Прочетох го и си смених мнението, почти с всичко съм съгласна. Истина е, че в България децата са малки тирани, аз бях ткава, понеже и за моята баба най-важното беше да съм яла и да съм навлечена. Да ме научи да не мисля, че ми е прислужница и през ум не и беше минало. Това го научих много късно, когато отидох да живея с нашите.
Аз мисля, че за тези деца авторката има предвид, че ги ботогворят - тя го казва, че говоря за децата си като за богове. Това е истина за мнго деца. Това боготворене е много вредно според мен. Баби и дядовци тръпнат в очакване да с епохвалят с новите умения на детето - „кажи бабе колко е 3+4... виждаш ли колко е умен‟ и т.н Ако детето знае нещо, повали го че го знае, ако направи добро похвали го, че е добра постъпката, но никога не казвай колко е умно иликолко е добро по принцип. Постъпките са добри или лоши, не детето. Така мисля аз.
А примера за крещящата майка заплашваща с бой от бащата е класика и за съжаляние прекалено често срещано. Не съм учyдена, че детето на жена, която може да го каже това, се държи по този начин