Здравейте!
Предполагам, че заглавието на темата звучи объркващо.
Преди няколко седмици преживях спонтанен аборт в 7гс, първа бременност. За щастие всичко приключи бързо и без нужда от лераска намеса. Тъй като имах зацапване почити от самото начало, психически се бях подготвила, че е възможно да загубя ембриончето. Може би и затова приех новината, че плодния сак не се вижда в матката сравнително спокойно. Проблемът дойде след това.
В рамките на седмица от случката научих, че 2 мои близки приятелки са бременни, като едната има същият термин, който трябваше да имам и аз. Излишно е да казвам, че това ме събори психически и ме хвърли в 10та глуха. Сякаш съдбата се гавреше с мен!
Започнах да се замислям дали сред колежките или приятелите ни има такива с загуби. Не можах да се сетя за нито една двойка, а повярвайте ми това са хора, с които се виждаме ако не всеки ден, то поне всяка седмица.
Изведнъж, в рамките на месец след моя аборт се оказа, че няколко приятелки и роднини са бременни, другите работят за бебе, а две мои колежки излезнаха в майчинство почити едновременно.
Малкото хора, които знаят за моята загуба, ме успокояват, че всичко ще е наред и че нещата ще се случат рано или късно. След това се прибират в къщи, гушкат децата си и благодарят на Бог, че не са на моето място.
Знам, че ще прозвуча като ужасен човек, но в момента емоционално не мога да се справя с бременноста на другите около мен.
Нещата ескалираха до там, че в момента обсъждаме преместване в друг град, за да може да се дистанцирам от близките ни хора, които очакват деца. Не знам как ще се справя да ги виждам и да си мисля "Ако не бях загубила ембриончето това сега можеше да съм аз".
Този месец ставам на 32г. и като се сетя, че отново започваме борбата за дете, след като бяхме толкова близко, ми прилошава. Междувременно, докато ние се мъчим като грешни дяволи и се мъкнем по доктори и клиники, ще трябва да съм до близките си, които раждат и се радват на децата си. А от тази мисъл се задушавам!
Има ли някой друг изпитвал същите или подобни чувства?
Успяхте ли и как се справихте с тях?

Здравей, Рокет. Съжалявам за това, през което минаваш. Аз до бременност не съм стигала, но познавам всичките ти чувства. Всяка една, която ще те прочете, познава тези чувства. Коментирали сме го преди и някак ти олеква, че не си сама ти. Онова чувство на вина, че твои близки са благословени с най-големия дар и вместо на 200% да се радваш за тях, това ти носи тъга, завист и чувство, че и ти заслужаваш също толкова.
Знаеш ли от кое най-много ме болеше. От това какъв човек бях станала. Приятелката ми от бебешка количка забременя (тя има мисед преди това). Най-сетне и тя имаше щастлива бременност, а аз не можех да се радвам на 100%. Исках всичко най-хубаво за нея, но всеки път като ми показваше снимки от ехографа, коремът и растеше и аз изпадах в нервен срив. Нервен срив, не защото това не съм аз, а заради това, че не се понасях, че завиждах. Осъзнах, че аз имам проблем основно с бременни. Когато се родят децата, няма как сърцето ти да вгорчи обичта към тях, колкото и да е изтощено от чакане. Трудно понасях новини за бременност, но давах 100% от себе си да съм до приятелките си. Не ги избягвах. Всички около мен забременяха и родиха около мен. Тикам си количките и си обичам бебетата. Не мога да си представя да ги бях избягвала и тези деца да не са в живота ми. Дори с едното си потушавам майчиния инстинкт. Той ме обича и като ме види веднага ляга в мен да го приспивам като бебе. Сама търся повече контакти с него, да си го гушкам и обичам.
Това да се отдалечиш от приятелите може да се окаже стъпка назад за теб самата. Хората не сме създадени да живеем сами. Ние пускаме корени, търсим други хора, да споделим, да пием кафе. В един момент няма да има кой да забременява вече и ще се радвате на деца. На чуждите и на твоите, защото ще се случи и на теб.

Тери, благодаря за включването.
При мен много лошо се наредиха нещата чисто времево. Най-близката ми приятелка ми съобщи, че е бременна точно в деня, когато бях на контролен преглед след аборта и осъзнах, че при мен всичко е приключило.
Сега нейното щастие и моето нещастие са като свързани. Всеки пък като се сетя за нейната бременност и веднага пред очите ми изскача моята загуба. Не мога да се зарадвам истински за нея, защото съм прекалено тъжна за себе си.
Възхищавам се на хора като теб, които успяват да се съхранят в трудни моменти. Аз не мога така. Знам, че няма да мога да бъда до приятелката си когато роди и няма да имаме същата връзка след като стане майка. Затова ми се струва безсмислено да оставам и да се самоизмъчвам.
Цялата истина е, че не мога да се зарадвам на чуждото щастие, когато ме боли толкова много. А най-лошото е, че не усещам вина заради това. Напротив, дори не ми пука и го възприемам като нормална реакция в случая.

Рокет,не си единствената,какво ли не сме мислили и чувствали,много пъти сме го коментирали тук.Аз от известно време насам се радвам само за хората с репродуктивни проблеми.За случайно ,на втория месец и т.н. бременни ,еми все едно ми е.Като знам аз през какво съм минала и ми каза една ,че не знае що е овулация а е бременна...
Просто приех,че това е моя път и моя случай,и аз ще успея и това е.Моя колежка като беше бременна и се обърна и ни в клин,ни в ръкав ми каза"това което ти имаш,някои хора цял живот не го намират",грях може да ми е ,но се почувствах морален победител,тя визираше отношенията с мъжът ми,много пъти се е възхищавала на това.
Просто знай,че са ти нормални емоциите и не си единствената,която ги има.Успех!

Рокет, звуча силна, защото бях на дъното. Моята история на хартия звучи много лека, но само жените, които ме четяха последните две години тук знаят, колко психически бях изтормозена от целия процес и абсурдите, които ми се случиха. Отидох един ден за пореден преглед и общо взето лекарката ми се отказа от мен. Каза ми: "Давам ти за последно антибиотик и спираме. Нямам повече идеи за теб". Излязох от кабинета с 15тата рецепта антибиотик и знаех, че и той няма да помогне и съм останала без лекар. Не знаех накъде да ида, към кого да се обърна. Отидох на работа, едва сдържайки сълзите си. И ме чакаше моята колежка, която ми съобщи, че е бременна в 3ти месец. Тя ми е много повече от колежка, тя ми е приятелка. И се зарадвах за нея, но това ми заби нож в раната и не успях да се сдържа. Разаказах й за мен и ревах цял ден зад монитора. Работех и ревях. Прибирах се към вкъщи и ревях. Отидох си вкъщи и ревях. къпах се и ревях.  На другия ден пак така. И ударих дъното. Бях в нервен срив. Вдигнах Пролактина, дойде ми цикъла на 13 ден. Пак на лекар, пак рев. Нещата вървяха само надолу.
И просто нямах избор. Трябваше да намеря начин да изплувам. При всеки това е различен път. Намери своя, ако трябва премести се. Ако това ще те успокои, давай. Защото депресията е хлъзгав път и той е само надолу. Само ти можеш да си помогнеш, да усетиш кое ще те успокои. Бъди силна, накрая ще видиш светлина в тунела. Сигурна съм.

Рокет, не е лесно, но се свиква. Имам доста спонтанни аборта. Всеки го свързвам с нечия бременност и сега вече дете. Смяната на града не е решение. Има едно стихотворение на Кавафис "Градът". В него, в общи линии се казва, че ако избягаш от нещо на друго място, то ти не избягваш проблема, а той идва с теб- "Градът след тебе ще върви. По улиците същи
ще се въртиш..." В новия град пак ще има бременни. Това не само не е решене, а е задълбочаване на проблема.
За справянето- просто ми стана все тая. Като се раждаха децата им се радвах. Като забременяваха около мен- ми все ми е тая. Имаше много "Защо" и така. Дразнех се на 3 месеца опити и хоп- бременност и ми обясняват как трудно е станало. Избягвах разни свръх надъхани бременни, за които животът им е само бременността и от втори месец си галеха коремите и ми обясняваха как усещат пеперуди. Дразнех се. Аз съм си малко хейтър и ми се отдаваше Празнувах живота си, макар и на пауза. Оплаквах го също. След последната неуспешна бременност, като ми казаха, че всичко е приключило и се разплаках в колата. Изпръсках  със сополи предния прозорец. Една година го държах така. Всеки божи ден го гледах, но не го измих.
Виждаш, че говоря в минало време. Измих го чак в 5ти месец като бях. Сега си имам едно чудесно момченце. Даже и той като се роди не престанаха да ме дразнят жените, за които бременността е най- великото им постижение в живота.
По-лесно няма да стане, но ще спре да ти е толкова болезнено прясно. Ще свикнеш. Лошо е, но иначе ние няма как да се справим, ако не свиквахме. С всичко се свиква, дори и с бесилотот- помяташ се, помяташ се, па спреш.

Винаги ще има бременни, винаги някой около теб ще ти сподели такава новина.От тях не можеш да избягаш.

Моето дъно, една позната, която знаеше че имаме проблеми, се обади целенасочено да ми каже че е бременна след два месеца опити.Мисля че ревах като магаре два-три дни!После си казах, Момиче, от теб зависи всичко или се вдигаш и успяваш или ще ревеш цял живот.Отпусках се само след неуспеха, поревавах малко и давах напред.Знаех, че моето щастие е там някъде пред мен, просто трябва да го стигна.

Направих спонтанен и биохимична миналата година по това време.Една година след това съм бременна с близнаци!Имам и по-голяма дъщеря, преди нея ми сложиха диагноза ИЯР.Ревах 2 дни, моя мъж откачи, видя се в чудо в къщи.Оказаха се проблеми със щитовидната повлияли на половите хормони, ама кой да знае.

Истината е, добри приятели, разчистване на кръга с хора около теб и да не забравяш, че си жив, че живееш сега, точно в този момент.Дали беше лесно О НЕ!Никак не е, още не е и няма да е!Няма жена преживяла стерилитета, която да го забрави!Но намерих момичетата тук, повярвай няма по-добри приятелки от тях!Аз не вярвах, но знам, че каквото и да напиша тук ще ме разберат, ще дадат съвет, дори ще се скарат в праилния момент, а понякога това ти трябва.

Успех!Не падай духом, намери какво да те държи на повърхността, не отлагай живота си заради евентуална бременност.

Рокет, много съжалявам за това, през което минаваш. Много добре знам как се чувстваш , аз имам 3 неуспешни бременности и при трите имам много близки приятелки и роднини, които имаха термин близък до моят , третият предстои. Най- много ме заболя като близка приятелка ми каза, че не знаела дали да ми казва, че е бременна... Не знам , аз някак свикнах, вече ми е толкова трудно да си представя, че ще имам бебе... Както е казала другите всички тук сме минавали през подобни чувства, мисля че е неизбежно. Сигурна съм, че скоро ще си успешно бременна и ще забравиш лошото. Времето лекува , емоциите ще се уталожат, като нищо ще си успешно бременна докато приятелката ти роди. Още всичко ти е много прясно , според мен не трябва да взимаш решения под влиянието на емоциите. Бременни ще има навсякъде. Тези чувства не са приятни, но са човешки , то няма и за какво да изпитваш вина. По- силна си отколкото предполагаш! След първата загуба си мислех, че не мога да преживея повече и се възхищавах на Павла и други за силата, но ето че и аз съм жива и здрава и продължавам да се боря. На никого не го пожелавам разбира се! Поплачи, преживей го и напред!

Благодаря на всички за подкрепата! 
Съжалявам, че толкова много жени трябва да минем през това.
Знам, че бягането не е решение на проблема, но за момента ми изглежда като много примамлива опция. Днес отидох при моята козметичка, за да се поотпусна и освежа малко, да направя нещо за себе си след случката. И разбира се накрая на процедурата ме изпрати с умного заключение, че "точно сега когато мъжът ти кара нощни смени трябва да му родиш едно дете, че ти да си го гледаш вечер и той да не се ядосва от бебешкия рев и плач". Е идеше ми на мен да зарева. То и аз искам да му родя дете, ама на греда. Не разбирам защо хората се намесват където не им е работата, особено по толкова деликатни и лични теми. След сценката днеска цял ден съм като гръмоносен облак .

Изпадала съм няколко пъти в подобни ситуации. Аз много явно показвам, че имаме репродуктивни проблеми, но явно има все още, хора, които не са разбрали. И ми се е случвало да ми се зададе директно въпроса от хора, на които изобщо не им е работа: "Теди, ти защо не вземеш да родиш едно дете вече" и аз отговарям: "Защото имам два неуспешни ембриотрансфера. Ще ми дадеш ли твоето?" И ме гледат ей така  Отговарям им така, защото се надявам, че може да се усетят следващия път, когато искат да попитат някой защо няма дете.
След неуспешния ми трансфер. Писах тук във форума да кажа на момичетата. Всички, които ми имаха телефона, ми звъняха. Не ти се говори, не им вдигаш, но пак си благодарен, че ги има. Че има кой да те вдигне в най-дълбокия мрак. Защото за съжаление понякога съпругът не успява. Дано и те си имат някакви мъжки "форуми", за да се лекуват емоционално.

Тери, стискам най-искренни палци да ви се получат нещата съвсем изненадващо и естествено!
Положителните резултати на момичета, които са имали проблеми ми действат успокоително. След моят аборт 1 седмица се рових из форумите, български, руск, английски, за да чета за майки, които са минали през Ада и накрая си имат дечица. Все се надявам, че и мен ще ме огрее слънцето ама да видим.
За мъжете, много си права. Не знам моят как ме трае, но се надявам да има още малко нерви, че не знам кога ще успея да се изправя.
Виждам, че си имате и темичка за бебеправене във форума.
Скоро сигурно ще се включа и там, само да стигнем до нови опити. Сега първо имаме да полекуваме малко бактерийки - Уреаплазма Парвум. Чакам и час за доц. Конова, за да проверим има ли имунологична причина за тази загуба.
Само тези бактерии много ме притесняват сега, защото знам, че са големи гадини и много упорити и ще видим какво ще ги правим!