www.zachatie.org
Репродуктивно здраве => Емоционална подкрепа => Темата е започната от: albenanedelcheva в Ноември 17, 2008, 00:14:14 am
-
Момичета, извинявам се предварително ако натоварвам някого.
Пиша... и аз не знам защо... защото е парадокс да се пище такова нещо в тозо клуб... може би.
Аз се чувствах обичана... много. И вярвам, че е така, едва ли би оцелял брака ни иначе... след 13 години борба със стеририлета, всички възможни процедури и изследвания, Аз живеех заради нашата обич. Е, да не звучи литературно и пресилено, изключвам караниците :D.
Детето ни е лъчезарно, жизнерадостно, усмихнато. буйно... Поглъща физическите и психическите ти сили. :D :D :D Дай Боже всеки му.
Не знам какво става между нас. Не е същото.... не общуваме така като преди, мен ме обземат всекидневкивните грижи да накарам детето да хапне някоя лъжица ... защото е ужасно злоядо... и всичко остаало... не се оплаквам
Вечерите, след като преспим детето обикновено изкарваме с гръб един към друг. Обикновено мъжа ми диктува какво ще се се гледа по ТВ, аз пък сядам на компа, щото само с това време разполагам за него....
Нещо е в ред, ужасно ми е мъчно и болно. Имам чувството, че потъвам.
П. П. Кой каза, че кагато постигнеш заветната цел и се да се сдобиеш с дете,/ сигурно звучи грубо/, всичко е ОК, любовта на мъжа ти е на заден план... Аз поне не го чувствам така. Сори.
Тъпо ми е... това е...
-
П. П. Кой каза, че кагато постигнеш заветната цел и се да се сдобиеш с дете,/ сигурно звучи грубо/, всичко е ОК, любовта на мъжа ти е на заден план... Аз поне не го чувствам така...
И аз не го чувствам така..., напротив знам, че е много важно след появата на децата, жената да съумее да съхрани духовната и физическа близост с партньора си, което по мои наблюдения на много двойки около мен не се отдава. Или просто жената е погълната от грижите за децата и някак си се пуска по течението :(
Албена и аз донякъде изпитвам подобни терзания като теб, не че не си говорим, не че не се обичаме, ама има нещо, което не е същото, незнам заради децата ли е, заради какво...
Сякаш искат повече внимание, грижа, мъжете, а една жена с малки деца е погълната от грижите за тях. Мъжете пък от своя страна хем разбират, а пък хем се чувстват пренебрегнати...
-
Албенче, разбирам какво имаш предвид и не звучи грубо, поне според мен. Без да ти давам акъл, ще ти кажа как аз ги виждам нещата. Не мисля, че появата на детето има нещо общо. Вероятно преди ви е свързвала общата цел, а сега още повече трябва да ви свързва общият резултат. С още повече хъс, мотивация и взаимна "пропаганда на чувствата" трябва да се опитвате да черпите сили и вдъхновение за връзката си от малкото същество, а и от вас самите. Да, отглеждането на детето е всепоглъщаща, изморителна, изчерпваща всички сили full-time работа, демек пълен работен ден. Това е истината, а не идеализмът по отношение на тези неща. И когато си в една такава нон стоп въртележка, някак си не успяваш изцяло да се насладиш и да почувстваш това, което имаш. При нас първия месец беше абсолютно стресиращо. Не знам, дали защото сме в чужбина и сме само ние двамата, което ни кара да се държим един за друг, или защото постоянно си повтаряме нашите неща, мечтаем си занапред какъв ще бъде животът сега вече с нея и заради нея, но това ни свързва много.
Говорете един с друг, изговорете си сегашната ситуация и взаимоотношенията си. Когато и двамата сте наясно, че инерцията и умората понякога надделяват, то няма да се прокрадват във вас съмнения по отношения на връзката ви, а ще имате ясното съзнание, че е нормално да се чувствате и така понякога. И е много важно да можеш да оставш детето понякога на мъжа си и да отидеш някъде поне за няколко часа сама, да останеш сама със себе си и да си дадеш сметка, че те са твоите най-важни хора. Същото се отнася и за него. Аз вече няколко пъти я оставям Ема на мъжа ми, връчвам му бутилките с кърма и излизам за няколко часа, мотая се сама по центъра, подреждам си мислите, имам си своето privacy. Така не се чустваш като хванат в капан, имаш си твоето лично пространство и свобода и с радост се връщаш пак.
Ако има любов, останалото е въпрос на добър мениджмънт, така да се каже.
-
Оххх, като ви чета все едно нашата ситуация...С тази разлика, че ние от около месец започнахме да "взимаме мерки". Намерих момиче да ми помага по3-4 часа за детето докато аз поработвам / пиша/ или ходя на фитнес. Веднъж в седмицата излизаме на вечеря и нещата започнаха малко по малко да си идват по местата. Нашият син е на година и 3 месеца и допреди 2 месеца никой за нищо не ми е помагал, освен съпруга ми. Малкият е много палав и беладжия и изисква не само внимание,но и голямо тичане. Често само искам да мога да полегна и да си опъна краката, нищо друго :wink: И при нас борбата за дете не беше лесна, но удовлетворението определено го има. Наистина обаче не е ТОЧНО ТВА дето си представях :wink: Моят съвет е- момичета, организирайте малко лично време за вас и момчетата ви, ще видите колко бързо ще живнете!!!! Аз вече усещам ефекта!
-
Бени, абсолютно в същата ситуация изпадам и аз много често.
-
при нас е същото. обърнали сме се на роботи. цялото време и енергия отиват за работа, битови и домакински грижи, отглеждане на детето. сами сме, всичко е на наш гръб. говорим само по същество - какво има да се прави - или за детето. вечер ядем, гледаме малко филм и лягаме. аз се улавям, че само издавам команди, не обсъждам, не споделям. битът ни убива с бясна скорост. това ме депресира много...
не знам какъв е изходът.
-
... или защото постоянно си повтаряме нашите неща, мечтаем си занапред какъв ще бъде животът сега вече с нея и заради нея, но това ни свързва много.
Говорете един с друг, изговорете си сегашната ситуация и взаимоотношенията си. Когато и двамата сте наясно, че инерцията и умората понякога надделяват, то няма да се прокрадват във вас съмнения по отношения на връзката ви, а ще имате ясното съзнание, че е нормално да се чувствате и така понякога. И е много важно да можеш да оставш детето понякога на мъжа си и да отидеш някъде поне за няколко часа сама, да останеш сама със себе си и да си дадеш сметка, че те са твоите най-важни хора ... Ако има любов, останалото е въпрос на добър мениджмънт, така да се каже.
много точно
едва ли има семейство, което да не се е чувставало по този начин, но когато има диалог, когато има мечти, когато има общи планове, нещата вървят. И ние вече две години сме на въртележката, сами по 24 часа, но не мисля че се обичаме по-малко, напротив, щастието е неизмериомо и неописуемо :D За толкова години сме се научили да общува и с поглед само, а на мен ми стига един мил поглед пълен с любов и обожание 8)
-
при нас е същото. обърнали сме се на роботи. цялото време и енергия отиват за работа, битови и домакински грижи, отглеждане на детето. сами сме, всичко е на наш гръб. говорим само по същество - какво има да се прави - или за детето. вечер ядем, гледаме малко филм и лягаме. аз се улавям, че само издавам команди, не обсъждам, не споделям. битът ни убива с бясна скорост. това ме депресира много...
не знам какъв е изходът.
При нас решението се оказва развод. На стотния път стомната за вода се счупи. От две години насам разводът е почти постоянна тема на разговори и в крайна сметка моментът назря. Най-големите ни проблеми започнаха, когато се роди първото ни дете, а после след второто нещата се влошиха повече. Осъзнавам, че децата сами по себе си не могат да бъдат проблем за един брак. За семейства с други проблеми, те могат да преобърнат колата, за такива, които са щастливи децата още повече сплотяват семейството.
При нас очевидно е имало и други проблеми... Гузна съм ужасно като майка, защото си мисля, че хората, които дълго са страдали от стерилитет трябва да бъдат сто пъти по-грижовни майки. А аз не съм ... Съжалявам, че го пиша точно тук, но децата не могат да ти дадат всичко. Сега когато осъзнавам, че напълно съм загубила любовта на моя мъж, мога да кажа, че се чувствам нещастна. Когато дълги години се борих със стерилитета бях щастлива. Защото знаех, че имам безкрайната му подкрепа, вживявах се в моята борба и знаех, че ще успея. И успях - имам тях, обичам ги безкрайно много, но съм ужасно самотна. Не съм на 20, за да мисля, че ще срещна голямата и изпепеляваща любов, а и нали се сещате, че мъжете не приритват за самотни майки с две деца ...
Битът, грижите и умората ни завладяха тотално. Забравихме какво е това да излезем само двамата, да попътуваме, да излезем да се разходим вечер. Естествено не полагах същите грижи за външния си вид, защото не виждах смисъл да се контя за разходката в градинката. Загубих всякакви социални контакти, затворих се, и малко изтъпях, станах нервна ...
И двамата имаме вина. Само че аз го осъзнавам и искам да поправим грешките, но според него вече е късно. Не може дори да ме търпи.
Има много щастливи семейства с деца. Ние двамата сме толкова наранени един от друг, че даже не им се радаме пълноценно, не им се радваме, че са нещо, което е произлезло от двамата, а всеки се радва на тях като на свои деца.
Като съвет мога да дам - не пренебрегвайте мъжете си, те са не по-малко важни от децата, не позволявайте на любовта да угасне. Да, факт е - не само стерилитетът може да те накара да се чувстваш нещастен, но когато си втренчен в него, пропускаш много важни неща.
А пък аз съм потънала, опустошена и разбита отвсякъде...
-
о, не - при нас изобщо не става дума за развод или нещо подобно. ние сме стабилна двойка вече почти 20 години. ясно е, че пламенна любов вече няма, но има огромна привързаност, разбиране само с поглед и, бих казала, нужда един от друг. аз ожалвам загубения личен живот и лична духовност, не загубената любов. в момента сме просто добре сработен екип за отглеждане на дете. имаме си общите цели и стремежи, разбира се, но това не е всичко. просто ни трябва малко време за нас самите, а за сега го няма...
има и нещо друго... не съм посмявала досега да го кажа, но Женя го каза първа и аз ще се осмеля да повторя - майчинството след стерилитет не е задължително да те прави автоматично щастлива. аз съм имала много повече нещастни моменти след като станах майка, отколкото преди това. и те са свързани именно с това, което повечето от вас описват. вярно е, че има моменти на много силно, тихо и завладяващо щастие, но не мога да отрека, че ги има и другите. надявам се, след като това явление съществува при много хора, то да е нормално и временно.
-
при нас е същото. обърнали сме се на роботи.... битът ни убива с бясна скорост. това ме депресира много...
не знам какъв е изходът.
Това все едно аз съм го писала.
И май не е парадокс. Свили сме се всеки в черупката си и живеем ден за ден... Надявам се някой ден този период да отмине.
-
тежка ,трудна ,тъжна тема ...
Навярно ще хвърли в размисъл всички от нас .
много от писано от jam са все едно мои думи и мисли , с тази разлика че ние все още не сме сбъднали мечтата си за дете.
дано намери всички хармонията и спокойствието , от което се нуждаем -навярно те най -ни липсват.
-
Няма нито хармония, нито спокойствие, не се заблуждавам, че ще ги постигна. Винаги сме си били много близки, и преди детето и сега, но винаги има нещо, което виси във въздуха, дори и да се говори за него. Преди липсваше детето, сега някъде между детето, непрекъснатото му неспане, манджата, пералнята, прахосмукачката и минутите ми за почивка пред компютъра залипсваха други неща. Приемам го по-скоро като следващ етап в съжителстването, отколкото като някаква трагедия.
-
Съжалявам, че го пиша точно тук, но децата не могат да ти дадат всичко.
Защо съжаляваш, че го казваш? Толкова си права! То, на децата не им е работа да ни дават каквото и да било, камо ли всичко. Те би трябвало да получават от нас.
Но, по темата. Никога не съм очаквала, че детето "ще ми осмисли живота". Това е твърде голяма отговорност, която да стоваря върху раменете на едно миниатюрно същество. Или на когото и да било извън мен, всъщност. Затова и, предполагам, няма да ми дойде като твърде студен душ реалността за грижата по детето и всички трусове и шокове, свързани с това. А такива ще има, знам, дори не мога да си представя сега колко ще се промени животът ми, отношенията със съпруга ми ... Да, страх ме е, знам,че ще бъде много трудно. Сещам се за поне четири двойки около нас, които се разделиха доста скоро, след появата на дете. А половината от тях - и след успешно преборване на стерилитета.
Може би измествам малко фокуса, темата е за стерилитета и промяната на отношенията и себеусещането, след като проблемът вече е преодолян. Но, да си кажа и аз моето:
Има нещо, за което съм сигурна,че ще държи главата ми над водата, докато се опитвам да се справя с шока от промяната (и най-вероятно промяната у съпруга ми). А то е, че освен, че съм нечия съпруга и - дай Боже - нечия майка, съм още много други неща, които също са от изключително значение за мен. И, че не се свеждам само до тези две роли и функции, колкото и да са важни те. Струва ми се, че е много важно да запазим по нещо лично, само и единствено за себе си, което да ни зарежда. Тогава, предполагам, битът и еднобразието няма да са чак толкова смазващи. Но,знам ли ... още не ми е дошло до главата.
-
има и нещо друго... не съм посмявала досега да го кажа, но Женя го каза първа и аз ще се осмеля да повторя - майчинството след стерилитет не е задължително да те прави автоматично щастлива. аз съм имала много повече нещастни моменти след като станах майка, отколкото преди това. и те са свързани именно с това, което повечето от вас описват. вярно е, че има моменти на много силно, тихо и завладяващо щастие, но не мога да отрека, че ги има и другите. надявам се, след като това явление съществува при много хора, то да е нормално и временно.
Аз си мислех, че нещо в моя телевизор се е повредило. От известно време се обвинявам, че не мога да се зарадвам истински на детето си, а толкова сме го искали, борили сме се за него. Все по-често се чувствам емоционално опустошена и дори празна.
И за пореден път осъзнавам, че тук мога да намеря разбиране за всичко.
-
Колко ми е познато всичко това, момичета...
И да се успокоя ли че не само с мен е така?
Моите две дечица поглъщат цялото ми внимание- 24 часа на ден, и така вече почти 11 месеца. Аз съм им се посветила изцяло... да се наспят, да са нахранени, сменени, да им е топло,чисто, да са здрави,...това, което всяка майка иска за децата си...
За мен почти не остава време, освен на тъгъдък докато спят да се изкъпя и да си оскубя веждите... А да не говорим за килограмите, дето съм ги залепила, а навремето бях като манекенка,...Вече и хората почнаха да ми обръщат внимание че съм се занемарила отвсякъде.. от което себеоценката ми съвсем падна...Мъжът ми и той ме гледа доста критично, почна да ми прави забележки, оня ден в магазина за дънки пробвах поне 10 чифта дънки докато се пъхна в едни, а продавачката и мъжа ми доста се позабавляваха, аз също се смеех с тях, но само аз си знам какво ми беше. :(
Освен това нямам НИКАКВО желание за секс, и с мъжа ми само за това се караме, аз на свой ред го обвинявам, че не ми помага за децата, той пък казва че трябвало някой все пак да изкарва пари. Понякога ме заплашва(аз така го чувствам) че ще си намери любовница, той не ме заплашвал, просто щяло да се случи, аз му казах че не се страхувам, и че ще си тръгна веднага, а той- къде съм щяла да отида(с подигравателна нотка), при нашите ли? Може би съм прекалено взискателна към него, не че той се е трогнал кой знае колко, но аз имах други представи за ролята на мъжа в семейството.Толкова много ги искахме тези деца, и се борихме за тях, а сега когато вече ги има(благодаря на Господ),семейното щастие отново не е пълно. Всички ме успокояват че това е временно, и като пораснат децата няма да е така, но дотогава дали ще можем да се поглеждаме изобщо?
Извинете за дългия пост, момичета, имах нужда да споделя с някого.
-
Много интересна тема, наистина....
Определено ми помогна за един по трезв поглед върху проблема стерилитет!
-
Този парадокс, момичета, го има не само при двойки, които са имали "стерилитет".
Наблюдавам го при много други семейства, които изобщо нямат такива проблеми.
-
Здравейте ммомичета,
благодаря ви за споделените мисли и съвети :)
Радвам се, че отворих тази тема, нека покрай грижите и любовта към децата не збравяме себе си и човека до нас. На мен идеята ми беше, че ми се губи нещо тая искрица и ежедневната радост от това да имам точно този човек до мен. :) както беше преди. Както и спонтанните му ласки и предгръдки, които едно време ми идваха в повече :).
Е позастарели сме, позабравяме да си напомним, колко се обичаме.... което не значи че не е така.
Поне според мъжа ми :)
Ясно е, че детето обръща живота ни на 180 гр. особено що се отнася до неизмерната наслада, която ти доставя.
Розичка, ние също сме в чужбина, също сме сами, няма на кого да оставя детето и за 5 мин. Е зарязах ги с татко й да се погледат тази събота /срещу което той няма нищо напротив, дори обратно/ та направих малко шопинг :D Това не ми тежи, на мен по скоро желанието ми е да бъдем заедно и да се забавляваме заедно.
Моментни настроения, отминават.
Поздрави
-
И ние сме в същата ситуация.
Всичко се промени в момента в който родих. Толкова бях погълната от детето че забравих за всичко остано - за себе си и съпруга си. Постоянно го обвинявам че не ми помага, а той че съм се занемарила и че трява да помисля и за себе си. Близостта ни я няма, секс пък почти сме забравили какво е, разговорите ни вече са по скоро делови. Незнам дали е етап във връзката ни и ако е такъв дано свърши по-бързо, защото напрежението ми идва в повече.
-
Отглеждането на малко дете е всепоглъщаш процес - поглъща те физически, емоционално, всячески. Едва ли има семейство, което на някакъв етап да не се е чувствало по подобен начин и мисля, че няма значение дали семейството е имало или нямало репродуктивни проблеми. Всичко, което сте написали е валидно и за нашето семейство. Стигнала съм до извода, че това е нормалният ход на живота. Тежи ми - на моменти по-малко, на моменти повече. Тежи ми най-вече не физическото изтощение и недоспиването, а необходимостта да си по 24часа в денонощието, 365 дни в годината насреща на 100%, нямаш право да "скатаеш", да останеш за мъничко сам с мислите си. Както каза Джам - битието ни убива с бясна скорост. А изходът за мен е онова, което каза ДиваРоза - има ли любов, останалото е въпрос на добър мениджмънт. Опитвам се да подчиня ежедневието, включващо домаконство и отглеждане на малко дете на зверска организация - излязат ли за малко нещата извън нея, всичко отива назад и ми е много трудно пак да вляза в някакъв график. Когато успея добре да планирам битовите въпроси, остава по мъничко време и за нас, жива и здрава да е и свекърва ми, и майка ми, макар и далеч, че са насреща, щом се налага. Понякога, остава временце и за мен, рядко, но остава. И тези моменти ме зареждат и вдъхновяват.
Трудно се гледат деца. Всичко се променя с идването им. Но въпреки горенаписаното, позитивното усещане е над негативното, сравнено с преди. Живот и здраве след нова година започваме нови опити, мислила съм го много, представяла съм си всички изтощителни ситуации, в които ще изпадна и които сигурно дори и не мога да си представя, но ... абе като порастнат малко става по-лесно бе :lol: не знам, като гледам племенниците, ми по-лесно ми се струва, точно по тези въпроси, които занищихме. Е, идват други вид трудности и проблеми, но това е животът.
Бени, предполагам сами си гледате дъщерята. Нямате ли възможност да си намерите гледачка за отвреме на време и да можете да отделите такова един за друг, ще видиш, че ще живнат нещата. Мисля, че това е простичкото решение на иначе сложните размисли и птанки, които извиква промененият ни живот.
-
Снощи с любима приятелка си говорихме по темата...
Мисля за нашата ситуация... която е малко по-различна от описаните дотук. Чета и последния пост на Цветенцето.. и за пореден път се убеждавам, че аз нещо не съм много отговорна майка явно. :(
Мама казва, че когато съм била малка, когато ме питали каква искам да стана съм казвала - "майка" :lol:. Обаче , когато са ме питали защо искам да стана майка - първия път много се замислих, но после винаги абсолютно честния ми отговор е бил "За да си играя..."
Затова и никога не съм взимала много насериозно отговорността си към детето и грижите по него. По тази причина никога не ми е тежало и за миг, обгрижването на Никола - не съм се вторачвала в излишни детайли. Просто и до сега - приемам всичко като игра и забавление.
Знам, че веднага ще ми кажете, че не съм минала през периода на кърменето, неспането и първоначалния стрес. Повярвайте ми, минала съм през друг невероятен стрес, на който не му е мястото тук да описвам. Става въпрос за осъзнаването и съпреживяването на първичната рана на моето дете, което бешее невероятен емоционален трус и стрес за мен. Това започна преди около година, пикът беше неотдавна. Трябва да мине време и ще го опиша по-подробно във форума за осиновяването. Както и да е...
С всичко казано искам да споделя моята рецепта, която работи, поне при мен:
Опитайте да не се взимате много насериозно. Обърнете внимание първо на себе си, после на партньора. Отидете на кино. Не се лишавайте от лични удоволствия. Не ми казвайте че не може! Първите 3 месеца аз не давах Никола на никого. Ама на никого. Редувахме се с баща му да излизаме сами. Никой не ми е помагал за нищо.
Излизах поне веднъж седмично с мои приятелки или сама. Много е хубаво да си ходиш и сам на кино или на театър :wink:
-
Мисля за нашата ситуация... която е малко по-различна от описаните дотук. Чета и последния пост на Цветенцето.. и за пореден път се убеждавам, че аз нещо не съм много отговорна майка явно. :(
Фуси, всичко си ти е наред :) знаеш ли колко искам да съм като теб, но просто съм друга. аз по-често крада време от детето, за да свърша домакинството или друго, което по незнайни причини определям като по-важно, отколкото обратното - предимно да играя с него, а всичко друго - после, някога, когато - тогава. и осъзнавам, че греша. но имам някакво вътрешно много силно усещане, че искам нещата да свършени по някакъв начин, за да ми е комфортно, а наистина много ми тежи и физически, а и не само, когато оставя всичко друго на самотек, събере ми се много за вършене и ми излиза през носа. не мога да съм над тези неща (битовите), а искам. организирана съм и не се чувствам комфортно, когато няма план кое, кога и как. сигурно звучи идиотско, стерилно, машинно. въпреки това се смятам за емоционален човек, не съм лишена от спонтанност и намирам начин да го покажа на семейството си, да поиграем, да се пошляем, да побездействаме. но тайничко знам, не го правя достатъчно...но, това е моят начин, моят баланс, просто това, което описах работи при нас, противен случай често негативните емоции надделяват, породени именно от някакви битови, безмислени поводи за изнервяне. както казах, трудно ми е винаги да съм над нещата, понякога ежедневието така те засмуква...
и понеже спомена за кино - о да, аз мнооого добре знам коооолко е хубаво да ходиш сам на кино :wink: защото това е едно от най-хубавите ми усещания. отивам в Дома на киното или в ЕБКЦ на някоя дневна съботна или неделна прожекция, сядам - около мен максимум 4-5 човека, и те по сами, чувствам ги някак си сродници, и ако филмът е хубав, а обикновено там са - това изживяване може да ме зареди за дни напред.
-
Снощи с любима приятелка си говорихме по темата...
Затова и никога не съм взимала много насериозно отговорността си към детето и грижите по него. По тази причина никога не ми е тежало и за миг, обгрижването на Никола - не съм се вторачвала в излишни детайли. Просто и до сега - приемам всичко като игра и забавление.
Знам, че веднага ще ми кажете, че не съм минала през периода на кърменето, неспането и първоначалния стрес. Повярвайте ми, минала съм през друг невероятен стрес, на който не му е мястото тук да описвам. Става въпрос за осъзнаването и съпреживяването на първичната рана на моето дете, което бешее невероятен емоционален трус и стрес за мен. Това започна преди около година, пикът беше неотдавна. Трябва да мине време и ще го опиша по-подробно във форума за осиновяването. Както и да е...
С всичко казано искам да споделя моята рецепта, която работи, поне при мен:
Опитайте да не се взимате много насериозно. Обърнете внимание първо на себе си, после на партньора. Отидете на кино. Не се лишавайте от лични удоволствия. Не ми казвайте че не може! Първите 3 месеца аз не давах Никола на никого. Ама на никого. Редувахме се с баща му да излизаме сами. Никой не ми е помагал за нищо.
Излизах поне веднъж седмично с мои приятелки или сама. Много е хубаво да си ходиш и сам на кино или на театър :wink:
Фусинка, напълно съгласна съм със изложеното от теб.
Аз НЕ се оплаквам от грижите за дтетето, напротив, също ги приемам донякъде като забавление :D
Не смесвам нещата едно с друго. На мене ми тежи по-скоро безразличието на мъжа ми към мен в последно време. Което общо взето няма голямо отношение към грижите по детето. Нали
А може и да не съм права.....
Освен това за мен е по-голямо удоволствие, когато се забавляваме заедно, отколкото да отида сама на кино, театър, шопинг и т. н.
-
Факт за мен е, че трябва да имаш нещо, за което да се бориш, за да може да се поддържа диалог, добро съжителство, добри партньорски взаимоотношения. Иначе не е интересно. Знаете ли, когато забременях със Стефания, оттърсвайки се от първоначалния шок при нашето положение /след като трима лекари потвърдиха, че ние без инвитро процедура трудно ще достигнем до така желаното забременяване/, та след това си мислих доста дълго време- добре, и сега какво ... Борил си се, мислил си ежеминутно за това и край ... всичко свършва в един момент- живота ти се подрежда точно както винаги си желал, жилище, дете, кола ... всичко ти е наред, само че нещо в отношенията започва да куца, именно поради рутината и битовизма. И тогава просто си поставяш нова цел, която да достигнеш, емоции, обсъждания, варианти за изпълнение, освежават и ободряват зациклилите взаимоотношения, отново има какво да направим заедно, отново има за какво да мечтаем ...
-
аз не ги знам кои са тези отношения, които в някой етап от съжителството, да не куцат, едва ли има такива. затова мисля, че всички тези неща, които споделяме са съвсем нормални и всеки намира своя начин да внесе свежест - накой обича да отиде сам на кино, друг да прави нещо с партньора, трети да намерят нова обща цел.
страшното за мен би било, ако спра да имам усещането, че това е точно моят човек. но колкото и да не можем да си обърнем внимание (сравнено с преди), пак ми е хубаво и мило, когато си легна вечер до него, затова знам, че просто трябва да намерим начин и време да си обръщаме повече внимание.
-
И на мен това много ми тежи... по някога имам чувството, че съм затъпяла изключително. Мъж ми говори за кризата в страната, за работата си, за интересни неща, които са му се случили, а на мен в главата ми е, колко е яла Дара през деня, кога трябва да ляга да спи, подсмърча ли Исак, дала ли съм всички лекарства, колко време остава до къпането... Не съм се отделяла от ситната вече 10 месеца и половина, си изключение на 9 часа, в които бях на работа и тогава, когато се прибрах вечерта в къщи... ами чувствах се човек. Не че искам да си оставя детето и да се върна на работа, напротив - преживявам го от сега - милата, като види че някой друг иска да я вземе и се гуши в мен и го пляска по ръцете да не я пипа... но осъзнавам, че оставяйки в къщи с двете деца затъпявам тотално. Изгубила съм интерес към всичко, което се случва, така се превръщам в нещо, което никога не съм била. Като добавим и навика да издавам команди, който прехвърлям и върху мъж ми без да искам :D - семейна идилия. Нещо трябва да се промени - вярно е, че децата ми имат нужда от мен, но за да съм качествена майка, аз имам нужда от себе си.
Тези изводи съм си направила и се надявам, че декември като се върна на работа, като започна да общувам с други хора, чиято мисъл не е втренчена в децата им, нещата ще се променят. Пък и няма какво да говорим - колкото и да си обичам бебето, малко ми тежи нашата свързаност като скачени съдове.
-
страшното за мен би било, ако спра да имам усещането, че това е точно моят човек. но колкото и да не можем да си обърнем внимание (сравнено с преди), пак ми е хубаво и мило, когато си легна вечер до него, затова знам, че просто трябва да намерим начин и време да си обръщаме повече внимание.
Това е и моето усещане за нещата.
Ние още нямаме деца и дори опитите с процедурите ,които правим вземаме някак не толкова сериозно.Може би аз малко повече изживявам нещата но понякога изпитвам вина, че не усещам "ужасната" болка на неуспеха.
И въпреки, че нямаме деца всичко което описвате ми е до болка познато:).Заедно сме само от по4ти 4 години, от които година и половина ни се събират да сме били непрекъснато заедно. Аз си работя в къщи, пътувам рядко напоследък, съпруга ми като си дойде ваканция по месец два също разполага с времето си както намери за добре и въпреки всичко се усеща "пренасищането" ни един от друг. Понякога ме е било страх и съм се чудила, наистина ли любовта ни си отиде толкова бързо? Притеснявам се, че вече не ме обича и какви ли още не глупости са ми минавали през главата.:)Ама наистина глупави неща:)
Отговорите намирам когато вечер си легнем и ме прегърне. Така не ме е прегръщал никой. Без страст като в началото но с много любов.
Понякога диалога ми липсва много, но съм спокойна, че любовта все още я има.
Така, че момичета,не е само до имането на децата и ви се възхищавам , че "издържате" на цялото напрежение и си оставате жени.
-
Аз пак за краставицата :lol: :lol: :lol:
Не съм съвсем права - имахме точно такъв период с мъжа ми, обаче преди 6 години. Тогава дете въобще не присъстваше. Абсолютно същото състояние, което описвате.
Тогава установих за себе си, че проблемът е, че аз на себе си не бях интересна. Бях се отделила от моите приятели - излизахме само с неговите. Бях се запуснала и на външен вид и емоционално. От страни за безделие не можеше да става и дума - ходех на работа, готвех като за френския посланник, чистех като за пред санепит станция. Някои събития обаче ми наложиха да излезна много бързо от тази психична леност.
Убедих се, че аз съм си най-важната (убийте ме, но това убеждение не се промени и когато се появи Никола). Ако аз не се харесвам, а аз се харесвам вечно кипяща, няма как човекът до мен да ме харесва. По-късно когато дойде Никола имах кратка криза, в която мислех, че съм съвършен егоист, но пак се убедих, че ако аз не съм добре и стабилна, не мога да бъда добра майка. А аз съм стабилна, когато ми е интересно :lol: :lol:. Затова помъкнах горканчо Николски навсякъде с мен. 3 месеца вися в слинга завалията, обиколи цяла София надлъж и на шир, ходех си редовно и на фризьор и на маникюр, на изложба го заведох, абееее прибирахме се в къщи само за да спи. Докато спеше успявах да сготвя, е не като за френския посланник :wink:. За Никола също готвех - само че след 8 вечерта - нали ме помните с пасираните зеленчуци във фризера :lol:
Кат лудото Ленче бях станала, ама ми беше много готино
Цветенце - напълно те разбирам. Аз също искам в къщи да ми е по определен начин иначе "няма да играя", както казва Карлсон. Реших обаче, че има някои неразбории с които мога да живея :wink: като например - прането ми да не е изцяло изгладено, ада гладя каквото ми трябва на момента. Другото прибирам в спец. шкаф за да не събира прашоляк. Мия прозорци не веднъж месечно, а веднъж на 3 месеца и т.н ....
Мини, защо бе миличка /, та след това си мислих доста дълго време- добре, и сега какво ... Борил си се, мислил си ежеминутно за това и край ... всичко свършва в един момент-
Е как ще свършва - то сега почва :lol: :lol:
Ох, благодаря ви , че ме разбрахте, а не решихте че ви надувам бузи и ви поучавам. :bighug:
-
всъщност много истина има в думите на Фуси. да, идва по нещичко отгоре и присъствието на дете в цялата ситуация - умората, недоспиването, онова своеобразно "затъпяване", за което говори Фоксче. но идват и толкова хубави неща, за които сме копняли, така че се внася някакъв баланс :) и затова може би наистина проблемът идва от другаде, някъде от самите нас, може би просто в някои моменти човек се слива с ежедневието, с битовизмите и губи интерес към себе си, към всичко - а това може да се случи с или без дете.
аз, например, дълго време се оправдавах с детето, че не мога да свърша това, не мога да направя онова - конкретно - от години се наканвам да запиша да уча някакъв нов език и когато забременях и родих, реших, че това практически е вече невъзможно. май винаги съм си давала сметка, че проблемът не е в детето, а в мързела ми, но не си го признавах, явно така ми беше по-удобно. докато в един момент поисках и реших, че трябва да изляза от ситуацията, за която говори Фуси - сам да не си интересен на себе си, и просто намерих начин да го направя. сега, в началото на тази година вече ще полагам изпит за съответния сертификат за владеене на език и виждам не само, че можело, не само, че детето не ми пречи, а даже ме мотивира да искам да съм по-добра във всичко.
определено темата ме накара да се замисля, че има още доста да поработя по - правилното подреждане на приоритетите. аз наистина имам склонността да се вторачвам и отдавам голямо значение на всъщност не толкова важни неща и ... така май изпускам най-същественото.
а като каза, Фуси, на колко места ходиш с Колето и се сетих за нещо забавно - аз съм голям почитател на некомерсиалното кино, каквото, за мое щастие в София има къде да се гледа. Преди да родя няма фестивал, който да съм изпускала. За киноманиите специално съм си взимала почивни дни, да мога да гледам повече неща, защото в по-голямата им част не ги закупуват и излъчват после. като забременях си представях ама съвсем реално следната картинка - слагам бебето в кошчето и хоп - на коно :wink: някак си си представях, че когато имаш едно малко, беззащитно и напълно зависещо от теб бебенце - ти контролираш нещата :lol: тази ми идея, след един напълно провален опит, ми стана чсно, че няма да работи :) и сега, когато преглеждам програмата, виждам нещо интересно и казвам на мъжа ми - хайде в събота да ида на кино, а ти гледай детето, голям кеф му прави да ми отговори - що бе, слагаш го в кошчето и отивате :lol:
но истина е, че не е задължително да се затваряме в къщи и че много неща можем да правим и с децата. яд ме е само, че у нас никъде, почти никъде няма условия да правиш нещо с детето си :x като почнеш с това, че самото предвижване с детска количка по тротоарите е мисия невъзможна! много рядко има места, където е помислено и за детето. наскоро ходихме в един луксозен хотел в чепеларе - голям хотел, с всевъзможни екстри, ами може ли една детска люлка да не сложиш. просто ние го нямаме това мислене.
-
много ми е хубаво да ви чета. и защото сте ми такива умници, няма какво да пиша :D
и за да не е спам, алчно приемам всяка помощ за детето. аз така се опитвам да се спасявам.
-
Невероятна тема! Накара ме да се замисля и да преосмисля много неща!
Винаги съм се чудела коя е вярната рецепета за запазване на тръпката в една връзка... Всяка една от вас е дала по частица истина за това, как да запазим любовта си.
-
А, и като сме почнали с признанията... :lol: :lol: :lol:
Онзи ден Калин разказва за мен (и пред мен)на свой приятел:
"Абе, аз като се върна в къщи - не знам какво ще заваря... един ден леглото ни го нямаше на място - не било по Фън Шуй, Кучето два дни си търси купата за вода, и тя не била на място"
Е да, ама не му е скучно нали :jump12:
Я горе главата всички - марш навън - последни метри циганско лято!!!
-
Мда, и аз като теб, сега съм замислила "дребен" ремонт, ама нема кой да ми се върже на акъла, че не съм в трудоспособно състояние в момента да си го сработя сама :lol:
-
"Абе, аз като се върна в къщи - не знам какво ще заваря... един ден леглото ни го нямаше на място - не било по Фън Шуй, Кучето два дни си търси купата за вода, и тя не била на място"
Е да, ама не му е скучно нали :jump12:
Не само на твоя Калин. Това явно е епидемия вече.Още преди година исках моят мъж да премести тоалетната и входната врата :lol:
-
Давайте момичета - важното е да ги държим в напрежение!!!!! :lol: :lol: :lol:
-
Давайте момичета - важното е да ги държим в напрежение!!!!! :lol: :lol: :lol:
ха-ха, моят мъж подскача като чуе от мен изречение, започващо с "а искаш ли...", "абе хрумна ми...", "знаеш ли какво..." :lol:
-
Просто трябва да се стараем двойно повече вече. Преди сме се старали само за нас си и за двамата като двойка. Сега, когато ги има и децата, се налага да се стараем за всичко и всички, да планираме и организираме и останалите. И като че ли не остава време за интимната страна на взаимоотношенията ни с партньора. Обаче в това отношение мъжете искат това, което искаме и ние. Ако искаме те да са романтични, трябва и ние да сме такива и да не чакаме все те да са инициативните. Ако искаме "цуни-гуни" ( :D), трябва и да предлагаме "цуни-гуни" - редовно и с чувство. Всеки очаква другият да е инициативен, най-вероятно поради собствен мързел. Трябва да се стараем много повече вече, за да успеем с всичко. Защото брак без "цуни-гуни" не е много брак и дълго време без тази дейност не трябва да продължава. Защото от временни нещата се плъзват понякога и за постоянно в грешния коловоз...
Не се иска кой знае колко много свободно време да имаме, за да отделим и за "цуни-гуни" time! :D Понякога и минутките са достатъчни... :D
Всичко е в нашите ръце! :D
P.S. Тук всички сме над 18 години, нали..., заради намеците в постинга ми... :oops:
-
Моя приятелка ме попита веднъж докато все още беше бременна как се справям с дете, работа, чистене, готвене и лекции изпити и тем подобни.
Казах и в момента в който си отворя сутрин очите си казвам на ум: Готовииии старт! Докато детето хапва аз готвя и мия, докато се облича покрай нея с прахосмукачката, докато сме на двора и играе по междо другото и простирам и ей такива ми ти комбинации. Докато спи уча, включително и през ноща преди изпити. На малката и е интересно да гледа как правим супа, да язди прахосмукачката, да прибира измитите чашки, да ми подава изпраните дрехи. Девойката се смееше и мислеше, че се шегувам. В един момент роди и един ден ми каза: Сега чак разбрах какво значи - Готови старт :lol:
Та така, с нас е весело. Важното в случая е, че така аз се чувствам пълноценен човек.
Изкарах една страшно тежка следродилна депресия. Започна в момента в който разбрах, че детето ми е в кувиоз. Не съм вярвала, че мога толкова безобразно да полудея. От тогава просто не можех и още едвам успявам да си наложа да я оставя. Не искам да расте обвързана и зависеща от родителите си. Винаги ще и помогна, но гледам да я уча да се справя сама. В периода до годинката в който бях като безумно залепена до детето, не го оставих нито веднъж на някой да го гледа. Дори до магазина да изтичам за 5 минути, бързах като полудяла.В един момент видях как малката се забавлява с баба си и дядо си и разбрах, че не тя има толкова нужда от мен, колкото аз от нея.
е бих си два шамара и вече почти година след това даже и на ясла я пуснах. Не че имах друг избор де, но водя борба със себе си. Та мъжа ми не беше особено щастлив, чувстваше се пренебрегнат в много отношения. Ами как няма, вечер ходех и спях. Дадох си сметка, че за всичко имам време, само за него не. Е бих си пак два шамара и си казах, че чиниите със сигурност не са по важни от брака и любовта ни. Резултата е на лице. Човекът започна да се чувства обичан и пълноценен. Е разбира се кавги, недоволни и недооценени винаги има. Има и такива хора, които не си гледат дома и своето семейство, ами се чудят как да създадат проблеми и главоболя на други. Караме се естествено и заради тях, но скоро пак ще си ударя два шамара :lol:
-
Докато детето хапва аз готвя и мия, докато се облича покрай нея с прахосмукачката
off topic: Лидия как става този номер? Сама ли прави тези неща? 8O
-
Докато детето хапва аз готвя и мия, докато се облича покрай нея с прахосмукачката
off topic: Лидия как става този номер? Сама ли прави тези неща? 8O
абе ние не се обличаме още, но от около половин година се храни съвсем сама. мама върши нещо друго тогава, понякога поопъва краката за 5 минутки на дивана, понякога ви пише нещо. като си изяде всичко, казва "мамо, няма" :lol: и почивката на мама е свършила :wink: тези мили и хубави моменти са много зареждащи.
-
cygnus почти сама. От както е на ясла вече си куса и сама с лъжичка като я държи правилно и малко разлива. Рядко и помагам да се храни вече. Но тя винаги е искала всичко да прави сама. За обличането също казва: Ас Ас. Оставям я и след 10 минутно пъшкане се появява с две крачета в едната дупка на гащичките и тем подобни, вече почна и това да нацелва. Съблича се самичка. Знае си преди да легне или когато стане, сваля памперса и си взима гащички и обратното. Страшно самостоятелна е станала. :)
-
Да, Дони децата на 2г. правят сами това, или поне се опитват и насърчават, а не се третират като бебета :wink:
извинете за оффа, не се стърпях :?
-
при нас нещата са на приливи и отливи,като те зависят основно от моите настроения.Мъжът ми сякаш не се е променял никога.
И ние позагърбихме общуването преди 2г.,когато загубихме близнаците.Аз го приех много тежко и някак спрях да се интересувам и от него и от домакинството и от всичко.Той се опитваше да ме изкара от дупката,но аз упорито се бях затворила в себе си и в един момент май и на него му писна.Завъртя ни скучно ежедневие - денем на работа,дечер - аз пред телевизора,той на компютъра,почти не сме си говорили.Лошото беше,че тази ситуация дори не ми пречеше.
Нещата обаче се промениха коренно с появата на детето.Аз много се промених(и мъжът ми го казва често) - вече съм щастлива и отворена към света.Мъжът ми е изключително грижовен към детето,даже не съм очаквала,че може да е толкова добър баща.Сега сме много сплотени и обръщаме много повече внимание един на друг.Постоянно кроим планове за бъдещето , за още 2 дечица,за какво ли не.А преди живеехме някак ден за ден.
-
Много интересна тема, наистина....
Определено ми помогна за един по трезв поглед върху проблема стерилитет!
:D tanita7, как мила?
Имането на дете/ца е необходимо, но недостатъчно условие, за да се чувства човек, потребител на този форум! удовлетворен.
Не говоря за безметежна радост и щастие, те са вътрешно състояние и в много силна степен - философия на живот ...
П.С. Вече друг е въпросът, че темата отиде в посока: колко е трудно да гледаме дете, но как прекрасно се справяме. От което на мен леко ми нагарча. Нали правилно съм разбрала, че това не е тема, която следва да се чете само от хора, които имат деца?
-
Темата наистина малко се поизмести....спор няма;-)
На мен лично тази тема ми напомни, че покрай борбата със стерилитета малко позанемарих собственния си вътрешен свят и равновесието в него!
Прекаленото отдаване на една кауза - независимо каква е каузата - за някой отглеждане на дете, за други борбата за създаване на собствено такова не е добра идея, но често залитаме в крайностти.
-
човек може да изпадне в едностранчивост или душевна криза по най-различни причини.
-
човек може да изпадне в едностранчивост или душевна криза по най-различни причини.
:balk_103:
Именно, за това идеята е както Лидия писа "да си бием по два шамара", на време преди нещата да излязат извън контрол и да не забравяме, че и човека до нас има нужда от внимание. Иначе за всичко изписано до тук като се казва в една реклама "знам за какво говорите" и при нас не е различно. Като във всяко семейство и ние си имаме кризи в отношенията, но гледаме да разрешаваме проблемите бързо. Лошото е, че понякога на теория знам какво трябва да направя, но нямам сили, а на моменти и желание да го направя...
-
Докато детето хапва аз готвя и мия, докато се облича покрай нея с прахосмукачката
off topic: Лидия как става този номер? Сама ли прави тези неща? 8O
абе ние не се обличаме още, но от около половин година се храни съвсем сама. мама върши нещо друго тогава, понякога поопъва краката за 5 минутки на дивана, понякога ви пише нещо. като си изяде всичко, казва "мамо, няма" :lol: и почивката на мама е свършила :wink: тези мили и хубави моменти са много зареждащи.
Ох, Цветенце, ако знаеш как ти завиждам :). Аз по един час се мъча да и пробутам по няколко лъжички :( :(
Моята щерка яде сама само вурстове, пържени картофи, хляб,..... такива неша
Сори за спама
А във връзка с темата:
И това е много важно, как ти яде детето. Щото не е едно и също да е ящно и да нямаш проблеми и да хабиш фичически и психически сили да му сготвиш, да му пробуташ с 300 зора няколо лъжици и накрая да хвърлиш манджата. Искам да кажа, че това се отразява на теб, на психическото ти състояние, а от там и на хората до тебе.
-
човек може да изпадне в едностранчивост или душевна криза по най-различни причини.
Безспорно. Но в тази тема (лично на мен много полезна) става дума за изпадане в криза след постигане на една определена цел, към която човек се е стремял много дълго време. Целта е постигната и - какво става? Шокът от промяната е огромен, не непременно особено приятен и позитивен.
"Колко е трудно да гледаме дете, но как прекрасно се справяме" е мотив, който никъде не открих в темата. По-скоро аз виждам точно обратното - "толкова се борих да имам дете, а сега чувствам, че не се справям. Виновно ми е, че сякаш в преумората и временната загуба на идентичност не успявам да се зарадвам на детето си достатъчно". Да не говорим, че в цялата каша и връзките с партньора и самите себе си също страдат.
Та, аз подозирам, че ще съм тъкмо от този отбор - шашнат, преуморен, с криза и объркване в приоритетите и идентичността. Може би ще се тормозя от едно огромно "ами сега?". А вероятно и от вина, задето не съм като пърхащите, щастливи, шесторъки майки & съпруги от рекламите. (За последното - дано не откача чак дотам :lol:.) Та, в тази тема виждам един много възможен сценарий за себе си и различни предложени алтернативи. Тази на Фуси, например, много ми харесва!Родителството като игра- какво по-здравословно? :)
-
Явно всеки е разчел темата по начин, който лично го вълнува. Нормално е. Идеята на Албенка май беше (поне аз така я схванах), че отношенията между партньорите не остават все така страстни и пламенни, както преди да се появи детето, като причините са много и от различен характер, но преумората и многото грижи от ежедневието май преобладават. Решението според мен е в шеговитото, но практически приложимо "цуни-гуни" time, като в подемането на тази инициатива се редуват спонтанно (доколкото е възможно, ако не се определя време за това) и двамата участници.
Извън темата:
Saule_Nova, ще чакам с нетърпение да споделиш след известно време дали все още смяташ, че родителството като игра, и то 24 часа в денонощието е изключително здравословно! :D Не, не злорадствам..., а иначе няма родител, който да не използва елементи на тази идея в отношението си с детето, то иначе няма и да са нормални взаимоотношенията...
-
DivaRoza,
имам предвид "игра" в смисъла, който Уиникот и други разни психолози влагат, не, че ще си играем с детето денонощно :). И, да, смятам, че е много здравословен подход... стига да съумееш да го приложиш. Но, като се знам що за човек съм, по-вероятно е да споделя тук, че съм на път да се застрелям ... или да застрелям някого - мъжа ми, например :lol:
И тогава ще разчитам на вашия опит.
Sorry за off-topic-a!
-
Препрочитам темата и се опитвам да намеря отговори. Не ми се отдава особено. Могат ли да се върнат нормалните взаимоотношения при наличие на стрес, работа и забързано ежедневие. Много ми се иска отговорът да бъде да. И това причина ли е да си отиде любовта.
-
Чета, чета и извода който си правя е, че всички сме яко в матрицата.
Е, онази чистница, която бях преди яко се издуха. Нямам време да чета книги. И за какъв маникюр си говорим, като вечер ставам по 3-4 пъти и денем вървя като зомби. Опивам се през деня да си открадна 10-20 минути сън. Определено аз оставам на заден план. Но знаем, че това е временно.
Вечер като се прибере миличкото си разказваме на кой как му е минал деня. Гледаме да говорим, да споделяме, както и преди сме правили.
Най-важното е, че имам подкрепата му. Така, както и аз го подкрепям.
Той е на нова работа на която трябва да се докаже. Началната заплата е крайно недостатъчна, но е с тенденция да расте. Работи по 12 часа на ден, а когато се наложи и в събота и в неделя. Част от работата ще я пренесе в къщи, което означава, че едната стая става кабинет. Но това вече е отработено. Само, че нямахме дете.
Колкото и да ми е зле, не съм пропуснала сутрин да го изпратя на работа без да го целуна. Ако знаете това малко нещо каква голяма работа върши.
Не е вярно, че любовта си отива с годините. При нас става по-дълбока и по-силна.
Още подскачам от нетърпение да го видя, когато се прибира от работа.
Е, малко къщата ми е занемарена. Имам доста килца за сваляне, но още кърмя. Не съм си купила нито една нова дреха, защото твърдо съм решила да се побера в старите си дънки. Но съм щастлива. Имам здраво и щастливо дете, мъж, който ме обича и подкрепя, и форум който ми дава сили да осъзная, че не само аз съм яко в матрицата. А това ме стимулира още повече да освежа връзката ни.
-
Не е вярно, че любовта си отива с годините. При нас става по-дълбока и по-силна.
Още подскачам от нетърпение да го видя, когато се прибира от работа.
Силно те подкрепиам,Abloy , и аз и съпругът ми вярваме,че любовта става все по-силна с годините.И аз умирам от щастие като се прибере от работа и си го прегърна,липсва ми през целия ден докато го няма.Моментите,в които сме заедно са най-хубавите(е караме се понякога,ама пак си остават най-хубавите).Единственото,което ни липсва е едно детенце.
Но се подкрепяме и си даваме сила един на друг.И вярваме,че един ден наща мечта ще се сбъдне.
-
Мила Бени, като човек, който има личен поглед върху безкрайно симпатичното ти семейство бих искала да ти кажа, че още някой и друг месец като тръгнеш на работа, като поотрасне още малко чаровната ви дъщеричка, всичко ще се подреди, ти ще си влезнеш в стария коловоз като личност, детенцето ще ви е все повече компания и все по-малко грижа :D Иначе е вярно, че изтощението прецаква малко работа и дано тези моменти не са дълги при никого :D
Ако мога да разведря малко темата и аз, наши близки приятели са към 15 години заедно, не са женени и даже не живеят съвсем заедно. Като са заедно, непрекъснато се карат за нещо :lol: но през очите ми връзката им продължава да е все така силна :D На упрек на жената, че не чува мили думи от мъжа, той съвсем сериозно й каза, че като й бил казал преди 14 години, че я обича, и оттогава не бил казал нищо друго, важало старото :D :D и наистина го каза с тон, че споделя нещо съкровено, а не на майтап :lol:
-
Аз ,като човек,които има склонност да се фокусира върху това,че когато имам дете живота ми най-после,ще е пълен мога да кажа,че наблюдавайки двойките около мен все повече се убеждавам ,че това не е съвсем така.
А инъче .. нещата са много еднакви при всички относно ежедневието ,битовизмите,очуждаването и т.н. Преди ,когато бяхме само приятели с половинката ,споделяше много повече с мен . Моята основна грешка е,че се вманиачвам много лесно ,когато стане въпрос за това "кога най-после ще имаме дете" :? Много двойки изглеждат щастливи отстрани ,но всъщност само те си знаят какво им е положението.
По темата - немога да знам как ще се чувствам ,когато имам дете ,но съм си го мислила,че може би това няма да реши проблемите ми .. Усещам ,че с годините ставам по-изнервена, дразня се от шум, от децата на приятелките си понякога :oops: Незная дали ще имам нерви да гледам дете.
Но никога не съм спирала да го искам ,въпреки всичко. Мисля,че съм си изградила малко погрешна представя ,за това какво ще бъде ,когато ще дойде то. Дай боже да има такъв момент.
Извинявам се ,че малко се отклоних от темата,всичко което исках да кажа е,че не трябва да си позволяваме да ни повлича течението ,колко е да е трудно.
Тази тема е много хубава ,защото ни кара да се замислим. Една приятелка винаги ,като се изпращат или посрещат с мъжа си се целуват.Казва ,че вършело чудеса. :)
-
При нас отношенията с мъжа ми не са се променили след появата на детето. Дори, като че ли се сближихме още повече след всичко преживяно. (Аз също бях в тежка депресия, поради загубата на едното бебе.) Но аз много пъти съм благодарила на мъжа си за детето, което ми е подарил. Знам, че повечето от вас благодарят на доктора си, но не знам дали сте се сетили да благодарите на половинките си за щастието, с което са ви дарили.
Ние наистина станахме по-близки, а аз съм убедена, че съм намерила най-добрия и прекрасен баща за моето дете. И това съм му го казвала не веднъж. По някой път - в прав текст, в момент на откровения, а по някой път шеговито подхвърлям към детето думите "Мишка, знаеш ли, че имаш най-добрия баща на света! Няма по-добър тате от твоя. ... Тати те обича, но никога няма да ти го каже." :) и други подобни изказвания уж към детето, но е ясно, че са адресирани към бащата. :wink:
Той наистина е мнго грижовен и това ме прави щастлива и удовлетворена.
Е, аз навярно не съм добра домакианя и сутрин никога не си казвам "Готови старт". Гледам да свърша нещата, пряко свързани с бебето. А затова, че не било подредено в къщи или, изчистено, или сготвено, знам, че никой няма да ме упрекне. Когато времето беше хубаво, почти по цял ден сме били навън и не съм се тревожила, че не съм перфектната домакиня. Това не означава, че обичам по-малко половинката си.
Дори сега, като се замисля, някои неща се промениха в положителна посока. Мъжът ми е от онези луди работохолици, които все се доказват и работят вечер до късно, в събота и неделя - също отиват да отхвърлят работа. Преди да родя, мъжът ми се прибираше много често към 22ч и в най-добрия случай към 21ч. А напоследък се прибира към 20ч :D и в съботите и неделите по-рядко ходи на работа, което си е постижение и аз го отчитам. Но пък, от друга страна, го повишиха и започна да пътува много често и да отсъства. В съботите и неделите, ако не е на среща, ще е на обучение, ако не това - на тийм билдинг. Но това е съвсем отделна тема.
В крайна сметка, трябва да намираме време за половинките си и да не забравяме, че те не са по-малко важни от децата ни. Защото ако го нямаше мъжът до нас, нямаше да го има и детето ни. :)
Една приятелка винаги ,като се изпращат или посрещат с мъжа си се целуват.Казва ,че вършело чудеса. :)
О, да, и ние - така. Сутрин вземам бебето в ръце и заедно изпращаме тате. Това ни е ритуал. :)
-
О, да, и ние - така. Сутрин вземам бебето в ръце и заедно изпращаме тате. Това ни е ритуал. :)
И ние сме така. Истината е, че покрай бебока нямаме време за себе си. Тази сутрин си поговорихме. Бяхме единодушни, че вече ще оставяме бебето за малко на баба му. Па макар и веднъж седмично. Трябва да се възползваме от фонда "И аз съм човек."
Не са ни изстинали чувствата, напротив, но не трябва да го допускаме.
-
Преди да родя, мъжът ми се прибираше много често към 22ч и в най-добрия случай към 21ч. А напоследък се прибира към 20ч :D и в съботите и неделите по-рядко ходи на работа, което си е постижение и аз го отчитам. Но пък, от друга страна, го повишиха и започна да пътува много често и да отсъства. В съботите и неделите, ако не е на среща, ще е на обучение, ако не това - на тийм билдинг. Но това е съвсем отделна тема.
В крайна сметка, трябва да намираме време за половинките си и да не забравяме, че те не са по-малко важни от децата ни. Защото ако го нямаше мъжът до нас, нямаше да го има и детето ни. :)
Миленка, ще ме извиниш, но меко казано, учудвам се на горните твърдения.
1. Не съм виждала и чувала досега съпруга / в това число визирам и себе си/, която да е доволна и да кипи от щастие, че мъжа и се прибира по никое време от работа и бачка и съботите и неделите. Особено пък сама отглеьдаща малко дете.
Поправете ме ако греша, може и аз да съм изкривената..... не вярвам обаче :D :D :D :D
2. Какво време ще намираш за него/освен да спинкате гушнати :D :D :D/, след като ти се прибира след 20ч вечерта :D :D :D :D.
А те дали намират достатъчно време за нас?. Или компа, Оракъла, ТВто или нещо от този род е по интересно?
-
Миленка, ще ме извиниш, но меко казано, учудвам се на горните твърдения.
1. Не съм виждала и чувала досега съпруга / в това число визирам и себе си/, която да е доволна и да кипи от щастие, че мъжа и се прибира по никое време от работа и бачка и съботите и неделите. Особено пък сама отглеьдаща малко дете.
Поправете ме ако греша, може и аз да съм изкривената..... не вярвам обаче :D :D :D :D
2. Какво време ще намираш за него/освен да спинкате гушнати :D :D :D/, след като ти се прибира след 20ч вечерта :D :D :D :D.
А те дали намират достатъчно време за нас?. Или компа, Оракъла, ТВто или нещо от този род е по интересно?
Е, и аз се питам същото. Защото аз не съм щастлива от това положение, аз ли съм сбъркана, т.к. сега съм в застой и мен не ме увлича забързаното ежедневие на живота извън кошарата.
-
Албенка,
ще ти кажа честно, аз не кипя от щастие, че мъжът ми е работохолик. :) Пропуснах да отбележа, че сме се карали многократно за това.
В крайна сметка обаче, реших, че ще е по-здравословно за мен да приема нещата такива, каквито са.
Реших да се науча да уважавам неговия избор да се доказва на работа. Работата му го кара да се чувства удовлетворен, значим и да си тежи на мястото. Той си беше такъв още от както се запознахме. Ясно е, че аз не мога да го променя. Тогава остава да променя собствената си нагласа по отношение на неговата лудост - работата.
Аз наистина оценявам неговото усилие да отделя повече време за нас. Ето, тук ще се самоцитирам:
някои неща се промениха в положителна посока. ... А напоследък се прибира към 20ч. и в съботите и неделите по-рядко ходи на работа, което си е постижение и аз го отчитам.
Той отговаря за 6 магазина тук и в още няколко града. Магазините работят до 19ч, след което му пращат едни отчети, а той го обобщава и ги праща по-нагоре. Ясно е, че няма как да се прибере в 17ч, нали. :wink:
Не знам кое точно те кара да не вярваш. Пак казвам, аз не "кипя от щастие", както ти казваш, но се старая да приемам по-философски нещата.
Ето, днес замина за София, от там за Търново и ще се върне в петък вечерта. Липсва ми, разбира се, че ми липсва. Но ако аз взема сега прекалено да хленча, че ми е пусто и празно без него, тогава какво да кажат жените, чиито съпрузи пътуват и ги няма по 6-9 месеца?
2. Какво време ще намираш за него, ... след като ти се прибира след 20ч вечерта
Ами намираме време той да разкаже, как е минал денят му, кой го е ядосал, до къде са с целите, а аз да му разкажа Миша колко пъти е акала, дали е повръщала, дупето и дали е червено, къде сме ходили, дали е равала и т.н.
Аз пък съм от онези луди майки, които не се отделят от бебето си и навсякъде я вземам с мен. Но в някои случаи, мъжът ми я е поемал за час-два, за да ида аз на зъболекар, козметик (и там съм я взимала с мен, но не винаги) или на събрание. Спокойна съм за детето, защото той се справя прекрасно.
Албенка,
не знам какъв точно е проблемът при вас, но се надявам и ти пожелавам да го преодолеете някак. :) Поговорете. Опитайте се да приемете различията си. Ти и той сте различни и имате различни потребности. :) Това е нормално.
Кажи му в прав текст, не с намеци, както ние жените обикновено говорим, какво точно искаш - какво ти липсва - да излизате заедно ли, да гледате заедно филм ли, да бъде по-малко пред компютъра ли - просто му го кажи. Опитай да е със спокоен тон, без да е под формата на скандал. Аз самата често истеризирам, :oops: за което после съжалявам. :oops:
Успех! Прегръщам те!
-
Ето, днес замина за София, от там за Търново и ще се върне в петък вечерта. Липсва ми, разбира се, че ми липсва. Но ако аз взема сега прекалено да хленча, че ми е пусто и празно без него, тогава какво да кажат жените, чиито съпрузи пътуват и ги няма по 6-9 месеца?
Мога да кажа, че само за 1 се моля през тези 9 месеца.Да е здрав и такъв да се прибере.Нищо друго не искам.Само да го прегърна отново. Нека не ме целува на третата седмица или не ми говори защото му се почива от всичко и всички. Нека не ми помага понякога, нека да ми е трудно, дори и повече отсега но само да е здрав и да е до мен та било и 3 месеца в годината.
Днес бях на гости в една прекрасна млада жена с близнаци:)Гледах малката но прекрасна лудница и си мечтая за два пъти по толкова...и знам, че ще я имам:)Знам колко ще ми е трудно обаче ако сме здрави...какво от това.
Него пак няма да го има и когато си идва ще е ваканция, която аз няма да му "отнема". Той дава колкото и каквото може от себе си.Аз правя същото за себе си, за него, за нас. И понеже знам, че мога още затова и искам още:)
Не винаги сме щастливи, спокойни, единни.Всеки път се страхувам и чудя дали мъжа който излиза от терминала е "моят". Дали е същият, който толкова малко познавам:)Всеки път се страхувам дали ще се върне. Страх ме е от всяко нощно позвъняване през тези 9 месеца. Така ме е страх, че пръстите ми се вдървяват от паника.
Мисля си дали бих си сменила местото с нечий друг начин на живот ако можех.
Бих го направила само заради едно...щяхме да сме заедно всяка нощ, всеки ден, всяка седмица, всеки месец...просто щяхме да сме заедно.
Не е първият ми мъж и с удоволствие бих "вземала" рутината и всички несгоди на съвместното съжителство пред непрекъснатите раздели-те убиват повече от първите. Аз не съм идеална...никак дори, той не е най-добрия, караме се жестоко понякога, но сме семейство и ще го пазим докато зависи от двама ни:)
Предвид всичко споделено по-горе, заявявам съвсем отговорно...Аз съм доволна мъжът ми да се прибира макар и само за 3 месеца но да е ЗДРАВ.
Щастлив човек съм...поне засега:)
-
Аз да си призная в последно време съм доста емоционално объркана. И, момичета това, което споделяте ми помага да се вгледам в себе си и да се опитам да наместя този рояк от чувства, който ме е обзел.
-
Аз пък съм от онези луди майки, които не се отделят от бебето си и навсякъде я вземам с мен. Но в някои случаи, мъжът ми я е поемал за час-два, за да ида аз на зъболекар, козметик (и там съм я взимала с мен, но не винаги) или на събрание. Спокойна съм за детето, защото той се справя прекрасно.
Моля ,моля да не се обиждаме :lol: ,въобЩе не се смятам за луда ,Че мъкна детето навсякъде с мен ,като няма да кой да го оставя .А и и тук в Чужбина си е съвсем нормално да ходиш с бебето си на фризиор или на козметик .Та ниЩо налудниЧево не виждам .
Моя мъж се прибира към 22h,отделно обуЧения просто няма наЧин ,ако не ходи на работа ,няма пара ,а като няма пара = глад .Като е свободен се занимава с детето много ясно ,ходим на ляво на дясно .Ако и той застане до гъза ми да гледа детето ,просто няма как да я караме и няма да ни е добре и на 3- мата .А инъЧе на такива мъже, дето висят по нон стоп над главите на жените си съм се нагледала ,хубаво е едно известно време ,после веЧе става задушаваЩо .Та единя каже тъй,другия инъЧе и детето посредата гледа като опарено ...Абе мъже всиЧки са разлиЧни с разлиЧни интереси ,кой комп,кой филми ,кой спорт и тн .Моя тук не е изпсунал маратон ,на който да не е бягал ,отделно в главата са му само сърфове ,ама той такъв запалянко си беше и преди .
-
Радвам се, че имах късмета да попадна на тази тема навреме. Не че не съм се сещала за такъв възможен развой на взаимоотношенията. Споделеното тук ме кара да вложа повече енергия и то навреме, за да съхраня и развия това, което имам.