Момичета, извинявам се предварително ако натоварвам някого.
Пиша...  и аз не знам защо... защото е парадокс да се пище такова нещо в тозо клуб... може би.
Аз се чувствах обичана... много. И вярвам, че е така, едва ли би оцелял брака ни иначе... след 13 години борба със стеририлета, всички възможни процедури и изследвания, Аз живеех заради нашата обич. Е, да не звучи литературно и пресилено, изключвам караниците .
Детето ни е лъчезарно, жизнерадостно, усмихнато. буйно... Поглъща физическите и психическите ти сили. Дай Боже всеки му.
Не знам какво става между нас. Не е същото.... не общуваме така като преди, мен ме обземат всекидневкивните грижи да накарам детето да хапне някоя лъжица ... защото е ужасно злоядо... и всичко остаало... не се оплаквам
Вечерите, след като преспим детето обикновено изкарваме с гръб един към друг. Обикновено мъжа ми диктува какво ще се се гледа по ТВ, аз пък сядам на компа, щото само с това време разполагам за него....
Нещо е в ред, ужасно ми е мъчно и болно. Имам чувството, че потъвам.


П. П. Кой каза, че кагато постигнеш заветната цел и се  да се сдобиеш с дете,/ сигурно звучи грубо/, всичко е ОК, любовта на мъжа ти е на заден план... Аз поне не го чувствам така. Сори.
Тъпо ми е... това е...

П. П. Кой каза, че кагато постигнеш заветната цел и се  да се сдобиеш с дете,/ сигурно звучи грубо/, всичко е ОК, любовта на мъжа ти е на заден план... Аз поне не го чувствам така...

И аз не го чувствам така..., напротив знам, че е много важно след появата на децата, жената да съумее да съхрани духовната и физическа близост с партньора си, което по мои наблюдения на много двойки около мен не се отдава. Или просто жената е погълната от грижите за децата и някак си се пуска по течението
Албена и аз донякъде изпитвам подобни терзания като теб, не че не си говорим, не че не се обичаме, ама има нещо, което не е същото, незнам заради децата ли е, заради какво...
Сякаш искат повече внимание, грижа, мъжете, а една жена с малки деца е погълната от грижите за тях. Мъжете пък от своя страна хем разбират, а пък хем се чувстват пренебрегнати...

Албенче, разбирам какво имаш предвид и не звучи грубо, поне според мен. Без да ти давам акъл, ще ти кажа как аз ги виждам нещата. Не мисля, че появата на детето има нещо общо. Вероятно преди ви е свързвала общата цел, а сега още повече трябва да ви свързва общият резултат. С още повече хъс, мотивация и взаимна "пропаганда на чувствата" трябва да се опитвате да черпите сили и вдъхновение за връзката си от малкото същество, а и от вас самите. Да, отглеждането на детето е всепоглъщаща, изморителна, изчерпваща всички сили full-time работа, демек пълен работен ден. Това е истината, а не идеализмът по отношение на тези неща. И когато си в една такава нон стоп въртележка, някак си не успяваш изцяло да се насладиш и да почувстваш това, което имаш. При нас първия месец беше абсолютно стресиращо. Не знам, дали защото сме в чужбина и сме само ние двамата, което ни кара да се държим един за друг, или защото постоянно си повтаряме нашите неща, мечтаем си занапред какъв ще бъде животът сега вече с нея и заради нея, но това ни свързва много.
Говорете един с друг, изговорете си сегашната ситуация и взаимоотношенията си. Когато и двамата сте наясно, че инерцията и умората понякога надделяват, то няма да се прокрадват във вас съмнения по отношения на връзката ви, а ще имате ясното съзнание, че е нормално да се чувствате и така понякога. И е много важно да можеш да оставш детето понякога на мъжа си и да отидеш някъде поне за няколко часа сама, да останеш сама със себе си и да си дадеш сметка, че те са твоите най-важни хора. Същото се отнася и за него. Аз вече няколко пъти я оставям Ема на мъжа ми, връчвам му бутилките с кърма и излизам за няколко часа, мотая се сама по центъра, подреждам си мислите, имам си своето privacy. Така не се чустваш като хванат в капан, имаш си твоето лично пространство и свобода и с радост се връщаш пак.
Ако има любов, останалото е въпрос на добър мениджмънт, така да се каже.

Оххх, като ви чета все едно нашата ситуация...С тази разлика, че ние от около месец започнахме да "взимаме мерки". Намерих момиче да ми помага по3-4 часа за детето докато аз  поработвам / пиша/ или ходя на фитнес. Веднъж в седмицата излизаме на вечеря и нещата започнаха малко по малко да си идват по местата. Нашият син е на година и 3 месеца и допреди 2 месеца никой за нищо не ми е помагал, освен съпруга ми. Малкият е много палав и беладжия и изисква  не само внимание,но и голямо тичане. Често само искам да мога да полегна и да си опъна краката, нищо друго И при нас  борбата за дете не беше  лесна, но удовлетворението определено го има. Наистина обаче не е ТОЧНО ТВА дето си представях Моят съвет е- момичета, организирайте малко лично време за вас и момчетата ви, ще видите колко бързо ще живнете!!!! Аз вече усещам ефекта!

Бени, абсолютно в същата ситуация изпадам и аз много често. 

при нас е същото. обърнали сме се на роботи. цялото време и енергия отиват за работа, битови и домакински грижи, отглеждане на детето. сами сме, всичко е на наш гръб. говорим само по същество - какво има да се прави - или за детето. вечер ядем, гледаме малко филм и лягаме. аз се улавям, че само издавам команди, не обсъждам, не споделям. битът ни убива с бясна скорост. това ме депресира много...
не знам какъв е изходът.

... или защото постоянно си повтаряме нашите неща, мечтаем си занапред какъв ще бъде животът сега вече с нея и заради нея, но това ни свързва много.
Говорете един с друг, изговорете си сегашната ситуация и взаимоотношенията си. Когато и двамата сте наясно, че инерцията и умората понякога надделяват, то няма да се прокрадват във вас съмнения по отношения на връзката ви, а ще имате ясното съзнание, че е нормално да се чувствате и така понякога. И е много важно да можеш да оставш детето понякога на мъжа си и да отидеш някъде поне за няколко часа сама, да останеш сама със себе си и да си дадеш сметка, че те са твоите най-важни хора ... Ако има любов, останалото е въпрос на добър мениджмънт, така да се каже.

много точно

едва ли има семейство, което да не се е чувставало по този начин, но когато има диалог, когато има мечти, когато има общи планове, нещата вървят. И ние вече две години сме на въртележката, сами по 24 часа, но не мисля че се обичаме по-малко, напротив, щастието е неизмериомо и неописуемо За толкова години сме се научили да общува и с поглед само, а на мен ми стига един мил поглед пълен с любов и обожание

при нас е същото. обърнали сме се на роботи. цялото време и енергия отиват за работа, битови и домакински грижи, отглеждане на детето. сами сме, всичко е на наш гръб. говорим само по същество - какво има да се прави - или за детето. вечер ядем, гледаме малко филм и лягаме. аз се улавям, че само издавам команди, не обсъждам, не споделям. битът ни убива с бясна скорост. това ме депресира много...
не знам какъв е изходът.

При нас решението се оказва развод. На стотния път стомната за вода се счупи. От две години насам разводът е почти постоянна тема на разговори и в крайна сметка моментът назря. Най-големите ни проблеми започнаха, когато се роди първото ни дете, а после след второто нещата се влошиха повече. Осъзнавам, че децата сами по себе си не могат да бъдат проблем за един брак. За семейства с други проблеми, те могат да преобърнат колата, за такива, които са щастливи децата още повече сплотяват семейството.

При нас очевидно е имало и други проблеми... Гузна съм ужасно като майка, защото си мисля, че хората, които дълго са страдали от стерилитет трябва да бъдат сто пъти по-грижовни майки. А аз не съм ... Съжалявам, че го пиша точно тук, но децата не могат да ти дадат всичко. Сега когато осъзнавам, че напълно съм загубила любовта на моя мъж, мога да кажа, че се чувствам нещастна. Когато дълги години се борих със стерилитета бях щастлива. Защото знаех, че имам безкрайната му подкрепа, вживявах се в моята борба и знаех, че ще успея. И успях - имам тях, обичам ги безкрайно много, но съм ужасно самотна. Не съм на 20, за да мисля, че ще срещна голямата и изпепеляваща любов, а и нали се сещате, че мъжете не приритват за самотни майки с две деца ...

Битът, грижите и умората ни завладяха тотално. Забравихме какво е това да излезем само двамата, да попътуваме, да излезем да се разходим вечер. Естествено не полагах същите грижи за външния си вид, защото не виждах смисъл да се контя за разходката в градинката. Загубих всякакви социални контакти, затворих се, и малко изтъпях, станах нервна ...

 И двамата имаме вина. Само че аз го осъзнавам и искам да поправим грешките, но според него вече е късно. Не може дори да ме търпи.

Има много щастливи семейства с деца. Ние двамата сме толкова наранени един от друг, че даже не им се радаме пълноценно, не им се радваме, че са нещо, което е произлезло от двамата, а всеки се радва на тях като на свои деца.

Като съвет мога да дам - не пренебрегвайте мъжете си, те са не по-малко важни от децата, не позволявайте на любовта да угасне. Да, факт е - не само стерилитетът може да те накара да се чувстваш нещастен, но когато си втренчен в него, пропускаш много важни неща.

А пък аз съм потънала, опустошена и разбита отвсякъде...

о, не - при нас изобщо не става дума за развод или нещо подобно. ние сме стабилна двойка вече почти 20 години. ясно е, че пламенна любов вече няма, но има огромна привързаност, разбиране само с поглед и, бих казала, нужда един от друг. аз ожалвам загубения личен живот и лична духовност, не загубената любов. в момента сме просто добре сработен екип за отглеждане на дете. имаме си общите цели и стремежи, разбира се, но това не е всичко. просто ни трябва малко време за нас самите, а за сега го няма...

има и нещо друго... не съм посмявала досега да го кажа, но Женя го каза първа и аз ще се осмеля да повторя - майчинството след стерилитет не е задължително да те прави автоматично щастлива. аз съм имала много повече нещастни моменти след като станах майка, отколкото преди това. и те са свързани именно с това, което повечето от вас описват.  вярно е, че има моменти на много силно, тихо и завладяващо щастие, но не мога да отрека, че ги има и другите. надявам се, след като това явление съществува при много хора, то да е нормално и временно.

при нас е същото. обърнали сме се на роботи.... битът ни убива с бясна скорост. това ме депресира много...
не знам какъв е изходът.

Това все едно аз съм го писала.
И май не е парадокс. Свили сме се всеки в черупката си и живеем ден за ден... Надявам се някой ден този период да отмине.

тежка ,трудна ,тъжна тема ...
Навярно ще   хвърли в размисъл  всички от нас .

много от  писано от jam   са  все едно  мои думи и мисли , с тази разлика  че ние  все още не сме  сбъднали мечтата си за дете.

дано намери  всички хармонията  и спокойствието  , от    което се нуждаем -навярно те най  -ни липсват.

 

Няма нито хармония, нито спокойствие, не се заблуждавам, че ще ги постигна. Винаги сме си били много близки, и преди детето и сега, но винаги има нещо, което виси във въздуха, дори и да се говори за него. Преди липсваше детето, сега някъде между детето, непрекъснатото му неспане, манджата, пералнята, прахосмукачката и минутите ми за почивка пред компютъра залипсваха други неща. Приемам го по-скоро като следващ етап в съжителстването, отколкото като някаква трагедия. 

Съжалявам, че го пиша точно тук, но децата не могат да ти дадат всичко.

Защо съжаляваш, че го казваш? Толкова си права! То, на децата не им е работа да ни дават каквото и да било, камо ли всичко. Те би трябвало да получават от нас.

Но, по темата. Никога не съм очаквала, че детето "ще ми осмисли живота". Това е твърде голяма отговорност, която да стоваря върху раменете на едно миниатюрно същество. Или на когото и да било извън мен, всъщност. Затова и, предполагам, няма да ми дойде като твърде студен душ реалността за грижата по детето и всички трусове и шокове, свързани с това. А такива ще има, знам, дори не мога да си представя сега колко ще се промени животът ми, отношенията със съпруга ми ... Да, страх ме е, знам,че ще бъде много трудно. Сещам се за поне четири двойки около нас, които се разделиха доста скоро, след появата на дете. А половината от тях - и след успешно преборване на стерилитета.     

Може би измествам малко фокуса, темата е за стерилитета и промяната на отношенията и себеусещането, след като проблемът вече е преодолян. Но, да си кажа и аз моето:
Има нещо, за което съм сигурна,че ще държи главата ми над водата, докато се опитвам да се справя с шока от промяната (и най-вероятно промяната у съпруга ми). А то е, че освен, че съм нечия съпруга и - дай Боже - нечия майка, съм още много други неща, които също са от изключително значение за мен.  И, че не се свеждам само до тези две роли и функции, колкото и да са важни те. Струва ми се, че е много важно  да запазим по нещо лично, само и единствено за себе си, което да ни зарежда. Тогава, предполагам, битът и еднобразието няма да са чак толкова смазващи. Но,знам ли ... още не ми е дошло до главата.

     

има и нещо друго... не съм посмявала досега да го кажа, но Женя го каза първа и аз ще се осмеля да повторя - майчинството след стерилитет не е задължително да те прави автоматично щастлива. аз съм имала много повече нещастни моменти след като станах майка, отколкото преди това. и те са свързани именно с това, което повечето от вас описват.  вярно е, че има моменти на много силно, тихо и завладяващо щастие, но не мога да отрека, че ги има и другите. надявам се, след като това явление съществува при много хора, то да е нормално и временно.

Аз си мислех, че нещо в моя телевизор се е повредило. От известно време се обвинявам, че не мога да се зарадвам истински на детето си, а толкова сме го искали, борили сме се за него. Все по-често се чувствам емоционално опустошена и дори празна.
И за пореден път осъзнавам, че тук мога да намеря разбиране за всичко.

Колко ми е познато всичко това, момичета...
И да се успокоя ли че не само с мен е така?
Моите две дечица поглъщат цялото ми внимание- 24 часа на ден, и така вече почти 11 месеца. Аз съм им се посветила изцяло... да се наспят, да са нахранени, сменени, да им е топло,чисто, да са здрави,...това, което всяка майка иска за децата си...
За мен почти не остава време, освен на тъгъдък докато спят да се изкъпя и да си оскубя веждите... А да не говорим за килограмите, дето съм ги залепила, а навремето бях като манекенка,...Вече и хората почнаха да ми обръщат внимание че съм се занемарила отвсякъде.. от което себеоценката ми съвсем падна...Мъжът ми и той ме гледа доста критично, почна да ми прави забележки, оня ден в магазина за дънки пробвах поне 10 чифта дънки докато се пъхна в едни, а продавачката и мъжа ми доста се позабавляваха, аз също се смеех с тях, но само аз си  знам какво ми беше.
Освен това нямам НИКАКВО желание за секс, и с мъжа ми само за това се караме, аз на свой ред го обвинявам, че не ми помага за децата, той пък казва че трябвало някой все пак да изкарва пари. Понякога ме заплашва(аз така го чувствам) че ще си намери любовница, той не ме заплашвал, просто щяло да се случи, аз му казах че не се страхувам, и че ще си тръгна веднага, а той- къде съм щяла да отида(с подигравателна нотка), при нашите ли? Може би съм прекалено взискателна към него, не че той се е трогнал кой знае колко, но аз имах други представи за ролята на мъжа в семейството.Толкова много ги искахме тези деца, и се борихме за тях, а сега когато вече ги има(благодаря на Господ),семейното щастие отново не е пълно. Всички ме успокояват че това е временно, и като пораснат децата няма да е така, но дотогава дали ще можем да се поглеждаме изобщо?
Извинете за дългия пост, момичета, имах нужда да споделя с някого.

Много интересна тема, наистина....
Определено ми помогна за един по трезв поглед върху проблема стерилитет!

Този парадокс, момичета, го има не само при двойки, които са имали "стерилитет".
Наблюдавам го при много други семейства, които изобщо нямат такива проблеми.

Здравейте ммомичета,
благодаря ви за споделените мисли и съвети
Радвам се, че отворих тази тема, нека покрай грижите и любовта към децата не збравяме себе си и човека до нас. На мен идеята ми беше, че ми се губи нещо тая искрица и ежедневната радост от това да имам точно този човек до мен. както беше преди. Както и спонтанните му ласки и предгръдки, които едно време ми идваха в повече .
Е позастарели сме, позабравяме да си напомним, колко се обичаме.... което не значи че не е така.
Поне според мъжа ми
Ясно е, че детето обръща живота ни на 180 гр. особено що се отнася до неизмерната наслада, която ти доставя.
Розичка, ние също сме в чужбина, също сме сами, няма на кого да оставя детето и за 5 мин. Е зарязах ги с татко й да се погледат тази събота /срещу което той няма нищо напротив, дори обратно/ та направих малко шопинг Това не ми тежи, на мен по скоро желанието ми е да бъдем заедно и да се забавляваме заедно.
Моментни настроения, отминават.
Поздрави

 

И ние сме в същата ситуация.
Всичко се промени в момента в който родих. Толкова бях погълната от детето че забравих за всичко остано - за себе си и съпруга си. Постоянно го обвинявам че не ми помага, а той че съм се занемарила и че трява да помисля и за себе си. Близостта ни я няма, секс пък почти сме забравили какво е, разговорите ни вече са по скоро делови. Незнам дали е етап във връзката ни и ако е такъв дано свърши по-бързо, защото напрежението ми идва в повече.

Отглеждането на малко дете е всепоглъщаш процес - поглъща те физически, емоционално, всячески. Едва ли има семейство, което на някакъв етап да не се е чувствало по подобен начин и мисля, че няма значение дали семейството е имало или нямало репродуктивни проблеми. Всичко, което сте написали е валидно и за  нашето семейство. Стигнала съм до извода, че това е нормалният ход на живота. Тежи ми - на моменти по-малко, на моменти повече. Тежи ми най-вече не физическото изтощение и недоспиването, а необходимостта да си по 24часа в денонощието, 365 дни в годината насреща на 100%, нямаш право да "скатаеш", да останеш за мъничко сам с мислите си. Както каза Джам - битието ни убива с бясна скорост. А изходът за мен е онова, което каза ДиваРоза - има ли любов, останалото е въпрос на добър мениджмънт. Опитвам се да подчиня ежедневието, включващо домаконство и отглеждане на малко дете на зверска организация - излязат ли за малко нещата извън нея, всичко отива назад и ми е много трудно пак да вляза в някакъв график. Когато успея добре да планирам битовите въпроси, остава по мъничко време и за нас, жива и здрава да е и свекърва ми, и майка ми, макар и далеч, че са насреща, щом се налага. Понякога, остава временце и за мен, рядко, но остава. И тези моменти ме зареждат и вдъхновяват.
Трудно се гледат деца. Всичко се променя с идването им. Но въпреки горенаписаното, позитивното усещане е над негативното, сравнено с преди. Живот и здраве след нова година започваме нови опити, мислила съм го много, представяла съм си всички изтощителни ситуации, в които ще изпадна и които сигурно дори и не мога да си представя, но ... абе като порастнат малко става по-лесно бе не знам, като гледам племенниците, ми по-лесно ми се струва, точно по тези въпроси, които занищихме. Е, идват други вид трудности и проблеми, но това е животът.

Бени, предполагам сами си гледате дъщерята. Нямате ли възможност да си намерите гледачка за отвреме на време и да можете да отделите такова един за друг, ще видиш, че ще живнат нещата. Мисля, че това е простичкото решение на иначе сложните размисли и птанки, които извиква промененият ни живот.