен и неразбран..... Сестра ми забременя в месеца, в който аз направих първата си процедура - за жалост, неуспешна. В момента, в който разбрах че е бременна, сякаш света ми се срина. Радвах се за нея ужасно много, но страдах за себе си още повече. И започнах надпреварата... Боже, как звучи само Но е факт, сякаш се надпреварвах с времето, казвах си, че на всяка цена аз трябва да забременея преди тя да е родила. И не, не защото имах фикс идея, просто се страхувах, че няма да преживея този момент, че няма да мога да отида да видя собствената си сестра и собствения си племенник. Слава Богу, съдбата се смили над мен и аз разбрах че съм бременна 2 седмици преди сестра ми да роди. Не казвам, че задължително нямаше да мога да се зарадвам и да ги видя ако не бях забременяла, сигурно щях, но агонията ми щеше да ужасна. Знам колко отвратително звучи, знам колко е нелогично, грозно и дребнаво, но не можех да контролирам емоциите си. И знам, че щеше да е така, защото го преживях веднъж с най-добрата си приятелка. Тя роди, отидох да я видя в родилното и докато чаках в коридора и чувах как плачат бебетата, нещо зверски ме хвана за гърлото, не можех да дишам, сълзите ми рукнаха, просто бях като някаква развалина, чак толкова зле не съм била преди това. Добре че бях със слънчеви очила, хукнах през глава от болницата, прибрах се и се скъсах да рева, неее, направо си виех, хълцах, треперех, абе направо нервна криза ли, какво беше, не знам. Имах чувството, че сърцето ще ми се пръсне. Добре че бях сама. Беше ужасно, не знам какво ми стана, но беше ужасно и като забременя сестра ми, си спомних този епизод и пак ме стегна за гърлото Сега като си спомня за това, ужасно се срамувам, аз и тогава се срамувах... Но не можех да го спра.... Чувството беше.... дори не мога да го опиша, сякаш някой ми изтръгва сърцето с голи ръце, абсолютно усещане за безнадеждност, отчаяние и мъка, усещах физическа болка. Та така, знам как се чувстваш, чудесно те разбирам. Който не го е изживял това, няма идея какво е в душите ни, дори собствените ни майки!
Не се чувствай виновна, ако трябва сподели с близките си как се чувстваш и какво ти причинява поведението им, дори да не е нарочно. Ако трябва - дори се дистанцирай, ти сама трябва да се щадиш, друг няма да го направи!

Мислех си,че тези неприятни чувства само аз ги изпитвам. Знам, че е ужасно, но аз също се опитвам да се надпреварвам в състезание, което не зависи от мен. Една от приятелките ми се омъжи преди два месеца и сега е бременна, а дори не се радва, защото смята, че е рано. Сестрата на мъжа ми е много по-голяма от мен и аз непрекъснато очаквам да каже, че чака бебе и все мисля ще съм ли първа. Съжалявам, че изпитвам това, но не успявам да го контролирам.

ТЕД,Dodich-благодаря ви,знам,че имам сили в себе си и ще се справя,няма да чакам дълго дори искам да имам дете и никакъв страх няма да ме спре...дано Бог е с нас

Здравей  iliqnka_85!

Много се радвам, че си решена и никакъв страх няма да те спре! Само такива думи да се чуват
Въпреки, че никакво обяснение не причината няма да утеши болката ти, все пак както са написали момичетата, разбирането те доближава до сбъдването на мечтата!
Стискам ти палци само така да мислиш и да не се сдухваш! 

Илиянка, не мога и да си представя как се чувстваш, но се опитвам и искам да ти кажа, че вярвам, че съвсем скоро ще бъдеш бременна отново  Чудесно е, че вярваш, това май наистина много помага!

Здравейте момичета!Чета и чета и не мога да ви опиша след всяка прочетена история колко по тъжна но и по-обнадеждена се чувствам.Аз въпреки, че преди няколко месеца бях изпаднала в дупка и си мислех че не мога повече да продължа, сега съм супер заредена и мисля че скоро ще видя моите две чертички.Мина много време вече от нашите опити станаха 2г. и въпреки това все още продължавам борбата със себе си за да съхраня надеждата.Минах през много изследвания, пред много лекари и вече съм във втора клиника по репродуктивно здраве.Открихме някои както казват лекарите "малки" проблеми и с нетърпение чакам да ми дойде МЦ (за пръв път  ) и от следващия месец започваме процедура - ин витро на естествен цикъл.Знам че шансовете не са големи въпреки че нямаме установен проблем, но както повечето момичета тук така и аз се чувствам добре само когато правя изследвания или започвам процедура.И въпреки, че знам че ако резултата не е положителен ще се чувствам смазана, предпочитам да опитам макар и с риск от разочарование, отколкото да чакам "чудото".Отдавна съм свикнала да се боря с всичко в живота и не вярвам, че без борба се случват чудеса...Но знаете ли момичета понякога си мисля че Бог изправя пред тези изпитания само силните хора като нас и знам че за всяко нещо си има причина...Мъжът ми също в началото много не ме подкрепяше и сега де, но той про си е такъв и постоянно ми казва, че ще стане.Когато за пръв път посетих клиника по стерилитет лекарката предложи веднага инсеминация, но по стечение на обстоятелствата не направих нищо и направо се преместих в друга клиника.В момента вярвам на доктора си и тя ми обясни, че при нас по-добрият вариант е ин витро на ЕЦ, защото тя предполага че ако има проблем е по-вероятно да е свързан с качеството на яйцеклетките, оплождането или имплантирането, защото при всички други изследвания всичко е ок и като направи ин витрото тя ми обясни, че дори и да не е успешно ще имаме повече яснота за откриване на проблема.Когато му обясних на моят мъж ситуацията той ме попита как така сме щели проста да си дадем парите за да си правим "експерименти" според неговите разсъждени, които много ме учудиха като се има в предвид, че той самият е лекар и много пъти той самия ми е казвал изтърканата фраза "че в медицината не винаги 2+2 правело 4"?!Но истината беше че той самият при думата "ин витро" се бе поуплашил.Сега след 2 месеца вече приема нещата по-спокойно и че просто или ще опитваме или ще губиме време и надежда нещата да се случат от само себе си.Аз разбрах, че просто мъжете малко по-трудно явно приемат нещата от нас.Осъзнавам все повече, че трябва да продължим напред въпреки всичко и да не спираме да вярваме, макар че преди няколко месеца не мислех така  Явно наистина това, което не ни убива ни прави по-силни  Успех момичета и дано скоро всички си пишем в една друга темичка