Здравейте, рядко влизам тук, затова отговарям едва сега ... и понеже нищо по-умно не ми идва на ум, публикувам началото на книгата си, каквото и да напиша вм моменвта, ще е по-лошо, нещо не ми работи главата тези дни:
Няколко думи за решението за осиновяване
Решението за осиновяване невинаги принадлежи на семейна двойка, водила неуспешна борба за собствено биологично дете. Понякога такава стъпка предприемат и семейства с вече родени деца, понякога кандидат-осиновители са самотни родители. Независимо от обстоятелствата и личната ви предистория, да се решите на осиновяване е стъпка, която ще преобърне съдбата ви – вашата, на осиновеното от вас дете, а и тази на вашите близки. Ако вече имате биологични деца, имате представа как едно дете преустройва и ангажира ежедневието, може да се каже, че сте една крачка напред. За да бъдете спокойни след взимането на решението – да осиновим или не, е добре да обмислите всички предстоящи промени, както за вас, така и за детето, на което предстои пълен поврат в средата и ежедневието.
Поговорете с роднините си и вижте как те приемат идеята. Възможно е точно от близките си да чуете репликата: “Закъде сте се разбързали, има време, Господ си знае работата!”. В много случаи именно роднините са тези, които смръзват вашия ентусиазъм, изразявайки скептичност дали се налага да направите тази крачка. На какъвто и да е етап да се намирате с решението си, един подобен „роднински“ разговор е полезен. Имайте предвид, че детето ще расте във вашето семейство, а то малко или много включва баби, дядовци лели, чичовци и братовчеди. Обмислете вие, като бъдещи родители, харесвате ли роднинското виждане по темата и ако не, можете ли да живеете спокойно и без тяхното одобрение и подкрепа.
Поговорете с приятелите си и вижте как те приемат идеята. Може подобен съвет да звучи абсурдно, в крайна сметка животът си е ваш, но човек е „социално животно“ и е илюзия да мислим, че можем изцяло да игнорираме чуждото мнение. Подобни разговори са полезни, защото именно те дават възможност за първи път да се огледате в чуждите очи в позицията родител-осиновител и да проверите как се чувствате в тази кожа.
При всички случаи, независимо от роднинското и приятелско мнение, ваше е крайното решение да осиновите или не. От позицията ми на сравнително прясна мама на осиновено детенце, както и на споделеното с други осиновители, искрено препоръчвам да помислите върху следните въпроси:
Каква е личната ви мотивация да осиновите дете?
Това обикновено е и първият въпрос, с който ще ви застреля социалният работник по време на вашето проучване като кандидат- осиновител. Това е и питането, което най-много дразни бъдещите осиновители: „Е как, не е ли ясно защо искам да осиновя?“ По време на нашето проучване този въпрос така ни изненада, че за ужас на сериозния ми съпруг, аз вдъхновено изчуруликах първото, което ми хрумна: „За да има кого да обичаме, с кого да си играем, да си четем приказки и да ходим на море”. И бях страшно доволна, че така бързо съм уцелила правилния отговор. Слава богу, социалната работничка само кимна съчувствено към отчаяния ми мъж и с професионално поставен глас заяви, че: „Това е едно добро начало за бъдещата ни работа …”
Оказа се, че ако спрем и се вгледаме по-навътре в себе си, отговорът не е толкова очевиден за самите нас. За да избистря моята позиция по темата, без да се отказвам от морето, трябваше да помисля върху следното:
мога ли да живея без дете
изчерпал/а ли съм всички възможности за биологично дете и необходимо ли ми е това
държа ли на всяка цена да изживея месеците бременност и чудото на раждането
ще мога ли да забравя, че детето ми е осиновено, а не рождено, и трябва ли да го забравям
Случва се, решението за осиновяване да дойде след преживяна загуба на родно дете. Темата е изключително деликатна и подхождам към нея с респект към болката на хората, изгубили детето си. Не мога да си представя по-страшно нещо от това, човек да изпрати детето си, затова се чувствам неудобно да давам съвети на хора, оцелели след подобна трагедия. Дайте си достатъчно време, да изживеете скръбта си, не се хвърляйте към осиновяването като към спасителен пояс, защото подобно решение е добре да бъде взето в спокойно и равновесно емоционално състояние. Помислете дали не търсите точен заместител на вашето дете, дали няма да натоварите бъдещото човече с прекалено конкретни очаквания. Струва ми се добре е в подобни ситуации са поговорите с психолог, да потърсите професионална консултация, която да ви помогне да вземете адекватното за вас решение.
Мои близки приятели, вече родители на 2 биологични деца и кандидат-осиновители, споделиха, че са мислили:
дали ще могат да се справят с отглеждането на биологични и на осиновено деца в едно семейство
ще могат ли искрено да не дават приоритет, основан на произхода им, на едните или другите
ще могат ли да обяснят на биологичните деца, че предстои период на адаптация на новия член на семейството и никой не може да каже как ще протече той и колко време ще отнеме
дали не пристъпват към тази крачка, водени от мисълта да научат своите биологични деца на „отговорно поведение”, и в този смисъл, няма ли да приемат осиновеното дете като „учебно помагало”
Помислете и вие върху вашите житейски тревоги и обстоятелства.
Възможно е, блъскайки си главата над всичко това, да решите, че няма да се справите и не искате да преминавате през подобно изпитание. Ако решите, че трудностите са повече от радостите, не се тормозете вътрешно и продължете нататък без да изпитвате вина. Хората, които осъзнават ясно, че въпреки голямото им желание да станат родители, не могат да осиновят дете, каквато и да е мотивацията им заслужават искрено уважение. Подобно решение означава наистина сериозно и отговорно, зряло отношение към себе си и към родителството по принцип. Не е изключено роднини и приятели добронамерено ви да пресират да вземете подобно решение, а самите вие да не сте много сигурни, че го искате. Не се поддавайте на натиска на околните, ако се колебаете и не сте убедени, че желаете да осиновите. Животът си е ваш, вие решавате как да го организирате по възможно най-приятния начин. Осиновяването може да е прекрасен вариант за много хора, но да не е вашият изход. Не се тормозете и измъчвайте от чувство на вина.
Още по-възможно е да решите, че няма да се справите, но въпреки това желанието ви да осиновите дете да остане все така силно. Няма страшно – щом искрено го желаете, значи наистина трябва да го направите. Страховете и въпросите ще останат, а и нови ще изникват непрекъснато – спокойно, няма страшно, това е нормално и естествено. Важното е да сте наясно със себе си и основното си желание, с останалото ще се справите в движение.
Дайте си време, колкото е необходимо, и помислете добре. Говорете за всичките си въпроси и страхове с партньора си. Едно от най-хубавите неща, които могат да се случат в този процес, е да разкриете нови, неподозирани качества в човека до вас. Когато с моят съпруг разговаряхме за това ставаме ли за родители или не, открихме, че от неговите страхове на мен и окото ми не мигва, а той успява да превърне и най-страховитите ми демони в цветни сапунени мехури.
Позволете си да формулирате на глас всички мисли и питанки, които прекосяват главата ви, колкото и грозни и нецивилизовани да са те. Не изпитвайте срам, каквото и да видите във вътрешното си огледало – това сте си вие, същия чудесен нормален човек. Казвам го с искрена съпричастност и от лично преживян опит. Една от най-тежките ми лични драми, свързана с осиновяването, настъпи в момента, в който разбрах, че далеч не съм изтънчената интелектуалка, за която се смятах, и от това въображаемите ми паунови пера по опашката доста се поопърпаха, но какво от това. Образованата част у мен се опитваше да подтисне и заличи въпроси като „ще мога ли да обичам едно чуждо дете”, „ще го харесат ли другите”, „важно ли е за мен как изглежда” „важно ли е за мен да бъде красиво”, „какво ще правя, ако е глупаво”, но нищо не беше в състояние да спре първичната част от мен, която редеше въпросите. Странното е, че накрая се получи като в стария виц, в който на горския му дошло до гуша и разкъшкал и стражари, и партизани. В мига, в който си представих, че живея без дете, нахлу животински майчински инстинкт, който издуха за един миг съмненията и отговори ясно на всичките ми въпроси.
Проведете и вие своя вътрешен разговор. Бъдете цинично честни към себе си и си отговорете:
Мислите ли, че осиновявайки, правите някаква лична жертва?
Обикновено това е дилемата, пред която се изправят двойки, преживели период на лечение на стерилитет. Това обаче може да бъде и въпрос, който стои пред отделни хора, решили да поемат пътя на самотното родителство.
Помислете добре, преработили ли сте напълно собствената си болка от загубата на възможността за биологично дете. Силното желание за дете и осъзнаването на невъзможността да го имаме по най-естествения начин, обикновено поражда силна болка, чувство за непълноценност, а често и вина към партньора. Не е задължително подобна болка да присъства, но ако я чувствате, добре е да я преживеете до дъно, да я „смелите”, обговорите и преживеете. Ако приемете осиновяването като компромис, а не като най-добрата възможност за вас, ако за вас то е утешителна награда, а не силно желано събитие, по-добре отложете решението си за известно време.
На 70-годишна възраст, дядо ми, известен адвокат и обитател на не едно женско сърце, беше поразен от лек мозъчен удар, благодарение на което получи лека пареза на крака и тремор на ръката. След инсулта дядо се снабди с прекрасен дървен бастун с кокалена дръжка и в първия възможен ден за разходка, елегантен и ослепителен ме поведе към сладкарница „България”. По пътя вървеше бавно, видимо куцаше, но не пропускаше витрина, в която да хвърли самодоволен поглед, чуквайки бомбето небрежно с бастуна си. Тогава 10-годишна, държах треперещата му ръка и се пръсках от гордост с моя собствен, прекрасен и накуцващ Хъмфри Богарт, докато се оглеждах в очарованите погледи на жените, които срещахме. Ударът му отне обичайната здрава походка, но дядо без да му мигне окото я замени с великолепен дървен красавец, и беше такъв курназ, че след седмица една съседка казала на баба, докато гледала замечтано отдалечаващия се накуцващ силует: „Еееееех, само Цвятко (мъжът й) да получи инсулт, и на него такъв бастун ще вземем…”
Ако тръгнете към осиновяването с горчивина от ваш житейски неуспех, къртейки дълбоки въздишки и с мисълта, че поне ще направите добро на едно дете, оставете тая работа за малко, поне докато спрете да въздишате горчиво. Вашата болка е истинска и дълбока, заслужава да й дадете време да изболи. Оплачете загубата си искрено, преживейте я до дъно, докато можете да я погребете завинаги, макар че понякога сигурно ще има панихиди. Тогава отворете сърцето си за ново начало, проветрете хубаво душата и си дайте сметка, че детето, колкото е ваша бъдеща отговорност, толкова е ваше спасение и радост, ваша утеха и ваше щастие. Затова осиновете с радост и се гордейте с детето си, не с вашата постъпка.
Готови ли сте да приемете едно „различно“ дете?
Да си го кажем честно, отглеждането на биологично и на осиновено дете не е едно и също нещо. Помислете добре, не е ли важно за вас да откривате ваши или на партньора ви черти у бъдещото човече. Изпитвате ли необходимост мечтаното дете да притежава определени качества и, ако това не се случи, ще се разочаровате ли? Едни и същи ли ще бъдат очакванията ви, ако детето е биологично и ако е осиновено. Ще обяснявате ли всеки детски гаф, лошо поведение или неадекватна реакция с клишето „генът си е ген”. Струва ми се, че тази част от осиновителското родителстване е свързана най-вече с трудността да признаем неизбежните си грешки в отглеждането на детето. Очевидно е по-лесно да приемем, че ако детето не се държи според очакванията ни, то е защото „носи лоша наследственост”, а не защото ние не сме се справили с възпитанието.
Дебатът „nature vs nurture”(наследственост срещу среда) е вековен и безкраен, а в дебелите книги ще намерите разумни аргументи в полза и на двете тези. Определете кое е важното и водещото за вас. Ако приемете, че наследствеността надделява, преценете стрували си цял живот да живеете в страх, че детето ви ще прояви своята „лоша наследственост”. Отделен въпрос е какво разбирате под „лоша наследственост” и защо я презумирате. При всички случаи не се чувствайте длъжни да преглъщате и подтискате страховете си. Отложете решението за осиновяване за известно време и премислете още. Мислете колкото време е нужно, но не осиновявайте с „едно на ум”.
Моето виждане по този въпрос е, че се наследяват физически дадености и недъзи, наследяват се дарби, таланти, способности и неспособности, наследява се това, което ДНК спиралите задават и физически свързват „жичките в главата ни”. Средата пък дава възможностите за развитие на нашия потенциал, съответно тласка или блокира биологичните дадености и способности. Отделно, всеки човек притежава собствени качества и недостатъци, които са негово оригинално достижение, резултат на личната му еволюция и свободна воля. Фигурата, структурата и формата на тялото вашето дете е получило от биологичните си роднини; начинът, по който върви изправено, походката и жестовете ще усвои от вашето семейство, а това как ще използва едното и другото, ще се научи и избере само и само ще доразвие и двете дадености.
Честно казано, задълбочените анализи на това от кой колко е взело детето и какво ще възприеме от нас, за мен и съпруга ми се оказаха напълно безмислени. В крайна сметка, детето не е малък Франкенщайн, направен от краката на татко, кротостта на баба, лицето на мама, косата на вуйчо, певческия талант на дядо и т.н Детето ни е такова каквото е, а меренето на процентното съдържание – гени/възпитание е съвършено излишно. Личното ни схващане на тази тема не е професионално, нито е резултат на задълбочено четене на подходяща литература. Това е просто нашето гледище, с което ние живеем спокойно и в мир със света около нас. Открийте вашия верен отговор и му се доверете. Все пак имайте предвид, че дори и да имате ваш биологичен наследник, нямате гаранция какво точно ще изтегли генетичната лотария, освен ако, разбира се, всички членове на вашето семейство не са венец на еволюционното развитие. Аз например, приемам с голямо облекчение факта, че детето ми няма как да наследи гените на леля ми Муца – прочутото семейно мрънкало.
Готови ли сте да съобщите на детето истината за неговия произход?
Отговорът на този въпрос всъщност носи много дълбок личен смисъл. Ако вашата позиция е „Не”, много добре помислете дали на този етап изобщо сте готови да станете осиновител. Отървете се от илюзията, че го правите „за да не страда самото дете” или защото „хората са лоши и ще го обиждат”. Ако отхвърляте идеята за съобщаване на истината на детето, моля преди да прочетете следващите няколко реда и да се ядосате, приемете, че по никакъв начин не бих искала да ви назидавам или да махам поучително с пръст. Работата е там, че е твърде вероятно вашето желание да запазите в тайна фактите за произхода на детето, да означава поне няколко неща:
като начало това може би говори, че вие изпитвате страх от истината, както за собствената си история, така и за личната история на детето.
на следващо място, това може да означава, че вие не приемате бъдещото си дете и неговия произход такива каквито са и изпитвате нужда да „измислите” фалшива, по-приемлива и по-красива реалност.
желанието ви за запазване „на тайната” при всички случаи означава подценяване и неуважение към личността на самото дете.
Макар горното да звучи сурово към тези, които избират да пазят тайната от своите деца, трябва да кажа, че обикновено опаковката на подобна родителска концепция не изглежда грозна и е напълно разбираема. Хората искат да живеят тук и сега, да не мислят за далечното бъдеще. Просто гушкат дълго чаканото и желано бебче, радват му се и искат да изживеят тази радост на 100 процента. Не искат да помрачават дните си с мисли за изоставянето, за другото семейство на вече ТЯХНОТО си дете. Искат да забравят напълно не само годините на собствената си болка от стерилитета, но и тъжното и самотно преживяване на детето в дома, и това е толкова човешко, че всеки би го разбрал. Осиновителите искат да забравят, че в живота на детето им има и друга майка, и това е наистина разбираемо. Тези родители от сърце желаят същото и за детето си – да се радва на детството си, да е щастливо и ако може никога да не се сеща са травмата, която е изживяло. Така си минават дните и постепенно началото наистина се забравя...
Горчивата истина е, че ако градиш къща на кухи основи (а лъжата е куха основа), нищо хубаво не те чака. Не можете да очаквате от детето си пълно приемане и доверие, а самите вие изначално да не отговаряте със същото. Да оставим настрана заобикалящия свят и да игнорираме това какво ще си казват и мислят хората. Поставете личните си отношения с детето на чиста и честна основа, не го лъжете, бъдете напълно отворени да го приемете – точно такова каквото е със всеки детайл от неговото минало, и то ще ви отвърне със същото. Ако вие затаите истината за произхода, най-логичната мисъл в детската главица, е че вие се срамувате от този факт, а оттам и от детето. Не наранявайте повече малкия човек. Рискът от негативна реакция на детето към факта, че е осиновено, е най-минимален, когато това е обсъждана тема още от самото пристигане на човечето в дома ви независимо от възрастта му. Споделяйте и разговаряйте спокойно за тези неща с детето, без призрачните тайни от миналото, животът е къде-къде по-лесен.
Готови ли сте да „делите“ детето си с биологичното му семейство?
Когато по-горе написах, че е добре да бъдем цинично честни, имах предвид подобно формулиране на въпросите към самите нас и съответните им отговори. Готови ли сте да свикнете с истината, че в живота на вашето дете не сте единствените родители, да приемете спокойно този факт и от това да не ви боли? Ще можете ли, ако един ден чуете: „Не ми казвай какво да правя, ти не си ми истинска майка”, да разпознаете болката, която стои зад тези думи, да я приемете, да прегърнете детето си и да му кажете: „Приемаш ме или не, аз съм твоя майка и аз те приемам за свое дете”. Виждате ли детето си като отделна равнопоставена личност, със свое собствено минало зад гърба си, което вие уважавате? Готови ли сте да преведете детето си през дългия път на израстването, като разговаряте спокойно с него за биологичното му семейство, споделите честно това, което знаете, без да демонизирате или идеализирате образа на биологичната му майка. Готови ли сте, когато порасне, да подкрепите детето си и да му помогнете спокойно и уверено да потърси биологичното си семейство, без да изпитва страх, че ще ви нарани, без да изпитва вина, че „изневерява“ на хората, които са го отгледали?
Тази част от осиновителското родителстване за мен поне беше най-тежка за преглъщане. Реалната конкуренция с друга майка в живота на моето си дете, не ми беше хич по сърце. Повторила съм си клишето „не е важно кой те е родил, а кой те е отгледал” към три-четири хиляди пъти, но се оказа, че аз изобщо не му вярвам, най-малкото защото, ако не беше раждането, човешкото същество нямаше да го има. После си представих как един ден трясвам проклетото клише пред бъдещото си дете и си дадох сметка, че звучи ужасно обидно да съобщиш на някого, че мигът на неговото раждане е бил неважен и незначителен. Родени сме със знанието, че майката е една, и тази аксиома е така впечатана в гените ни, че рядко изобщо е повод за размисъл. Животът обаче е шарен и предлага много варианти да го живееш. Така в живота на нашите деца има две жени, които се наричат майки, и двете със своя самостоятелна роля и значителна стойност в живота им. Тази концепция е трудна за възприемане, поне за мен – твърде нарцистично съм устроена, и беше жив кошмар. Добрите новини тук са две. Първата е, че когато приемете концепцията за двете двойки родители и тяхната важност, ще ви олекне безкрайно; страхът от съобщаване на детето за произхода му ще се изпари яко дим, а опасенията, че някога ще бъдете детронирани като майка/баща, ще изчезне завинаги. Ще видите, че мисловната ни борба за надмощие с биологичните родители на нашите деца, в крайна сметка, се оказва битка със самите нас и борба с нашите страхове и демони. Втората добра новина е, че повечето желаещи да станат осиновители успешно се справят и с този вътрешен прелом. Кой по-бързо, кой по-бавно и с повече усилия, но свиква с мисълта, че не е и няма да бъде единствен родител. В началото на осиновителския път едва ли има човек, който отговорно, с лекота и без следа от съмнение и болка да отговори: „Няма проблем – готов съм на всичко, не ми пука от биологичното семейство на детето ми, важният съм аз”. Но пък не познавам осиновители, които с течение на времето и в движение да не са се справили успешно с това. Няма страшно – ако не се приемате много сериозно, стига да искате и да работите активно със себе си, ще се справите и вие.
Готови ли сте да преживеете евентуална съпротива срещу вас от страна на детето в началния период на адаптация?
В книгата си „Първичната Рана”, психоложката Нанси Верие прави прекрасна аналогия на възможната първоначална реакция на осиновеното дете. Ще си позволя да преразкажа тук нейните думи. Представете си малка новоизлюпена птичка, паднала от гнездото си. Ако се наведете да я вдигнете, изпълнени с добри намерения да я върнете обратно, пиленцето вероятно ще започне да пърха изплашено, сърцето ще заблъска учестено и птицата ще се опита с цената на всичко да се отскубне от шепата ви. Макар да не е задължително, възможно е детето да не приеме с овации вашето родителстване. Възможно е в началото да преминете през период, в който детето ще ви отхвърля, ще ви предизвиква, ще изпитва търпението и зрелостта ви. Макар вие да го приемете с отворено сърце и желание за взаимна обич, възможно е първоначално детето (особено ако е по-голямо) да тъгува силно по дома, който единствено познава, по лелите, които са се грижили за него, по старите си приятелчета. Това може да породи агресивни изблици или желание за изолация, вироглаво и опако поведение или депресивни състояния. Подготвени ли сте за това и имате ли емоционалната сила и стабилност да преведете детето, а и себе си, през евентуален труден адаптивен период?
