От известно време мисля по тая тема, но днес вече не издържах и ще си споделя с вас. Провокирана съм от братовчедка ми, която живее в щатите, доктор е има две прекрасни деца. Тя пише в мамата и там е публикувала следното:
...Водих децата в неделя до музея..играят си те...до мен майка в количка,на 30 години,с мултиплена склероза,бързо прогесираща..не може да се наведе да си гушне детето,не може да му завърже обувките,не може да му стопли яденето защото не стига до микровълновата..Аз съм в медиц.среди, виждам какво ли не,но това ме зашлеви много,защото го видях от позицията на майка,не не професионалист..
От неделя насам си мисля колко неща приемаме за даденост,дори с досада..и как само един миг може да промени това...

А пък моите мисли в тая посока са:

1. Приех за напълно естествена подкрепата на семейството ни да осиновим - а колко различно можеше да бъде.

2. Оревах света, че имах само 2м. платена отпуска с детето си - не помислих, че ако самотен родител осинови дете на 2 години примерно, няма право и на един ден майчинство.

Малко ме е срам в такива моменти... боже, боже как се самозабравям понякога

Ако един родител не се грижи за детето си до двете му годинки загубва връзка с него, ако изобщо я е имало.
Детето страда и се чувства изоставено от подхвърлянето му насам-натам.
След две години детето вече придобива представа за времето и може да прецени, че всяко оставяне при други хора или в детска градина е за малко и майка му ще се върне да си го вземе.
Практиката в България на някои родители да подхвърлят децата си на баби или ясли за мен е липса на отговорност.
Ако детето ти ще го гледа някой друг до тази важна възраст, защо изобщо го раждаш? Заради чавката в графата - родих дете - ли?


Всичко това е моят личен опит.
На времето майка ми ме е оставила на баба ми на шест месеца /толкова е било платеното майчинство/, но според мен просто не и се е занимавало с мен, къде по-интересно е на работа, а не скучното ежедневие с едно ревящо бебе.
Винаги съм била в добри отношения с майка ми, пишем си всеки ден в кюто, говорим по телефона всеки ден, ходя  всяка седмица да я видя и въпреки това 40 години не мога да и простя.
Майка ми ме хвърли на баба ми, баба ми умря, толкова я обичах, гневна съм на майка ми, цял живот съм самотна, това беляза живота ми. Майка-предателка.
Никога не съм и го казала, но мисля, че тя го чувства, никога не говорим за това.
Баба ми ме гледа до седем години, майка ми идваше да ме вижда всяка събота и неделя.
МЪКА, белязала цялия ми живот.
Хората ме мислят за весела купонджийка, смея се, танцувам и анимирам компаниите.
Но вътре ми е празно.
Всичко това много ме разтройва, няма да отворя повече тази тема, така че не пишете върху това.

Хммм поантата на темата ми беше съвсем друга, но и по това съм мислила много, особено в момента.

Изпитвам ужасна вина, че ходя на работа, но просто нямам избор. Не се оправдавам - това е положението. Наваксвам колкото мога в къщи.

Баба ми е гледала майка ми и вуйчо ми, докато тръгнат в гимназията. Връзката между майка ми и майка й беше кошмарна. Майка ми цял живот като паленце просеше одобрението и любовта на майка си - получаваше само студенина, пренебрежение, отхвърляне.

Така че, няма такова нещо - ако гледаш детето си до две години - си добра майка и ще имаш силна връзка с него; ако не - си лоша и безотговорна майка и няма да имате отоншения... Нещата не са бели и черни, има и други цветове.

Темата ми беше съвсем, съвсем друга. Бросто исках да споделя с вас, колко рядко си даваме сметка за стойностните и прекрасни неща, които имаме и ги приемаме като нещо естествено.

боже, боже как се самозабравям понякога

И аз така! Но Господ гледа и си върши работата - дал ти е да видиш, че имаш много. Имаш едно красиво дете, което да гушнеш. Имаш семейство и дом, за които можеш да се грижиш и които да обичаш.
Всеки от нас в един момент губи представа какво има и такива побутвания са много полезни. Радвам се от сърце на такива мигове, защото ме връщат на земята.
Фуси, само истински чувствителните хора могат да видят и разберат, това което ти си видяла и разбрала. Болката по тази земя никога няма да свърши! Важно за всеки от нас, като човек е, да не спира да я вижда.

Фусинце, 

Определено е така:

Фуси, само истински чувствителните хора могат да видят и разберат, това което ти си видяла и разбрала.

Фуси, това че ходиш на работа не означава, че си изоставила детето си!
Много са нещата, които приемам като даденост, а не бива. Много са добрите хора около мене, а рядко се сещам да им благодаря 
Сега се сещам за реплика на майка ми, която чух преди няколко дни: "Каквото и да решиш, аз съм зад тебе!"  И аз го приемам за даденост 

Тежка тема.
Ами според мен е нормално да има и неща, които да приемаме за даденост.

1. Приех за напълно естествена подкрепата на семейството ни да осиновим - а колко различно можеше да бъде.

Е, аз не я снещнах - и до ден днешен се боря с предрасъдъци на тази тема, но пък за сметка на това имам пълната подкрепа на моя съпруг, дори може да се каже, че е обратното - той е водещия, а аз му давам пълната си подкрепа. Така че напълно е нормално това да е даденост за мен, но не и за други жени.

Изпитвам ужасна вина, че ходя на работа, но просто нямам избор. Не се оправдавам - това е положението. Наваксвам колкото мога в къщи.

Ами и това е нормално - и аз мисля по този въпрос, нали се надяваме скоро да имаме и ние нашето бебче, но когато плащаш ипотека и когато ти носиш по-голямата част от приходите в къщи... просто нямаш избор.

Сега главното според мен е - трябва да има дадености, иначе ще влезем в лудницата. Даденостите ни дават сила да живеем и подкрепа.

Ще дам и пример - винаги всичко може да се прецака в един момент, но това не значи че всичко ще свърши - не съм мислила сериозно за смъртта докато не умря дъщеря ми. От тогава приемам всяка смърт по особено сериозен начин. Това обаче не значи, че и с другите трябва да е така. Е, ако примерът ми е абстрактен ще дам друг - стотици милиони хора по света приемат за даденост факта, че имат собствени деца, за нас това не е така, но стотици милиони хора по света се борят с някой проблем, който за нас е даденост, а ние не знаем за това.

Лошото е, че по някога даденостите вече не са такива, но ... малко изтъркано, но факт "Това, което не ни убива ни прави по-силни"

Фусинка, много ти благодаря за тази тема! Върна ме на земята, точно когато ми беше нужно. Жалко, че толкова рядко се поспираме да оценим какво имаме...

Скоро и аз се бях замислила по този въпрос - какво имам и колко го ценя? Дори вчера, когато позната с мънично завист ме питаше дали се радвам, че съм омъжена. Усмихнах се и казах, че това е най-хубавото нещо. Оценявам го - любимия човек, близките, които ме подкрепят. Отстрани като ме гледат хората какво ли си мислят - вечно усмихната, търся смеха и красивото във всичко. Сигурно има такива, които ми завиждат  Но пък не знаят какво е в душата ми и колко често с усмивката прикривам болката. Когато с усмивка се радвам на сладко хлапе, гушнало баща си, или на хванати за ръка влюбени - тя с коремче, той гордо изпъчен, че ще става татко. Радвам се, но и ми се свива сърцето - кога и на нас ще се случи? На моменти болката потиска радоста от това, което имаме, на моменти се чувствам виновна, че плача заради поредната М. щом имам толкова хубави неща в живота си. Но това е нормално - нали сме хора, имаме своите слабости Важното е, според мен, понякога да надничаме отвъд болката си, за да видим хубавите неща, които ни се случват. Животът си тече и никого не чака.
Мисля, че за случая е подходяща една поговорка: "Господ с едната ръка дава, с другата - взема." Не може да имаме всичко наведнъж.

"Господ с едната ръка дава, с другата - взема." Не може да имаме всичко наведнъж.

Не ни и трябва, най-обезверени са хората, които по една или друга причина имат всичко в живота си. Човекът е човек докато мечтае и докато върви напред. Най-лошото пожелание е да ти се сбъднат всичките мечти...

Фуси, тази тема...съвсем наскоро отново изпитах срам, свързан точно с това!
А иначе, хората приемат за даденост най вече здравето май - банално, ама е така.

Когато покажат по медиите някое детенце, тежко болно, неизличимо болно, сърцето ми спира от болка и срам как понякога такива глупости ме вълнуват!

  Наскоро пред очите ми си отиде съвсем млада жена от рак на гърдата.С целият екип се борихме през зъби и нокти но...не успяхме.После се скрих в тоалетната и се наревах. Това можеше да е всяка от нас.И всеки ден и всеки миг ни е подарен! И всеки е прекрасен сам за себе си! Не бива да го забравяме - именно това ще ни дава сили в нашата трудна задача!

много хубава тема!
аз понякога стигам до там че се обвинявам, че се тръшкам за това, че не мога да забременея, че се депресирам и че плача като ми дойде. казвам си - имам толкова много неща, които много хора нямат - прекрасен съпруг, хубава работа, апартамент, добри приятели, добро здраве... но все пак, едно бебе ужасно много ми липсва. наистина оценявам това, което имам и знам, че много хора го нямат. но значи ли, че не мога да искам още нещо хубаво? всеки има проблеми някакви, и за всеки неговите проблеми са най-тежки. но все си мисля, че за да получиш нещо хубаво, не трябва да се отказваш от друго хубаво. просто животът е борба (малко изтъркано) и всички хубави неща постигаме трудно - някои по-трудно, други не чак толкова. но се борим за всичко, някои се борят за любов, други за нещо друго (да не изброявам), а ние за най-ценното в живота (поне според мен) - да можеш да дадеш живот, да отгледаш дете, да изпълниш "божията мисия".
днес четох по вестниците как министър христова щяла да се бори срещу раждането на децата, които после биват захвърлени по домове... тежко е... да знаеш, че има хора, които раждат знаейки че не искат да имат деца, че не искат да се занимават с тях... ужасно е... определено няма някаква висша справедливост. трябва да се радваме и да оценяваме на хубавите неща, които имаме и да се борим за още хубави неща.

Лали, мен майка ми ме е оставила на баба ми като съм била на около месец, до 7 години. виждала ме е 4-5 пъти в годината. и аз като теб се чувам с нея всеки ден и се виждам всяка седмица, но определено връзката ни е много по-далечна отколкото тази между майка ми и сестра ми (която е гледала сама до 3 години), или отколкото тази между мен и баба ми (лека й пръст). не знам да ли е от това, но... все пак мисля че е гадна постъпка.

Много сте мили момичета - разбрахте ме за пореден път и затова ви обиииичам. Съжалявам за тегавата тема...
Просто си мислех, че трябва да започна да се сещам да благодаря за дребните неща, които всъщност крепят живота ми...

"Господ с едната ръка дава, с другата - взема." Не може да имаме всичко наведнъж.

исках да кажа, че не мисля, че е необходимо да се лишим от нещо хубаво в живота си, за да имаме друго хубаво - бебе в случая.
иначе наистина, да имаш всичко не е най-прекрасното нещо на света, за какво ще мечтаеш и ще се бориш тогава? какъв ще ти е стимула за живот?

Фуси, не се съди прекалено строго! Вярно е, че по света има много мъка, но тя  и в живота на всеки от нас не е малко! Ние не можем да изживеем чужд живот, не можем да изземем чуждата болка, за да я спестим на друг. Това не е в нашите правомощия! Нямаме вина или заслуга, че нещата ни се случват по определен (по-добър или по-лош) начин. Всеки получава своите уроци за различни неща. При мен изкушението за известно високомерие и горделивост са били досега от постиженията ми в работата. Опитвам се да съм смирена - много ми помагат текстовете на християнска тематика. Опитвам се да съм добра вярваща християнка (знам колко трудно постижимо е това, защото означава да се променяш към много по-добро), за да изкореня дребните честолюбиви дяволчета в мен, които понякога надигат вироглаво глава. Имало е и периоди, в които съм залитала в другата крайност; в желанието си да съм смирена съм стигала до известно вътрешно обезличаване и подценяване. Опитвам се да съм благодарна за нещата, които ми се случват, и то такива, каквито ми се случват. Чуждата болка ме отрезвява, защото оценявам какво имам. Аз например спрях да гледам на майка ми като на даденост, когато почина баща ми преди 14 години. Тогава просто я погледнах с външни очи и видях една много нещастна жена. Струва ми се донякъде нормално в инерцията на ежедневието да приемаме нещата за даденост. Просто не ни остава време всеки ден да се удивляваме на живота, близките ни и колко чудесни са те, какви съкровища имаме до себе си. Но е добре да се спираме понякога и да си даваме равносметка, че не притежаваме всичко това, а ни е временен дар! Лали, детето в теб е сърдито на майка си, но трябва да и простиш! Постъпила е така, както е смятала тогава за правилно.Не можем да съдим близките си с нашите собствени аршини за нещата! За всеки мярката е различна!

Само преди две седмици си мислех по този въпрос. Трябваше да направя операция за премахване на преграда в матката. На пръв поглед изглеждаше много проста (хистеро- и лапароскопия едновременно). Знаех обаче, че има малък процент риск от лош обрат.
Не исках да тревожа родители и приятели и в същото време ме беше страх, че може никога повече да не ги видя, а те не го знаеха. Умирах от страх хиляди пъти.
Прегръщах и целувах човека до мен непрестанно. Не исках да изпусна нито миг от времето заедно. Плаках.
Първото нещо, което направих, след като се събудих от упойката, беше да се усмихна. Затова, че съм жива.
Сигурно скоро ще забравя и този труден момент от живота си, ще го скрия надълбоко в душата си. Но той ми напомня, колко малко е времето ни на този свят и колко много има да кажем на хората, които обичаме.
Фуси, обичам те.

Преди две седмици си мислех точно за тези неща. Колко е хубаво, че имам мама и татко зад гърба си. Мислех си, че винаги ще е така. Само че тази седмица имам невероятни проблеми и ужасно ме е страх. Милото го няма до късно вечер, мама я няма тук, просто няма кой да помоля за ръка, няма на кой да се облегна в момента... И така ми се прииска да се сгушя в мама и да й кажа колко я обичам и ми липсва...
Благодаря на приятелите си, те знаят кои са, за това, че макар и отдалеч ми подадоха ръка и са с мен!
Фани, злато

Това за даденостите го разбрах много отдавна. Като почина майка ми знаех, че ако имам дете то няма да има баба...и вероятно няма да има кой да ми помага. Така и стана. Свекървата(още не ми беше свекърва) ми заяви, че нямало да гледа друго дете освен това на дъщеря и..Аз в първия момент направо се втрещих-дъщеря и нямаше деца и правеше инвитро след инвитро, а синът и имаше дете от предишен брак...По-късно разбрах какво е имала предвид, но не искам да говоря за това-няма значение. Елиминирах я напълно.
Аз като съм била малка майка ме е дала на няколко месеца на ясла, защото и свършило майчинството. После на 2,5 съм дадена на градина и ми е било много трудно, защото "децата нямали гърнета"... . Тоалетната беше с дупка и аз си мислех, че ще падна вътре... . Но майка ми почина когато бях на 25-предния ден преди да ги навърша. Сега ужасно ми се иска да е до мен, но я няма...

Тегава е темата, но вие я направихте мила и прекрасна. Благодаря за милите неща, които сте написали. Така ме стоплихте - голяма работа сте ей! За къде съм без вас 
Говорихме си с Калин по темата, добре ни подейства - да се сещаме да благодарим за нещата, които понякога ни се струват досадни и уморителни, а за други хора са дълбоко изстрадана мечта.
Колкото и да съм убедена, че баща ми, който почина преди 9 години, сега ме вижда и се радва за мен, как ми се иска да го видя да прегръща сина ми... само веднъж...

Затова да си опичам акъла и да не се самозабравям, че както прави Пипи - ще си ощипя носа

Прегръщам ви