www.zachatie.org
Репродуктивно здраве => Емоционална подкрепа => Темата е започната от: Fussii в Април 19, 2007, 11:58:58 am
-
От известно време мисля по тая тема, но днес вече не издържах и ще си споделя с вас. Провокирана съм от братовчедка ми, която живее в щатите, доктор е има две прекрасни деца. Тя пише в мамата и там е публикувала следното:
...Водих децата в неделя до музея..играят си те...до мен майка в количка,на 30 години,с мултиплена склероза,бързо прогесираща..не може да се наведе да си гушне детето,не може да му завърже обувките,не може да му стопли яденето защото не стига до микровълновата..Аз съм в медиц.среди, виждам какво ли не,но това ме зашлеви много,защото го видях от позицията на майка,не не професионалист..
От неделя насам си мисля колко неща приемаме за даденост,дори с досада..и как само един миг може да промени това...
А пък моите мисли в тая посока са:
1. Приех за напълно естествена подкрепата на семейството ни да осиновим - а колко различно можеше да бъде.
2. Оревах света, че имах само 2м. платена отпуска с детето си - не помислих, че ако самотен родител осинови дете на 2 години примерно, няма право и на един ден майчинство.
Малко ме е срам в такива моменти... боже, боже как се самозабравям понякога
-
Ако един родител не се грижи за детето си до двете му годинки загубва връзка с него, ако изобщо я е имало.
Детето страда и се чувства изоставено от подхвърлянето му насам-натам.
След две години детето вече придобива представа за времето и може да прецени, че всяко оставяне при други хора или в детска градина е за малко и майка му ще се върне да си го вземе.
Практиката в България на някои родители да подхвърлят децата си на баби или ясли за мен е липса на отговорност.
Ако детето ти ще го гледа някой друг до тази важна възраст, защо изобщо го раждаш? Заради чавката в графата - родих дете - ли?
Всичко това е моят личен опит.
На времето майка ми ме е оставила на баба ми на шест месеца /толкова е било платеното майчинство/, но според мен просто не и се е занимавало с мен, къде по-интересно е на работа, а не скучното ежедневие с едно ревящо бебе.
Винаги съм била в добри отношения с майка ми, пишем си всеки ден в кюто, говорим по телефона всеки ден, ходя всяка седмица да я видя и въпреки това 40 години не мога да и простя.
Майка ми ме хвърли на баба ми, баба ми умря, толкова я обичах, гневна съм на майка ми, цял живот съм самотна, това беляза живота ми. Майка-предателка.
Никога не съм и го казала, но мисля, че тя го чувства, никога не говорим за това.
Баба ми ме гледа до седем години, майка ми идваше да ме вижда всяка събота и неделя.
МЪКА, белязала цялия ми живот.
Хората ме мислят за весела купонджийка, смея се, танцувам и анимирам компаниите.
Но вътре ми е празно.
Всичко това много ме разтройва, няма да отворя повече тази тема, така че не пишете върху това.
-
Хммм поантата на темата ми беше съвсем друга, но и по това съм мислила много, особено в момента.
Изпитвам ужасна вина, че ходя на работа, но просто нямам избор. Не се оправдавам - това е положението. Наваксвам колкото мога в къщи.
Баба ми е гледала майка ми и вуйчо ми, докато тръгнат в гимназията. Връзката между майка ми и майка й беше кошмарна. Майка ми цял живот като паленце просеше одобрението и любовта на майка си - получаваше само студенина, пренебрежение, отхвърляне.
Така че, няма такова нещо - ако гледаш детето си до две години - си добра майка и ще имаш силна връзка с него; ако не - си лоша и безотговорна майка и няма да имате отоншения... Нещата не са бели и черни, има и други цветове.
Темата ми беше съвсем, съвсем друга. Бросто исках да споделя с вас, колко рядко си даваме сметка за стойностните и прекрасни неща, които имаме и ги приемаме като нещо естествено.
-
боже, боже как се самозабравям понякога
И аз така! Но Господ гледа и си върши работата - дал ти е да видиш, че имаш много. Имаш едно красиво дете, което да гушнеш. Имаш семейство и дом, за които можеш да се грижиш и които да обичаш.
Всеки от нас в един момент губи представа какво има и такива побутвания са много полезни. Радвам се от сърце на такива мигове, защото ме връщат на земята.
Фуси, само истински чувствителните хора могат да видят и разберат, това което ти си видяла и разбрала. Болката по тази земя никога няма да свърши! Важно за всеки от нас, като човек е, да не спира да я вижда.
-
Фусинце, :youwoman:
Определено е така:
Фуси, само истински чувствителните хора могат да видят и разберат, това което ти си видяла и разбрала.
-
Фуси, това че ходиш на работа не означава, че си изоставила детето си!
Много са нещата, които приемам като даденост, а не бива. Много са добрите хора около мене, а рядко се сещам да им благодаря :oops:
Сега се сещам за реплика на майка ми, която чух преди няколко дни: "Каквото и да решиш, аз съм зад тебе!" И аз го приемам за даденост :oops:
-
Тежка тема.
Ами според мен е нормално да има и неща, които да приемаме за даденост.
1. Приех за напълно естествена подкрепата на семейството ни да осиновим - а колко различно можеше да бъде.
Е, аз не я снещнах - и до ден днешен се боря с предрасъдъци на тази тема, но пък за сметка на това имам пълната подкрепа на моя съпруг, дори може да се каже, че е обратното - той е водещия, а аз му давам пълната си подкрепа. Така че напълно е нормално това да е даденост за мен, но не и за други жени.
Изпитвам ужасна вина, че ходя на работа, но просто нямам избор. Не се оправдавам - това е положението. Наваксвам колкото мога в къщи.
Ами и това е нормално - и аз мисля по този въпрос, нали се надяваме скоро да имаме и ние нашето бебче, но когато плащаш ипотека и когато ти носиш по-голямата част от приходите в къщи... просто нямаш избор.
Сега главното според мен е - трябва да има дадености, иначе ще влезем в лудницата. Даденостите ни дават сила да живеем и подкрепа.
Ще дам и пример - винаги всичко може да се прецака в един момент, но това не значи че всичко ще свърши - не съм мислила сериозно за смъртта докато не умря дъщеря ми. От тогава приемам всяка смърт по особено сериозен начин. Това обаче не значи, че и с другите трябва да е така. Е, ако примерът ми е абстрактен ще дам друг - стотици милиони хора по света приемат за даденост факта, че имат собствени деца, за нас това не е така, но стотици милиони хора по света се борят с някой проблем, който за нас е даденост, а ние не знаем за това.
Лошото е, че по някога даденостите вече не са такива, но ... малко изтъркано, но факт "Това, което не ни убива ни прави по-силни"
-
Фусинка, много ти благодаря за тази тема! Върна ме на земята, точно когато ми беше нужно. Жалко, че толкова рядко се поспираме да оценим какво имаме...
-
Скоро и аз се бях замислила по този въпрос - какво имам и колко го ценя? Дори вчера, когато позната с мънично завист ме питаше дали се радвам, че съм омъжена. Усмихнах се и казах, че това е най-хубавото нещо. Оценявам го - любимия човек, близките, които ме подкрепят. Отстрани като ме гледат хората какво ли си мислят - вечно усмихната, търся смеха и красивото във всичко. Сигурно има такива, които ми завиждат :( Но пък не знаят какво е в душата ми и колко често с усмивката прикривам болката. Когато с усмивка се радвам на сладко хлапе, гушнало баща си, или на хванати за ръка влюбени - тя с коремче, той гордо изпъчен, че ще става татко. Радвам се, но и ми се свива сърцето - кога и на нас ще се случи? На моменти болката потиска радоста от това, което имаме, на моменти се чувствам виновна, че плача заради поредната М. щом имам толкова хубави неща в живота си. Но това е нормално - нали сме хора, имаме своите слабости :) Важното е, според мен, понякога да надничаме отвъд болката си, за да видим хубавите неща, които ни се случват. Животът си тече и никого не чака.
Мисля, че за случая е подходяща една поговорка: "Господ с едната ръка дава, с другата - взема." Не може да имаме всичко наведнъж.
-
"Господ с едната ръка дава, с другата - взема." Не може да имаме всичко наведнъж.
Не ни и трябва, най-обезверени са хората, които по една или друга причина имат всичко в живота си. Човекът е човек докато мечтае и докато върви напред. Най-лошото пожелание е да ти се сбъднат всичките мечти...
-
Фуси, тази тема...съвсем наскоро отново изпитах срам, свързан точно с това!
А иначе, хората приемат за даденост най вече здравето май - банално, ама е така.
Когато покажат по медиите някое детенце, тежко болно, неизличимо болно, сърцето ми спира от болка и срам как понякога такива глупости ме вълнуват!
-
Наскоро пред очите ми си отиде съвсем млада жена от рак на гърдата.С целият екип се борихме през зъби и нокти но...не успяхме.После се скрих в тоалетната и се наревах. Това можеше да е всяка от нас.И всеки ден и всеки миг ни е подарен! И всеки е прекрасен сам за себе си! Не бива да го забравяме - именно това ще ни дава сили в нашата трудна задача! :bighug:
-
много хубава тема!
аз понякога стигам до там че се обвинявам, че се тръшкам за това, че не мога да забременея, че се депресирам и че плача като ми дойде. казвам си - имам толкова много неща, които много хора нямат - прекрасен съпруг, хубава работа, апартамент, добри приятели, добро здраве... но все пак, едно бебе ужасно много ми липсва. наистина оценявам това, което имам и знам, че много хора го нямат. но значи ли, че не мога да искам още нещо хубаво? всеки има проблеми някакви, и за всеки неговите проблеми са най-тежки. но все си мисля, че за да получиш нещо хубаво, не трябва да се отказваш от друго хубаво. просто животът е борба (малко изтъркано) и всички хубави неща постигаме трудно - някои по-трудно, други не чак толкова. но се борим за всичко, някои се борят за любов, други за нещо друго (да не изброявам), а ние за най-ценното в живота (поне според мен) - да можеш да дадеш живот, да отгледаш дете, да изпълниш "божията мисия".
днес четох по вестниците как министър христова щяла да се бори срещу раждането на децата, които после биват захвърлени по домове... тежко е... да знаеш, че има хора, които раждат знаейки че не искат да имат деца, че не искат да се занимават с тях... ужасно е... определено няма някаква висша справедливост. трябва да се радваме и да оценяваме на хубавите неща, които имаме и да се борим за още хубави неща.
Лали, мен майка ми ме е оставила на баба ми като съм била на около месец, до 7 години. виждала ме е 4-5 пъти в годината. и аз като теб се чувам с нея всеки ден и се виждам всяка седмица, но определено връзката ни е много по-далечна отколкото тази между майка ми и сестра ми (която е гледала сама до 3 години), или отколкото тази между мен и баба ми (лека й пръст). не знам да ли е от това, но... все пак мисля че е гадна постъпка.
-
Много сте мили момичета - разбрахте ме за пореден път и затова ви обиииичам. Съжалявам за тегавата тема...
Просто си мислех, че трябва да започна да се сещам да благодаря за дребните неща, които всъщност крепят живота ми...
-
"Господ с едната ръка дава, с другата - взема." Не може да имаме всичко наведнъж.
исках да кажа, че не мисля, че е необходимо да се лишим от нещо хубаво в живота си, за да имаме друго хубаво - бебе в случая.
иначе наистина, да имаш всичко не е най-прекрасното нещо на света, за какво ще мечтаеш и ще се бориш тогава? какъв ще ти е стимула за живот?
-
Фуси, не се съди прекалено строго! Вярно е, че по света има много мъка, но тя и в живота на всеки от нас не е малко! Ние не можем да изживеем чужд живот, не можем да изземем чуждата болка, за да я спестим на друг. Това не е в нашите правомощия! Нямаме вина или заслуга, че нещата ни се случват по определен (по-добър или по-лош) начин. Всеки получава своите уроци за различни неща. При мен изкушението за известно високомерие и горделивост са били досега от постиженията ми в работата. Опитвам се да съм смирена - много ми помагат текстовете на християнска тематика. Опитвам се да съм добра вярваща християнка (знам колко трудно постижимо е това, защото означава да се променяш към много по-добро), за да изкореня дребните честолюбиви дяволчета в мен, които понякога надигат вироглаво глава. Имало е и периоди, в които съм залитала в другата крайност; в желанието си да съм смирена съм стигала до известно вътрешно обезличаване и подценяване. Опитвам се да съм благодарна за нещата, които ми се случват, и то такива, каквито ми се случват. Чуждата болка ме отрезвява, защото оценявам какво имам. Аз например спрях да гледам на майка ми като на даденост, когато почина баща ми преди 14 години. Тогава просто я погледнах с външни очи и видях една много нещастна жена. Струва ми се донякъде нормално в инерцията на ежедневието да приемаме нещата за даденост. Просто не ни остава време всеки ден да се удивляваме на живота, близките ни и колко чудесни са те, какви съкровища имаме до себе си. Но е добре да се спираме понякога и да си даваме равносметка, че не притежаваме всичко това, а ни е временен дар! Лали, детето в теб е сърдито на майка си, но трябва да и простиш! Постъпила е така, както е смятала тогава за правилно.Не можем да съдим близките си с нашите собствени аршини за нещата! За всеки мярката е различна!
-
Само преди две седмици си мислех по този въпрос. Трябваше да направя операция за премахване на преграда в матката. На пръв поглед изглеждаше много проста (хистеро- и лапароскопия едновременно). Знаех обаче, че има малък процент риск от лош обрат.
Не исках да тревожа родители и приятели и в същото време ме беше страх, че може никога повече да не ги видя, а те не го знаеха. Умирах от страх хиляди пъти.
Прегръщах и целувах човека до мен непрестанно. Не исках да изпусна нито миг от времето заедно. Плаках.
Първото нещо, което направих, след като се събудих от упойката, беше да се усмихна. Затова, че съм жива.
Сигурно скоро ще забравя и този труден момент от живота си, ще го скрия надълбоко в душата си. Но той ми напомня, колко малко е времето ни на този свят и колко много има да кажем на хората, които обичаме.
Фуси, обичам те.
-
Преди две седмици си мислех точно за тези неща. Колко е хубаво, че имам мама и татко зад гърба си. Мислех си, че винаги ще е така. Само че тази седмица имам невероятни проблеми и ужасно ме е страх. Милото го няма до късно вечер, мама я няма тук, просто няма кой да помоля за ръка, няма на кой да се облегна в момента... И така ми се прииска да се сгушя в мама и да й кажа колко я обичам и ми липсва...
Благодаря на приятелите си, те знаят кои са, за това, че макар и отдалеч ми подадоха ръка и са с мен! :bighug: :balk_102:
Фани, злато :balk_21:
-
Това за даденостите го разбрах много отдавна. Като почина майка ми знаех, че ако имам дете то няма да има баба...и вероятно няма да има кой да ми помага. Така и стана. Свекървата(още не ми беше свекърва) ми заяви, че нямало да гледа друго дете освен това на дъщеря и..Аз в първия момент направо се втрещих-дъщеря и нямаше деца и правеше инвитро след инвитро, а синът и имаше дете от предишен брак...По-късно разбрах какво е имала предвид, но не искам да говоря за това-няма значение. Елиминирах я напълно.
Аз като съм била малка майка ме е дала на няколко месеца на ясла, защото и свършило майчинството. После на 2,5 съм дадена на градина и ми е било много трудно, защото "децата нямали гърнета"... :lol:. Тоалетната беше с дупка и аз си мислех, че ще падна вътре... :lol:. Но майка ми почина когато бях на 25-предния ден преди да ги навърша. Сега ужасно ми се иска да е до мен, но я няма...
-
Тегава е темата, но вие я направихте мила и прекрасна. Благодаря за милите неща, които сте написали. Така ме стоплихте - голяма работа сте ей! За къде съм без вас :bighug:
Говорихме си с Калин по темата, добре ни подейства - да се сещаме да благодарим за нещата, които понякога ни се струват досадни и уморителни, а за други хора са дълбоко изстрадана мечта.
Колкото и да съм убедена, че баща ми, който почина преди 9 години, сега ме вижда и се радва за мен, как ми се иска да го видя да прегръща сина ми... само веднъж...
Затова да си опичам акъла и да не се самозабравям, че както прави Пипи - ще си ощипя носа :lol:
Прегръщам ви
-
Фусинка, да знаеш, че ще станеш отлична, перфектна майка!!!Защото си добър човек! Човек, когото го човъркат подобни "неудобни" за вътрешния ни комфорт въпроси, е склонен на вътрешно, душевно пътуване и промяна, което според мен е един от смислите на живота!
-
Аз пък съм напълно съгласна с Лали. Малко жени си дават сметка колко е важно майката да е ежеминутно до детето си до 2, а някои твърдят до 3 години. Особено много ме изумява, когато жени забременели трудно, постъпват негрижовно към децата си. Както и да е.
Фуси, това което описа за майка ти и баба ти е интересно, но не оправдава твоето решение да оставиш детето си след 2 месеца. Освен това, то доказва, че между баба ти и майка ти Е имало доста силна връзка. Да си седиш до детето, докато е малко е най-важното нещо, но не изчерпва изцяло неговото отглеждане.
Поздравления за решението ви да си осиновите дете. И то не че осиновяването само по себе си е огромен подвиг, а че сте се решили да го направите докато сте още млади. Аз имам особено мнение за хора, кото опитват до 40-45 години и тогава вече се примиряват. И все пак имай предвид, че това дете е било без майка си от самото си раждане и то ще има нужда от двойно повече любов и обгрижване, просто защото има да наваксва. И все пак, каквото и да решиш, най-важното е да го обичате.
-
Фани, нямаш представа каква психотравма е нищо да не приемаш за даденост.
Радвай се на живота ...
-
Малко жени си дават сметка колко е важно майката да е ежеминутно до детето си до 2, а някои твърдят до 3 години. Особено много ме изумява, когато жени забременели трудно, постъпват негрижовно към децата си.
Малко жени си дават сметка, че тези негрижовни майки са тръгнали на работа защото имат финансови затруднения.
Без да се заяждам, Cheetah, как да постъпя аз, ако забременея утре и родя? Получавам по-висока заплата от мъжа ми. Неговата стига за покриване на кредитите ни и остават 200 лв. свободни. Според действащият норматив мога да получавам 90% от заплатата си до навършване на 9 мес. възраст на детето. С какви пари и как ще живеем след това!?! Монетката винаги има две страни, не го забравяйте мили дами. :)
-
Моята майка е от тези, принудените да тръгнат по-рано на работа и да ни оставят на ясла или при баби и дядовци. Никога не съм била сърдита на майка си за това. Благодарна съм й, че ми е дала детсво, изпълнено с много игра, с много грижи от страна на баба ми. Баба ми работеше в ресторант и това за мен са един от прекрасните ми години. Разбирам я прекрасно защо го е направила. Ако аз имам сега възможност да си гледам детето дълго време, то това е защото тя ми е дала такива възможности, тя ми е помогнала по някакъв начин. Благодаря й, на нея и на баща ми за това, че са ме направили човек, за това че са ме научили да се боря за всичко и да не се отказвам.
-
жужка, избобщо не приемам думите ти за заяждане. Напротив, разбирам, че това е проблемът за много голям процент от случаите, в които майките са принудени да тръгнат на работа. Не знам със сигурност дали такъв е случаят с Фуси, но предполагам, че не без причина е плакала (май точните думи бяха "оревала") като е разбрала, че ще й дадат само 2 месеца платен отпуск.
Просто исках да споделя, че е изключително важно за бебето майката да е до него, а понякога хората не си дават сметка за това и не търсят още начини да го направят.
-
Особено много ме изумява, когато жени забременели трудно, постъпват негрижовно към децата си. Фуси, това което описа за майка ти и баба ти е интересно, но не оправдава твоето решение да оставиш детето си след 2 месеца.
В какъв смисъл да го оставя? Къде да го оставя ... при баба му и дядо му на три преки от нас за по 8 часа на ден?
Я по-кротко с оценките и присъдите ... Аз си знам какво ми коства да ставам всяка сутрин в 6, да си лягам в 12, да се опитвам да съм пълноценна в работата си, детето ми да има сготвена от мен храна, да прекарвам пълноценно времето си с него, да го разхождам от 18 до 20 часа, след това да му чета, да си играем, да го приспивам. За да мога да правя това, плана ми е разписан по часове от предния ден. Не мрънкам и не се оплаквам, но и не давам оценки на останалите.
Поздрави и целувки на всички негрижовни безотговорни работещи майки.
Поздрави и на онези, дето всичко им е ясно и разсъждават от позицията на абсолютната истина - на тях им е лесен живота.
-
Fussii, за твоят син, ти ще си най-прекрасната майка! Когато дойде времето за оценка, самият той ще те оцени по достойнство и ще ти благодари, защото не само времето е фактор, важно е вниманието, което ти му обръщаш и което за него е важното!
-
Мисля си, че най-важното е детето ти нито за миг да не почувства съмнение в обичта ти и в това, че ти винаги ще си до него, когато има нужда. Детето на Фуси никога няма да има такива съмнения!
Останалото е предмет на хиляди решения, които ще вземаме всеки ден, за да осигурим най-доброто за децата си - в емоционален, образователен, материален и всякакъв друг план. И всеки ще реши тази задача различно, според собствените си възможности и най-вече като се вглежда и вслушва всеки ден в собствените си деца. Тъй че айде да не даваме универсални оценки, те не биха могли да бъдат по-далеч от реалността.
-
Какво ще стане в бъдеще, ще покаже самото бъдеще :lol:. Всяко дете в някакъв момент се съмнява в обичта на родителите си. Надявам се сина ми да получи от мен достатъчно сила и увереност в себе си. В тази връзка, Курт Вонегът казва:
"Не се притеснявайте за бъдещето. Или пък се притеснявайте, но знайте, че притеснението ви ще бъде от полза не повече от дъвченето на дъвка при решаване на уравнение по алгебра. Истинските ви проблеми в живота ще бъдат неща които никога на са ви идвали наум.
Не бъдете безсърдечни към човешката душа. Не търпете хора които са безсързечни към вашата.
Чистете си зъбите с конец. " :lol: :lol:
-
Мисля си, че най-важното е детето ти нито за миг да не почувства съмнение в обичта ти и в това, че ти винаги ще си до него, когато има нужда.
да, мисля, че това е най-важното.
аз съм оставена на бавачка от 5-6 месечна възраст. тогава се е давало само 3 месеца майчинство, после не само че няма пари, но майка не е можела да си запази работата. баба ми е работела, та леля Дора... още я помня, чудесен човек. после ясла, детска градина... имам чудесни спомени от тези места, а никога, никога не съм имала и грам съмнение в обичта на майка си. тя просто струеше от нея с всеки жест и мисъл.
категорично не смятам, че самият и единствен по себе си факт на ранно откъсване на детето от майка му (временно откъсване за работа, разбира се) абсолютно води до отчуждение и такава дълбока травма, каквато е останала у Лали, например. вероятно са намесени и други неща.
та така де, обичта е всичко, от което се нуждаем. иначе, може 2 години до детето да седи една изнервена, озлобена и затъпяла персона, която с какво му помага на развитието?
-
[quote
та така де, обичта е всичко, от което се нуждаем. иначе, може 2 години до детето да седи една изнервена, озлобена и затъпяла персона, която с какво му помага на развитието?
[/quote]
Абсолютно подкрепям!
Фуси, нямаш място за терзания! Ти даваш всичко от себе си и детето ти ще го усети!
-
Чистете си зъбите с конец. " :lol: :lol:
Ето на това се вика синтезирана мисъл! :lol: :lol: :lol:Роден бил човекът за инженер по оптимизациите, ама объркал професията!
-
та така де, обичта е всичко, от което се нуждаем. иначе, може 2 години до детето да седи една изнервена, озлобена и затъпяла персона, която с какво му помага на развитието?
Съгласна съм - много често ми се случва да видя майки, които колкото и да обожават децата си и да искат да им дадат най-доброто, просто в един момент започват да стават "изнервени, озлобени и затъпяващи". Защото някои хора, най-вече мъжете :lol:, си мислят, че гледането на дете е лесна работа - седиш си в къщи, имаш да сготвиш и да изчистиш и да разходиш детето - ми какво толкова се уморяваш не знам? Това определено ако ми го каже на мен моят мъж ще ми подейства много потискащо, защото виждам колко време и енергия отнема гледането на едно детенце. Друг е въпросът, че не очаквам такова нещо от него и дай Боже, скоро да разбера дали той ще мисли така ;)
Дали ще седим цял живот у дома да си гледаме децата и да бъдем само домакини, или пък ще тръгнем възможно най-скоро на работа, давайки децата си на ясли, баби, детегледачки, това е решение, което е различно при всяка жена. Ако една жена я задоволява да стои само у дома и се чувства така щастлива - тя ще даде най-доброто от себе си за детето и за мъжа си по този начин. Но ако има нужда от работата си и се чувства неудовлетворена от живота на домакиня, тя постепенно ще започне да се отегчава и няма да се радва на такъв живот, което естествено ще рефлектира върку отношенията с детето и с мъжа и. Няма универсален верен начин! За всеки правилното е различно. Надявам се да съм го написала разбираемо :)
Това, че се отказвам от работата си, само по себе си не ме прави по-добра майка. И работеща мога да бъда по-грижовна и любяща от някои майки, които са отегчени от седенето в къщи. А за да даваш щастие и любов, самата ти трябва да си щастлива и обичана ;)
Пожелавам на всяка от нас да отгледа здрави, обичани и уверени в себе си деца!
-
Ако един родител не се грижи за детето си до двете му годинки загубва връзка с него, ако изобщо я е имало.
Детето страда и се чувства изоставено от подхвърлянето му насам-натам.
След две години детето вече придобива представа за времето и може да прецени, че всяко оставяне при други хора или в детска градина е за малко и майка му ще се върне да си го вземе.
Практиката в България на някои родители да подхвърлят децата си на баби или ясли за мен е липса на отговорност.
Ако детето ти ще го гледа някой друг до тази важна възраст, защо изобщо го раждаш? Заради чавката в графата - родих дете - ли?
Всичко това е моят личен опит.
На времето майка ми ме е оставила на баба ми на шест месеца /толкова е било платеното майчинство/, но според мен просто не и се е занимавало с мен, къде по-интересно е на работа, а не скучното ежедневие с едно ревящо бебе.
Винаги съм била в добри отношения с майка ми, пишем си всеки ден в кюто, говорим по телефона всеки ден, ходя всяка седмица да я видя и въпреки това 40 години не мога да и простя.
Майка ми ме хвърли на баба ми, баба ми умря, толкова я обичах, гневна съм на майка ми, цял живот съм самотна, това беляза живота ми. Майка-предателка.
Никога не съм и го казала, но мисля, че тя го чувства, никога не говорим за това.
Баба ми ме гледа до седем години, майка ми идваше да ме вижда всяка събота и неделя.
МЪКА, белязала цялия ми живот.
Хората ме мислят за весела купонджийка, смея се, танцувам и анимирам компаниите.
Но вътре ми е празно.
Всичко това много ме разтройва, няма да отворя повече тази тема, така че не пишете върху това.
Това все едно аз съм го писала. При мен беше абсолютно същото. :x
-
bebe_вече 2007, супер си го казала! Ще добавя само, че много ми се иска все повече семейства да правят тази преценка само водени от емоционалната си необходимост, а не притиснати от финансов неодоимък! Ще ми се родителите да са малко по-малко забързани и изнервени и да възпитават спокойни и уверени деца!
-
Радвам се, че имам нещата, които приемем за даденост.
Много пъти съм се замисляла, че бих могла и да ги нямам. Но това по никакъв начин не ми помага да продължа напред. Предполагам, че ако всеки път преди да направя поредната стъпка се замислях, че камъка, на който искам да стъпя може да се окаже много хлъзгав, макар че изглежда както всички до сега, нямаше да съм по-внимателна.
Или поне аз така си мисля.
От друга страна, никога няма да забравя тези, които са ме подхлъзнали. Не мисля, че мога да живея, без хората около мен и в много случаи разчитам на тях. Опитвам се и аз да съм човек, на когото да може да се разчита. Затова не приемам за нормално, че някой би ме подхлъзнал съзнателно. Те не могат да разчитат на мен. Хубаво е, че не са много.
-
Фуси, нали не смяташ, че синът ти на 10 месеца разбира, че е на няколко преки от вкъщи, при баба си и дядо си и само за 8 часа? Това е несериозно отношение към бебе, което вече веднъж е преживяло травмата на изоставянето...
Върни се отново отговорите ми и ще видиш, че етикетите ги лепиш ти, не аз.
Прочети малко сериоза литература за психологическата травма при бебета и деца. Също така, порови се в интернет, за да научиш, че текстът, който цитираш не е на Вонегът - самият той го е признал. Което не го прави по-малко добър.
-
Cheetah, странен човек си ти. Не съм Фуси, ама чак мен ме дразниш. Ти изобщо знаеш ли какво е битието на този човек, който така нападаш? Някога замислила ли си се, че може да не е право на собствен и доброволен избор това "изоставяне". И че може сърцето й да се къса от това, че се е наложило да го остави на няколко преки от вкъщи. Защо така се държиш? Ами помисли малко, какво да направи ако не може да остане? Ако си губи работата или има друг проблем? Не че трябва да ти дава сметка защо го прави, но малко поне се замисли.
А по въпроса за психологията - травми стават и от други неща, не само от изоставяне. И човек не може да съди по единични случаи за основното. Любов на едно дете можеш да дадеш по хиляди начини и да направиш така, че да усети с порите си даже колко го обичаш.
Не съди човек, ако не го познаваш и не знаеш мотивите му.
П.С. Държа да подчертая че по професия се занимавам с детска педагогика и психология, така че моля те не се обиждай от отговора ми.
-
В отговора ти няма нищо обидно. Чудесно е, че се занимаваш с детска психология. Точно ти би трябвало да разбираш сериозността на темата.
За мен точно от психологическа гледна точка е несериозно да вземеш дете от дом и да му отделиш 2 месеца плътно.
Разбирам, че има много фактори, които влияят за подобно решение. Както и оправдания.
За мен беше показателно, че Фуси отговори нещо в смисъла на "Какво толкова като го оставям на 2 преки, за 8 часа, при баба му и дядо му?" Подобно изказване говори за липса на авторефлексия.
Не мога да се съглася и с твърдения как майка, която става в 6 (след като си е легнала в 12), по цял ден се занимава с какво ли не в работата си и бърза през цялото време е по-малко изнервена от майка, която е отделила вниманието и грижите си (не просто времето) на детето си.
Разбирам, че вие познавате отдавна Фуси и я подкрепяте. В случая обаче заставате зад едно твърдение, което не е майчинско.
-
Cheetah, извинявай, че и аз не съм Фуси и се намесвам! Ама, ти говориш приказки наизуст! Нападаш лично Фуси, даваш и акъл, че не постъпва правилно, и то без изобщо да си наясно с живота и?! За твое сведение аз не познавам лично Фуси (за което съжалявам), за да я подкрепям от приятелска лоялност. Обаче като те слушам (чета)така може да говори жена, която е домакиня - това е мислене на домакиня. Ти имаш ли представа какво е да си загубиш работата, ако не се върнеш на работа и кой ще издържа семейството после? То по принцип сигурно е най-добре майката да кърми дедето до първи клас и да е с него непрестанно вкъщи, докато отиде студент. Ама, как да стане това при условие, че ние имаме и други роли освен тази на майка? И ако някой ден все пак от мен се пръкне нещо, то имам намерение след третия месец да му намеря бавачка и да се връщам на работа. Сигурно по нечии стандарти ще съм лоша майка, ама за мен е по-добре то да види модела на една работеща и бореща се майка и да го обича, отколкото на една жена, която го задушава не само от обич.
-
Точно защото разбирам сериозността на темата, смея да твърдя, че няма бяло и черно. Винаги има някакви нюанси. И изобщо не оправдавам търсенето на извинения. Нито пък я защитавам от гледна точка на това, че я познавам.
Трябва да си наясно, че в интернет пространството доста често има изкривяване на мненията, както и на това кой какво разбрал и как го е разбрал, съответно интерпретирал.
Хайде да попитам така - ти лично наясно ли си колко точно е майчинството за жена, осиновила дете? Ако имаш желание и малко повече погледнеш отвъд твърденията си, че някой е лоша майка, можеш да се поровиш и да почетеш. Можеш дори и да откриеш тук някъде какви са точно мотивите на Фуси да се върне на работа. Какви са причините й да се опита да сътвори чудеса от храброст да бъде с осиновеното си дете и да не му липсва нищо и да бъде на работа пълноценен работник, така че да не загуби хляба на семейството си.
Аз имам малко повече стаж от нея като майка в момента, но това че си гледам детето в къщи, не ме прави по-стойностен човек от нея. За мой късмет живея извън България и мъжа ми има възможност да осигури добър живот за мен и детето ми. Това съответно ми помага да се занимавам повече с него. Ако бях в България, щях да предпочета да се върна на работа преди да са ми изтекли двете години майчинство, за да мога най-малкото памперси да му купувам. Идея си нямаш какво разходно перо е да отглеждаш дете. Никоя от нас не би оставила с кеф детето си, за да се върне на работа и да се чуди какво ли прави то без нея. Това е болезнен избор, който трудно се прави, но пред това дали да има детето ти храна и дрехи или някой да ти каже, че си лоша майка, истинската майка избира детето й да е сито и да има какво да облече.
Не съм видяла някъде другаде по псигологическите книги да пише нещо друго.
Травмите на едно дете могат да бъдат причинени от хиляди хиляди неща. Синдрома на изоставянето може да бъде най-дребното нещо.
П.С. Дива розичке, ти ще бъдеш една прекрасна майка и се надявам да успееш скоро на това поприще!
-
Их, колко е лесно и аргументирано когато се сипят камъни в чужда градина!
Аз пък от наблюдения ще кажа, че все по-често виждам "синдрома на изоставеното дете" точно при деца, които са плътно до майките си. Майката е толкова заета да го "обгрижва", че е забравила, че това не е саксийно растение, а малък човек. Типичният пример - седи си малкият и пита нещо майка си, тя просто гледа някъде над него и машинално кима или казва "Да, да", или продължава да си пие кафето, игнорирайки го като досадна муха. На мен ми е ясно, че всяка майка е изпадала в такава ситуация (неизбежно е), но има родителки, при които това е нормалният начин на възпитание. В един момент просто детето се отказва да контактува с майка си и се затваря в себе си. Чувства се самотно, а майката предполагам, че е убедена, че дава всичко от себе си, защото го храни, пере, готви, извежда навън, облича и т.н. Предполагам, че това поведение е следствие точно на неудоволетвореност у майката, което пък е много вероятно да е свързано с усещане, че се "жертва" за детето си, изоставяйки работата. Та така - нещата никога не са по "учебник" и никога не са ясни и лесни. Винаги е нужно да се правят компромиси. Важното е детето да се чувства много обичано!
-
Разбирам, че вие познавате отдавна Фуси и я подкрепяте. В случая обаче заставате зад едно твърдение, което не е майчинско.
не, те застават зад едно твърдение, което е породено от обективна необходимост. не е въпросът в това, че познаваме Фуси отдавна. въпросът е в това, че Фуси няма избор, освен да се върне на работа. иначе детето няма да има какво да яде. този избор майчински ли е?
-
Аз не мога да разбера, как изобщо, някой интелигентен човек може да каже на друг как да си гледа детето. Аз просто бих подминала това мнение.
Нормално е някой, който е в емоционална дупка да му е "крив света". Ама недейте да плюете "напосоки" де.
-
Тази тема трогателно ми напомня едни други дискусии и умопомрачителни заключения от рода:
Некърмеща майка (желателно до 7 годишна възраст на детето) = лоша майка
Родила със секцио жена = нераждала жена
Бременна над 40 години = ненормална и безотговорна
и все така. :)
-
Абе хора реалностите са такива. Не е като едно време майката да е до децата докато пораснат. И при нас е било така. Откакто се помня като човек майка ми и баща ми са ходели на работа, чакала съм ги вечер да се приберат, събота и неделя и през отпуските сме ходели някъде. И не съм усетила липса на любов никога!
Още не мога да усетя това, за което пише Fussii, сякаш ми се струва далече, а е другата седмица, когато тръгвам на работа. По-добре ли е да има изнервени от безпаричие родители? Освен това преди е имало периоди майчинството да е 11 месеца, в САЩ също няма майчинство - 6 месеца и после ако искаш работи, ако искаш не. Това е положението. Малцина бащи получават петцифрени заплати и могат да издържат семейството си без майката да работи. Голяма част от нас се сблсъкват рано или късно тази дилема - да направиш ли този компромис или не.
-
Тази тема трогателно ми напомня едни други дискусии и умопомрачителни заключения от рода:
Некърмеща майка (желателно до 7 годишна възраст на детето) = лоша майка
Родила със секцио жена = нераждала жена
Бременна над 40 години = ненормална и безотговорна
и все така. :)
е тогава отивам да се фърля през джама... отговарям и на трите условия, ебаси
-
Фуска, темата е много интересна, въпреки че накрая малко сте я поизместили. Наистина много неща не осъзнаваме и ги приемаме за даденост. И веднага ми се завъртя в главата един случай, разказан ми от мой много близък роднина. Той е учил в чужбина по време и малко след Втората световна война. Тогава е било ад, хората са били много бедни, всичко е било разрушено, почти е нямало мъже, били са военизирани и гладът е бил неописуем (храната е била с купони даже и в ресторантите). Та, той ми разправяше, че когато не се е хранил повече от два дни, е отивал в един съседен на квартирата му парк, който се е наричал парка на ветераните от войната. Там осакатени мъже, без крака, ръце, очи и други увреждания продавали кибритчета, цигари и др. джунджурийки, за да успяват да се изхранват. Моят роднина обикалял няколко пъти парка и когато се сблъсквал с трагедията, преживяна от тези хора, забравял за собствения си глад и даже започвал да се радва, че е здрав и всичките му органи и крайници са на мястото си. По този начин забравял проблема си с глада и бедността и се радвал на това, което има. Винаги много ме е натъжавала тази история, но в същото време много ме е поучавала. Наистина забързан в ежедневието си, човек не може да оцени това, което има.
А сега да се включа с мнение и по другия въпрос, дали майката трябва да стои постоянно при децата си. Ами, аз не съм имала този късмет, нито брат ми. Но това не означава, че не обичам майка ми или й се сърдя за този момент от живота ми. Напротив, обичам я с цялото си сърце и съм и благодарна за всичко, което е направила за мен. Жената не е имала възможност да се грижи за нас, имаше много тежка работа, даваше постоянни дежурства, а за съжаление нямах баби и дядовци, които да ме гледат. Така че взимаше жени да се грижат за нас с брат ми. След като сме поотраснали ни е изпратила на детски ясли, а след това на детска градина. Брат ми даже е бил в седмична градина и са го взимали само събота и неделя в къщи. Поради естеството на работата си, майка ми се разболя и й се наложи да преживее няколко тежки операции, през това време ние вече бяхме по-големи и се гледахме сами. На 6 години вече можех да си готвя сама, а брат ми като малко по-голям се опитваше да полага някакви грижи за мен. Въпреки че звучи малко тежка историята, мога да кажа, че от нищо не съм била лишена. Израснах си даже като едно разглезено дете и никога за нищо не съм обвинявала родителите си. Бях си абсолютно свободна, даже другите деца ми завиждаха, че няма някой постоянно да ме вика за закуска, обяд, вечеря, учих си уроците сама или ходих на занималня, можех да си играя докато ми писне навън и никой не ме ограничаваше с нещо. Въобще живота си ми беше супер :D. Затова не съм съгласна, че детето на тази възраст помни нещо, а камо ли да е сърдито за това. Още повече, че детето на Фуси си го гледат баба и дядо. От това по-хубаво няма. Всички знаем колко много обич могат да му дадат и как бабите си обичат внучетата. Който и каквото да пише съм сигурна, че Никола, ще е най-благодарното дете на света.
Май стана бая дълго, извинете ме за което. За финал изпращам целувки на бебе Никола :bori_004: и добрата му майка :kiss:.
-
Некърмеща майка (желателно до 7 годишна възраст на детето) = лоша майка
Това условие вече си има и допълнение - майка, спала цели 6 часа - лоша майка :D
-
Тази тема трогателно ми напомня едни други дискусии и умопомрачителни заключения от рода:
Некърмеща майка (желателно до 7 годишна възраст на детето) = лоша майка
Родила със секцио жена = нераждала жена
Бременна над 40 години = ненормална и безотговорна
и все така. :)
е тогава отивам да се фърля през джама... отговарям и на трите условия, ебаси
Че и името ти едно такова подходящо :biglove:. Ади сега влизала във всички категории, като някой е объркал хората с пеперуди и мисли, че подлежат на категоризация, грешката си е негова! :lol:
-
Видяхте ли сега какво стана - Джам се запъти към джама :)
Чита, да ме прощаваш, ама наистина много ме дразнят хора, дето всичко им е ясно и искат целия свят да живее точно по техния калъп. Това не е само защото обичам Фуси. Май за първи път си позволявам малко по-остър език, ама наистина рядко съм срещала такова безпардонно отношение и просто не мога да си замълча.
Моята майка ме е гледала до 2г, а сестра ми - само до 6 месеца. Никога никоя от нас не е чувствала дефицит на любов, даже сестра ми и мама имат много по-силна връзка помежду си, просто защото са много по-сходни като характери. Тъй че меренето с един аршин може да бъде единствено и само теоретична постановка, лишена от всякаква връзка с реалността.
-
Некърмеща майка (желателно до 7 годишна възраст на детето) = лоша майка
Това условие вече си има и допълнение - майка, спала цели 6 часа - лоша майка :D
Простете невежеството ми. :D
-
Включвам се малко встрани от темата "добра майка - лоша майка", общо по основния въпрос за нещата, които приемаме за даденост ...
През повечето време, както повечето хора не се замислям за нещата, които имам. Била съм страшно зле, с опасност за живота след тежка операция, но съм толкова непоправимо положителен човек, че след това забравих всичко и пак не замислям, че здравето ми е привилегия, а не даденост.
Наскоро гледах филм за хората, болни от определен синдром. Още от най-ранна възраст засегнатите се деформират в тяло и лице и са необходими серии от операции, за да може да води човекът сравнително нормален живот. Жените с голям процент на вероятност могат да го предадат на децата си и трябва да избират дали да поемат този риск. Едното детенце беше страшна картина - заради деформации в лицевите кости не можеше да се храни нормално и го хранеха с тръбичка през корема.
Може връзката ми да е тотално съсипана, човекът, когото обичам не иска деца от мен, но поне имам себе си. Млада съм, здрава, с професия и амбиции, ще се справя. Това е нещо голямо, нищо че го бях забравила, но ако умея да бъда щастлива с това, което съм - какво по-хубаво?
Що се отнася до отглеждането ...
Майка ми ме е родила в средата на най-тежката си сесия в медицинския университет. От бебе на няколко дни са ме подмятали по бабите, била съм нервно и ревливо бебе. После заради безкрайните нощни смени през деня не успяваше да ни обърне внимание, беше уморена, изнервена и избухлива. Но си спомням и как в съботите намираше време да ни направи кифлички с мармалад, беше грижлива и обичлива, когато намираше сили. И досега се раздава на хората и не винаги остава за нас. Но майка ми е велик човек, в болницата се грижи за мен всеотдайно, прощавала ми е грешките и несъвършенствата и аз я обичам безкрайно.
-
Винаги когато чета някой пост на Фуси, не знам защо но винаги я асоциирам с майка ми. Толкова са еднакви в разсъжденията си, не я познавам лично, но от това което пише лъха любов и всеотдайност към детето. Майка ми не е започнала веднага работа, може би защото съм била по - малка от Никола или вече майчинството е било 2 год., не знам, но когато е започнала работа е била на смени. Аз имам откъслечни спомени от най - ранните ми детски години, когато е работила и денем и нощем, но и за един миг никога, абсолютно никога не съм си мислела, че тя е безотговорна майка.
Мога само да кажа, че на такива майки като мойта и като Фуси, се прекланям, възхищавам и дано един ден да мога да им подържавам. Това са майки с главно М.
-
Брех! Не очаквах че такава дискусия се оформила...
Благодаря на всички момичета, които са ме разбрали.
Чита, ок! Права си за себе си! Не искам да споря с теб, нито да се оправдавам.
Но, понеже темата си е интересна, а и аз съм мислила по нея доста преди да се появи Никола, ще споделя с вас част от разсъжденията си по този въпрос. Първо винаги съм знаела, че ще няма да съм жена домакиня, просто не ставам за тая работа, не защото не обичам да си къткам къщата, напротив, а просто защото се ужасявам от мисълта, че когато времето ми минава единствено в готвене, пране и чистене, мозъкът ми не работи и затъпявам. Нарочно подчертавам първото лице, единствено число.
Та ... винаги съм знаела, че ще бъда работеща майка, просто се надявах, да имам малко по-дълго платено майчинство. Не стана - това е положението.
Имам позната, която си остана в къщи. Има две чудесни момченца. Карат само със заплатата на мъжа и. Нейният свят се простира до семейството й. Гледа си децата, гледа си къщата. Те ходят на детска градина вече. Но...тя вече не излиза много - примързява я, на кино не й се ходи, на театър също. До градинката, до магазина и така... Книги също малко се четат, защото откъде да знае какво ново е излезнало, пък и каквото й е трябвало, вече го е прочела. Концерти - абе кой ще ти ходи да взима билетииии, пък после да се организира ходенето, аааа не!
Мислила съм си, че тя прекарва много време със децата си, ама какво им разказва - ей богу не мога да си представя. Приятелчетата им са от градинката под блока, няма различни хора.Сигурно е прекрасна майка... по-добра от мен... незнам...това просто не е моят начин.
Може би моят начин е егоистичен и безотговорен, обаче - ако аз нямам богато и разнообразено от преживявания, задачи и емоции ежедневие, не мисля, че ще бъда пълноценна майка. За мен пълноценната майка не е онази, която не се отлепя от детето си и бута с лъжицата храна в устата, когато това е нужно.
Искам да покажа на детето си красотата на нашата улица, рано сутрин, през май, когато Спаска си мете пред магазина, мирише още на ведро и свежо, когато хората започват да си вадят мушкатата по прозорците. Искам да не спирам да виждам шарените истории на хората около мен в работата, в квартала, тук. Искам, за да мога да ги разкажа на него. Искам да знам и да съм отишла на новите театри, кина и концерти, за да мога да ги споделя с него. Искам сетивата ми и мозъка ми да не закърняват, за да мога да ги споделям със сина ми и да го науча на най-доброто и красивото, на което съм способна.
Това не мога да направя ако си стоя в къщи. Просто АЗ не съм способна на това.
Допълнително от гореказаното, засега, се усещам, че и времето, в което сме заедно - сутрин преди и вечер след работа, прекарвам с Никола доста по-пълноценно, отколкото докато си бях в къщи. Ние комуникираме непрестанно и аз не оставям дори една минута да ми се изплъзне. Даже вечер, ако имам работа в кухнята го посаждам на столчето и докато се въртя и готвя си пеем песнички и му разказвам приказки. Докато си стоях в къщи в същата ситуация, щях да го оставя в другата стая с играчките, а аз спокойно щях да си хлопам с тенджерите.
Факторът пари, пък въобще не го коментирам, защото той някак си е очевиден.
-
Мда, като писах предния си постинг, нещо подобно исках да споделя, но бях твърде афектирана.
Майка ми е по-скоро от първия тип жени, които описва Фуси - безкрайно отдадена на семейството си и като че ли само тази тема живо я интересува. Почти ми се обиди, като реших да се омъжа... Тя всъщност е много добра и в професията си, открила е няколко собствени метода за химичен анализ, но за това никога не ни е говорила със същата страст, като например за новата рецепта за апетитка. А на мен винаги ми се е искало да мога да си говоря с нея и за миграцията на костенурките, за новите филми или последната книга, която е чела. Като порастнахме, аз съм й подарявала много книги, музика, неща за които "не е имала време". Ама не е това, просто тя няма вътрешна потребност за тези неща, така си стоят. Не я обвинявам, тя си е различен човек, все пак имаме силна любов една към друга, имаме и други допирни точки и аз съм съсредоточила общуването ни върху тях.
Но пък за мен сега е много важно моето дете да има интересна майка, в чиято глава не се въртят само каши и пюренца. Ако загубя идентичността си, ако спра да чета, да искам да изляза с фотоапарата, да слушам музика, аз няма да се харесвам, няма да има начин и синът ми да ме харесва. Сега работя (решението кога да почна беше основно икономическо), общувам и с други хора и също смятам, че съм много по-добър родител - използвам пълноценна всяка минута с Дани, играем заедно много повече, ценя времето ни заедно много повече. Не чакам с трепет татко му да си дойде, за да го залея с информация за консистенцията на акитата и да чуя членоразделна реч. Това е правилният път за мен. Уважавам различните мнения, но не бих приела някой да ми лепи етикети. Оценката колко добре сме се справили ще я получим след минимум двайсетина години.
-
Но пък за мен сега е много важно моето дете да има интересна майка, в чиято глава не се въртят само каши и пюренца. Ако загубя идентичността си, ако спра да чета, да искам да изляза с фотоапарата, да слушам музика, аз няма да се харесвам, няма да има начин и синът ми да ме харесва.
...
използвам пълноценна всяка минута с Дани, играем заедно много повече, ценя времето ни заедно много повече.
Аха! Именно!!!
-
Фуси и мармотче, кога за последен път ви казах, че ужасно ви харесвам? :) нека да е днес.
не мислейки по темата, но снощи стигнах до изводите на мармотчето и Фуси. когато съм по цял ден сама с Марти, често се улавям, че се опитвам да си крада време от него за други неща. когато вечер заспи в 8 и минат няколко часа без него, той започва ужасно да ми липсва и си мисля - ех, само да дойде утрото, да си го гушна. а на сутринта отново се чудя как да открадна време от него. и това не ми харесва. мислех си, че ако общувам с детето не постоянно, бих била много по-концентрирана в отношението си към него.
-
Тююю, добре че не се метна през джама, та написа тез мили думи :D!
Взаимност имаме голяма, драга ми!
-
Мдам, аз снощи афектирана от темата се опитах да обясня на нашия татко половината от нещата поне, ама не ме разбраха. Затова чакам с нетърпение 2та месеца в България - да го дам на баба му и да повъзстановя човешкия си облик поне малко, защото не се харесвам никак такава :oops:
Джамка, добре че са ти здрави стъклата :wink: Мармотче :balk_103: :balk_47:
Фуси :youwoman:
-
Аз имам бебе от няколко месеца. С нея съм постоянно, не общувам с никой друг по цял ден, старая се да се справям с грижите и домакинската работа и това е ежедневието ми. Понякога, заради умората, рутината, зациклянето на едно място, се улавям, че общувам с нея механично, и това ме плаши :(
Срам ме беше дори пред себе си да си призная, че ми липсват разходките след работа, концертите, вечерите с приятели във Фенс, малката заличка в ЕБКЦ-то...
Затова си имам моят полуден, когато таткото я гледа. Излизам. Отдавам няколко часа на всички тези неща, които ми липсват и които преди да родя ме караха да се чувствам пълна с емоции и отворена към света. Тези няколко часа, през които се отделям от детето си, ме карат да се чувствам много близо до него, когато сме заедно.
Хората са различни, имат различни потребности. Колкото по - пълноценен се чувства човек, толкова по - добър родител ще бъде.
Фуси, излишно е да обяснявам, че отдалече ти личи, че си добра майка и много хубав човек :)
А най - страшното е, че Дързост и Красота много взе да ми харесва :lol:
-
А най - страшното е, че Дързост и Красота много взе да ми харесва :lol:
:lol:Аз пък да си призная, че от един месец следя детските рано сутрин! :lol:Утешавам се, че си калявам нервите за бъдещето, но всъщност си ми харесват! :lol:
-
А най - страшното е, че Дързост и Красота много взе да ми харесва :lol:
:lol:Аз пък да си призная, че от един месец следя детските рано сутрин! :lol:Утешавам се, че си калявам нервите за бъдещето, но всъщност си ми харесват! :lol:
Eee, къде са детските, къде е Дързост и Красота - моето е много, много по - страшно :lol:
-
Eee, къде са детските, къде е Дързост и Красота - моето е много, много по - страшно :lol:
Цветенце, :biglove:!
-
Цветенце, туй твойто си е за притеснение :lol:
Лан, ще те питам пак след година дали още харесваш детските :lol:
А иначе искам да благодаря на Фуси за темата. Май отдавна не бях се сещала за нещата, които смятам за даденост, а може и да не са. Наистина ме накара сериозно да се замисля. И тържествено обещавам да се опитам да се радвам на малките неща( и не толкова малки) които имам. И да не драматизирам излишно. Дори сега докъто пишех казах на мъжа ми, че го обичам, ей така вдъхновена от темата. А той милия ме гледа и се чуди, даже каза " Да питам ли какво искаш?".
А сега кажете как да му обясня, цялото това нещо за нещата които приемаме за даденост, а?
Прегръдки и целувки на всички от мен.
-
Само да внеса едно пояснение :lol:
Категорично не искам да се представя като невероятна, ЕнтЕлегетна, работеща жена и майка, а пък останалите момичета, които си седят в къщи да излезнат скучни жени домакини. Няма такова нещо... javascript:void(0);
Razz
Нека да приемем, че хората са различни и по различен начин се справят с живота си. И работещите майки и неработещите майки могат да възпитат прекрасни деца и да установят с тях силни и емоционални връзки.
Сладко Цветенце, аз мога да гледам "Лабораторията на Декстър" до припадък - знам всички епизоди наизуст. "Приятели" пък ми е суууууууууууууупер любим.
Мели, пък аз казвала ли съм ти, колко те харесвам? Ето казвам ти го :P . Особено с подписа ти за обменянето на диагнозите, който чак сега забелязвам
-
Нека да приемем, че хората са различни и по различен начин се справят с живота си. И работещите майки и неработещите майки могат да възпитат прекрасни деца и да установят с тях силни и емоционални връзки.
Ето това е генералният извод! Няма универсални хора, няма универсални правила за отглеждане на дете, ако беше така щеше да е много лесно. Хората са различни (в това число и децата), нуждаят се от различни неща, единственото универсално са чувствата, които ни свързват и крепят семействата. Любов, разбиране, подкрепа, съпреживяване...ето тези неща! :bighug:
Само като се сетя, през какви размисли минах, че видиш ли няма да съм добра майка, че ще сгреша някъде в нещо. Ами и грешките са неизбежни. Бебо е добре да го отглежда нормален човек, който и греши, а не някакво крилато, така сблъсъкът с околните "нормални" хора няма да е толкова тежък. Fussii, за това още от първит пост ти казах, че ще си чудесна майка, няма как да е иначе, защото необходимите чувства ги имаш и даже и на нас ги раздаваш! :balk_21: