Много благодаря за поста за случването и не случването.Наистина макар чисто медицински да ми обясняват проблемите на моменти съм се чудела има ли ми нещо сбъркано, дали съм спокойна и т.н.То след толкова повтаряне, набиване в главата ми от всеки срещнат, а и имам приятелка която е учител по йога и ми обясняваше, че нещо съм си запушила чакрите и направо си бях помислила, че съвсем умишлено съм се повредила на духовно ниво.
Много благодаря пак.

Magi_st, не се стърпях, прощавай, сигурна съм, че твоята приятелка се вълнува за теб и ти мисли само доброто, но ако беше намерила начин да премахва проблеми в забременяването с отпушаване на чакри, досега щеше да е не милионер, а милиардер. Сигурна съм, че би искала да помогне и в безпомощността си прехвърля "вината" върху баланса в енергетиката ти  Пак извинявай. Успех!

Никоя, благодаря ти за топлото посрещане!

Jbrul, много ти е по темата изказването даже  
На мен много не ми се иска темата да е в духа "вие питате - ние отговаряме"  
Повече си я представям и ми се ще да се случва като някакъв вид групова терапия, да се ползва емоционалния опит на потребителите, да има процес на обмен и споделяне.

В този смисъл, ще си ни страшно полезна, ако се поразровиш в себе си и ни разкажеш как успя да изключиш непродуктивния контрол (ежеминутното треперене, казване по 5 молитви на ден и всичко, каквото се сетиш) и си превключила в режим "полезен контрол". Или по твоите думи:  "Заех се да контролирам онова, което наистина бих могла да контролирам и което реално би могло да "спаси положението" при проблем, ако то е спасяемо". Такова споделяне може да бъде много полезно, защото когато има няколко загуби на бременност, например, трудността да се овладеят тези преживявания е много повишена.

Станислава, бих споделила всичко, което ти считаш че би било полезно за момичетата тук, или което те считат, че ще им е в помощ.
Не мисля обаче, че точно аз и моите механизми за справяне в кризисни ситуации са най-добрият пример конкретно по въпроса "справяне с неуспешни опити, загуба на бременности", което е главната тема. Очаквахме сина си близо 5 години, което ни поставя в графата "двойки с инфертилитет", да. Но освен, че сме опитвали за дете през посочения период и то все не идваше и не идваше...не съм преживяла нищо от това, което се е случвало и се случва на повечето момичета тук. Т.е. няма как да кажа "знам как се чувствате", мога да кажа единствено, че разбирам как се чувстват и със сигурност мнозинството от тях биха ми отговорили: "не, всъщност не разбираш".

Няма нужда да се ровя в себе си, за да кажа как съм успяла да изключа "непродуктивния контрол", просто защото не съм го изключвала. При мен - такъв никога не е съществувал, не и в съзнателния ми живот. Защо не е съществувал - вероятно ти би могла да обясниш на мен, а не аз на теб. Като казвам, че не е съществувал и не съществува, визирам не само разглежданите тук ситуации разбира се.
Вероятно донякъде е характер /да кажем вродено ми е/, донякъде е световъзприятие оформено в семейството, донякъде е натрупан опит с кризисни ситуации които съм имала преди неслучването на бебе... При мен идеята, че "трябва да се стремя да контролирам градивно и с мярка" с времето само изкристализира, доусъвършенствам своето боравене с нея, убеждавам се на практика, че това е добър подход за мен и това което се случва в живота ми, независимо от какво естество. Но как и кога първоначално ми се е оформило подобно възприятие и разбиране - нямам никаква идея.

Много често във форума съм чела за Бог, съдбата и връзката им с това което ни се случва...или не ни се случва. Дори в последния пост на iva17, същите заемат главна част в етапите през които се минава, когато научиш новина от подобен вид /не мога да имам дете, или болен съм от нещо ужасно/. Визирам частта с "договарянето".

Договарянето - след като човек признае диагнозата и изрази силните си чувства, той започва да се пита: „Не мога ли да се споразумея със Съдбата или Бог? Ще забременея ли, ако се държа по-добре?“. Наградата, която очакваме да получим за поведението си, е разбире се бебе.

Явно пак съм "извън правилата", защото съм крайно нерелигиозна и нямам никаква склонност да вярвам, че нещо ми се случва, или не ми се случва, заради неведоми сили, че съм "наградена", или пък "наказана"... За мен просто някакви неща се случват, или не се случват на мен и на други хора на съвсем случаен принцип - живот му се казва на това.  Може и да не са ми най-правилните понятията по въпроса, но те просто са такива, затова ги споделям както ти предложи.
Ефектът от това ми "виждане за света" е, че не се чувствам "без вина виновна", не се обвинявам за нещо случило се и независещо от мен и личната ми воля и при липсата на такива мисли - много по-лесно и естествено за мен насочвам - усилията и волята си за промяна на нещо което не ме устройва в "материалния и обозрим свят". При провал - също по-лесно го преживявам и опитвам отново, защото търся рационални решения и обяснения за случилото се. Не, че винаги ги намирам разбира се, но ако не ги намеря - не се депресирам и не започвам да търся мистични обяснения на нещо.
Може би съм твърде рационална като мислене, което е интересен антипод на супер-емоционалната ми натура. Успявам да ги държа в равновесие през повечето време.

Искаше ми се да бъда по-конкретна в случая. Да дам примери, ситуации, да споделя как съм се справила аз в тях пък дано за някого има полза. За бременността - бях конкретна, за други ситуации - също бих могла да бъда. Но за добро, или лошо - опит в ситуациите, които сега обсъждате - нямам личен. Все пак мисля, че същият механизъм би сработил добре и в тях, щом сработва във всякакви други - доста сходни в емоционален аспект, макар и не точно същите.

П.П. Не само ти си ползвала "странния метод" с писането. Преди 13-14 години, случайно ми попадна мнение на твой колега /не помня името, не беше българин/, който препоръчваше именно този "номер", като добро средство за освобождаване от стрес, негативни емоции, както и начин за една адекватна оценка на това което преживяваш, защо се случва... Много ми помогна, беше ми адски полезно, даде ми други гледни точки на една и съща ситуация, помогна ми да взема доста добри решения... Горещо препоръчвам както се казва. Толкова ми помагаше, че изписах 24-25 тетрадки тогава. Би могло да излезе хубава книга, но за съжаление "Дневникът на Бриджит Джоунс" отдавна го издадоха и филмираха, та...язък за добрия материал  Може пък да сътворя някое чудесно четиво за разводите по същия метод.

Jbrul, чувството ми за вина е абсолютно същото, каквото си описала. Никога не съм се чувствала виновна за нещо случило се независещо от мен, за себе си го дължа на стереотипите от детството и примера на хора, на които съм подражавала израствайки.
Сега вече липсата на вина у мен е и някаква смесица от възприето светоусещане, плюс голяма доза цинизъм.

Станислава, добре дошла! Чудех се в първия момент от къде ми е познато името ти, от "Хванаха ме да крада" . Успех ти желая тук и на новата книга, която ще ми бъде интересно да прочета .

Jbrul,
благодаря ти много за това споделяне! Как е дошла при теб тази безкрайно здравословна нагласа към нещата не е чак толкова важно (то обикновено е придобито и както Тара казва - става с наблюдаване на добри примери достатъчно рано в детските години:) ) Важното в случая е, че имаш такава нагласа и на мен ми беше важно да разкажеш как точно изглежда тя.

Ти на практика разказваш за 5 годишен период на незабременяване, което, откъдето и да го погледнеш, си е ужасно много време. Въпреки продължителността, ти не съобщаваш за никакви от обичайните преживявания на депресия, вина, объркване и разпад, които са всъщност много естествени за хората с проблемно забременяване и си е съвсем в реда на нещата да се мине през тях. Ти обаче си успяла да си ги спестиш в огромна степен ( не си представям, че ти е било лесно през тези години, все пак, сигурно е имало и доста тежки моменти). Много е хубаво да видим, че може и без тях, стига фокусът да се измести и да не приписваме цяла митология на проблемното ни забременяване. То е достатъчно изпитание само по себе си, за да го товарим допълнително с вярвания и обяснения, които, както се казва "не работят за нас". Не казвам, че има нещо нередно в това "да се счупиш" след дълъг период на инфертилитет, повтарящи се загуби или неуспехи. Твърдя убедено обаче, че влошаваме нещата не двойно, а в пъти, ако приписваме на тези събития смисъл, който много надхвърля обикновената ситуация на инфертилитет. В нашата ситуация има две, еднакво важни задачи - бебе и да минем през битката за него добре съхранени. За това изследването на собствените ни нагласи към проблема и скритите ни вярвания са от решаващо значение.

Още веднъж - благодаря!

         

Jbrul, чувството ми за вина е абсолютно същото, каквото си описала. Никога не съм се чувствала виновна за нещо случило се независещо от мен, за себе си го дължа на стереотипите от детството и примера на хора, на които съм подражавала израствайки.
Сега вече липсата на вина у мен е и някаква смесица от възприето светоусещане, плюс голяма доза цинизъм.

Станислава, добре дошла! Чудех се в първия момент от къде ми е познато името ти, от "Хванаха ме да крада" . Успех ти желая тук и на новата книга, която ще ми бъде интересно да прочета .

Тара, нещо важно си споменала тук! Ако не ти е неприятно и искаш, можеш ли да разкажеш повече за дозата цинизъм, как изглежда тя и помага ли или пречи? После ще кажа защо питам.

Благодаря ти много за посрещането! Понеже спомена... имам си и аз слаби места и едно от тях е срам от лоши петна в професионалната биография. За това не се сдържам да кажа, че за разлика от предишната, новата книга става за четене  .

Още вчера, като пишех поста си за осиновяването, като начин да се справим с проблема, в главата ми се въртеше това за съхранението на собствената и на парнтьора ни психика и искам да споделя още нещо - сега осъзнавам, че може би интуитивно сме усетили да тръгнем по този път към нашето дете, защото сме се страхували от перспективата за още дълги години на мъчителни неуспешни опити, процедури. Явно силен инстинкт за самосъхранение ни е тласнал натам. Явно сме осъзнавали, че още трудности и горчилка ще ни дойдат ммного и ще почнат да нанасят вече сериозни поражения върху психиката ни.
Между другото, ние не сме се отказали да имаме и второ дете. Подновихме опитите - за сега без успех. Но чувството вече е съвсем друго. Някак по леко приемаме неуспеха и продължаваме нататък без да изпадаме в дупки и пр. Единствената ми тревога е, че вече съм на 40 г. и че...може би никога няма да имаме биологично дете, но нали разбирате, че "няма да имам второ дете", не звучи като "никога няма да бъда майка". Всъщност това последното като че ли никога и не ми е минавало през ума. Може би обратната мисъл също е някакъв ключ към справянето с психологическите проблеми.Какмо би казал психолога по този въпрос?
А иначе - самото решение за осиновяване не беше никак трудно. Аз от малка някак в главата си съм имала мисълта, че някога бих осиновила дете, за да му направя добро. Оказа се, че това стана добро за мен самата. Нямах страхове и тревоги какво ще е детето, как ще се справя, съпругът ми в един момент изпадна в паника, докато чакахме да ни се обадят за конкретно дете, но и при него това бързо отмина.

Ти на практика разказваш за 5 годишен период на незабременяване, което, откъдето и да го погледнеш, си е ужасно много време. Въпреки продължителността, ти не съобщаваш за никакви от обичайните преживявания на депресия, вина, объркване и разпад, които са всъщност много естествени за хората с проблемно забременяване и си е съвсем в реда на нещата да се мине през тях.

Станислава, като време наистина не е малко. От друга страна обаче, в този период освен самото незабременяване - не сме имали допълнителни стресови фактори. Травматични изследвания, неуспешни опити, загубена бременност..., което все пак прави неприятната ситуация по-лесно преживяема в емоционален план. Това имах предвид в горния си пост. Иначе, че си е неприятно и тегаво - и още как!
Търсенето на професионална помощ го забавихме не защото не осъзнавахме, че явно проблем има и се опитвахме да го отречем пред себе си т.е. дори в тази фаза не сме влизали. Нито пък сме имали проблем да коментираме ситуацията в живота си и защо още нямаме дете, не е имало чувство на срам и неудобство... Съвсем нормално ми се виждаше и хората край нас да задават въпроса, бяхме "навъртели" 7 години семеен живот преди положителния тест, последните три от тях официално "бракувани" с пищно сватбено тържество. Всичко в живота ни беше идеално и "навреме" за бебе, не се сърдех на хората, че си мислят това, което си мислехме и ние все пак - защо още бебе няма...Твърде много фактори в тази тема при нас, като двойка - не бяха в посока "годна" за тежко преживяване на проблема просто.
Аз лично имах чисто технически проблем - да избера специалист и да му се доверя, заради твърде добро познаване на системата, гилдията и натрупан негативен опит със същата. Всъщност първата тема която пуснах в този сайт, именно в този подфорум - беше точно затова. След няма и половин година - бях бременна. Спонтанна бременност, щастлива, лека и приятна. Моята "борба с проблема" всъщност беше едно дълго чакане и нищо повече от това. И предприемане на рационални мерки по решаването му разбира се. Не го омаловажавам като преживяване, но не мога да не го сравня с повечето случаи тук. Като сравня - моят случай си е повече една приказна история с хепи енд, или поне аз така го приемам. Определено не мога да кажа, че ми е било супер травматично преживяване. Беше по-скоро дразнещо преживяване, доколкото не успявах да му намеря бързо и ефективно решение. Не съм имала съмнения, че няма да го намеря обаче.

Независимо от конкретните обстоятелства обаче също съм на мнение, че когато ти се случва нещо лошо и неприятно е самоубийствено да го правиш още по-лошо и черно. Да стоиш, да мислиш и да се самонавиваш колко си злочест, прецакан, "наказан" и да потъваш в мрачни мисли, депресивни състояния... Не мисля, че нямаме контрол да не допускаме да ни се случват и тези "екстри", когато и без друго имаме проблем. Не е страшно и да изпаднем в някоя "черна фаза", дори е нормално, та и здравословно понякога - аз поне така си "смилам" негативните емоции и после заминават в боклука.
Не мога да дам рецепта естествено как да се случи това, но най-често изплувам от проблемите си хващайки се за позитивните неща в живота си и в дадена ситуация. Т.е. не мисля ударно какво нямам, какво ми липсва и какво не е наред в живота ми, а съвсем усърдно си изреждам и напомням какво имам, какво е наред и какви са ми поводите за радост и задоволство. Обикновено - вторият списък е доста по-дълъг и доста силно ме мотивира да се усмихна и "да прескоча трапа". Не забравям проблема си, просто не го оставям да ми обсеби мозъка и живота, полагам усилия да живея в нормален ритъм без да спирам да търся решения на онова, което не ми е наред.
Точно както прави и iva17, един от потребителите на които най-много се възхищавам тук и който със сигурност ще излезе от всичко това максимално съхранен психически.

Конкретно, докато исках бебе и то все не ми се случваше си имах чудесна стратегия /поне за мен лично/ да преборвам мрачните мисли спохождащи ме понякога. В различни ситуации си напомнях как едно, или друго все още ми е възможно за случване, точно защото нямам дете. Казвах си: "Абе прави сега еди какво си, докато още можеш, когато дойде бебето - няма да можеш". За абсолютно битови, ежедневни ситуации говоря. Вечеряме с приятели с деца, те в 22ч. щат не щат се прибират, защото няма как, няма кой да гледа децата, няма как да не станат рано утре - обичайните родителски "неволи". В тази ситуация си напомнях, че аз след вечерята мога да отида на нощен клуб, да правя шумен секс където пожелая из апартамента, да спя до късно, което все пак няма да е безкрайна опция в живота ни. Разбира се същата ситуация може да се погледне и по тегавия начин :"Ето те се прибират да си гушнат децата, а ние не можем да го направим". Въпрос на лична воля е как ще разиграеш пред себе си една и съща ситуация и дали ще й намериш позитивите. Ако ги намериш, можеш да се хванеш за тях и да обърнеш нещата в своя полза. Знам, че звучи твърде простичко разказано така, но всъщност простите решения обикновено са работещите.

Стерилитетът, освен всичките си други капани, има и един доста коварен и засягащ живота ни след дочакването на дете/деца. Особено при двойките, които за първи път стават родители, а именно "твърде розова и романтична представа за родителството" добре втасала от дългото чакане на бебе. Ей това нещо какви щети нанася, когато мечтите се превърнат в реалност и осъзнаем колко всъщност сме били неподготвени... А в нашата ситуация - всъщност си живеем години убедени в обратното, че по-подготвени от нас просто няма.  Друга тема е това, но искрено съветвам момичетата, които все още се борят за дете да използват времето и да разговарят с други родители за това какво всъщност е да гледаш бебе. Не само за радостта, хубавите емоции и неща които всички знаем, че ги има. Питайте за онези неща, които хората рядко тръгват да споделят сами, особено пред нас - никой не смее. Така ще бъдете наистина по-подготвени и адекватни, когато моментът настъпи.

F_28, здравей!  

Признавам си, че постът ти ме позамисли доста.
Ти не споделяш притеснения относно проблем със забременяването (приемам, че щом си потребител на този сайт, в тази област има някакви затруднения), не се оплакваш от здравословен проблем (допускам, че има някакъв, все пак). Това, което те тревожи - и дори говориш за страх, е не твоята ситуация, а чувствата на твоята лекарка. Ти се боиш тя да не се ядоса от някакви твои действия.
Обичайно  ли е за теб да се притесняваш от реакциите на хора, които са авторитети за теб?

Признавам също, че не разбирам всички аспекти на ситуацията. Не знам предисторията, не знам каква битка водиш и с какво тази конкретна лекарка е ценна за постигане на целта ти.

Виждам обаче, че начинът, по който говориш за нея, не е като за лекар. Казваш "тя ми е дала много компромиси". Но човек не очаква от лекаря си компромиси и разбиране, а успешно лечение. Той е там за да лекува, не за да прощава. От друга страна, казваш, че е избухлива, а в ролята на пациента не влиза да понася избухливост от лекаря си. Има нещо в начина, по който описваш отношенията ви, което ме безпокои. Изглеждат така, сякаш са нещо различно от лекарско-пациентски, ролите ви са като че размити, малко подменени.

Чудя се какво всъщност ти дават те и как служат на целта, за което всъщност сте се срещнали - твоето лечение. Мислила ли си за това?  

Иначе те разбирам. Моят лекар е човек, на когото се доверявам повече от себе си. Но ако бих усетила, че ме е страх от това какво ще каже за една или друга моя постъпка и дълго преживявам този страх, бих се притеснила какво всъщност се случва.

Интересно ми е да чуя повече подробности. Надявам се нещата да се разрешат, напрежението да спадне и най-вече пролактинът да закове добри стойности за дълго  

Hope-Love, Jbrul, съвсем скоро ще се включа в дискусията 

Добро утро, включвам се в темата със запис. Радвам се, че има място на което мога да излея душата си. Ще ви изчета с голям интерес.

Тара, нещо важно си споменала тук! Ако не ти е неприятно и искаш, можеш ли да разкажеш повече за дозата цинизъм, как изглежда тя и помага ли или пречи? После ще кажа защо питам.

Мисля, че според зависи от ситуацията ми помага и пречи. Успокоявам се, че след като съм  индивид от света на възрастните мога да си нарушавам навиците и принципите в името на собственото ми удобство.

Във връзка с темата и естеството на форума, и аз като част от хората с инфертилитет тук, при мен е свързано с нежеланието ми да говоря за себе си на тази тема. Мълчанието не е характерно за мен, нито притеснението, но след като говорих, говорих и бях принудена наред със  загрижеността на близки хора да слушам и насрещни интерпретации на моя проблем, и всякакви умозаключения, които ме изморяваха повече от каквато и да е интервенция просто млъкнах.
Не се получи желанието от моя страна да говоря спокойно, когато ме питат, обяснявайки за проблема си, защото и най-подробната лекция  за всичко как протича една ин витро процедура, завършва с кимане на глава и гласно заключение примерно - "те се раждат с увреждания". Или пък човек завършил химия и биология ми пояснява на съобщението ми за отрицателен тест - "ами това се води мисед-аборт" 
Цялата съвкупност от глупост и невежество и свръх желание от налагане на собствени коментари от всеки ме побъркваха.
Резултата е, че бранейки собственото си спокойствие освен да мълча се научих да отговарям "каквото почукало, такова се обадило", да бъда неучтива, когато някой от добронамереност ми каже - "и вашата не е лесна", аз го поправям да не реве на чужди гробища и следва мълчание на отсрещния от неудобство. Някои от хората около мен казват, че 8 години по болници са ме променили, аз мисля, че просто пораснах и ограничих навлизането на другите в личното ми просттранство, което е характерно за възрастните. Та в този случай мисля, че цинизма ми помага.

В другият случай цинизма  ми пречи да бъда откровена, да се доверявам, да вярвам на хората, дори  и да погам на нуждаещ се, ако  имам възможност, защото съм водена подсъзнателно да предпазя себе си. Наскоро имах случка с мое приятелско семейство, също стерилна двойка, жената  ме попита дали знам други телефони на клиниката, защото не можела да се свърже, аз отговорих, че не знам и я пратих да чете в интернет с цел прекратяване на по нататъшен разговор. После като се замислих, момичето може да е имало нужда да поговори с някой, а аз излъгах. Не е защото темата ми е болезнена, приемам ходенето на доктор като работа, която трябва да отметна за деня, не желая съпоставки , а и винаги съм била против сравненията, защото всеки е различен случай.

Май стана доста объркано, общуването във форум носи всякакви интерпретации, според  възприятието на четящия.

Важно правило за мен като цяло е стремежа ми да  не давам непоискани съвети. Включително и тук, където общуването е по-открито предвид никовете ни, в даден момент чувствителността на всеки е изострена. Получавала съм бележка на лични от момиче по повод нейна близка тук във форума – „ видя ли какво я направиха, едно голямо нищо”. Подобни състезания и „благопожелания”  са ми крайно неприятни  още повече между себеподобни.

Между другото, ние не сме се отказали да имаме и второ дете. Подновихме опитите - за сега без успех. Но чувството вече е съвсем друго. Някак по леко приемаме неуспеха и продължаваме нататък без да изпадаме в дупки и пр. Единствената ми тревога е, че вече съм на 40 г. и че...може би никога няма да имаме биологично дете, но нали разбирате, че "няма да имам второ дете", не звучи като "никога няма да бъда майка". Всъщност това последното като че ли никога и не ми е минавало през ума. Може би обратната мисъл също е някакъв ключ към справянето с психологическите проблеми.Какмо би казал психолога по този въпрос?

А иначе - самото решение за осиновяване не беше никак трудно. Аз от малка някак в главата си съм имала мисълта, че някога бих осиновила дете, за да му направя добро. Оказа се, че това стана добро за мен самата. Нямах страхове и тревоги какво ще е детето, как ще се справя, съпругът ми в един момент изпадна в паника, докато чакахме да ни се обадят за конкретно дете, но и при него това бързо отмина.

Hope-Love,
започвам с това, че е чудесно, че си прескочила етапа със страховете и паниката! Все пак, ако някъде по пътя се появят притеснения - на линия съм. То около децата човек все си се притеснява - неизбежно е 

В поста си казваш нещо много важно -"няма да имам второ дете", не звучи като "никога няма да бъда майка". Чудесно е, че така чувстваш нещата (звучиш ми истински наясно със себе си). Тези думи всъщност са началото на една тема, която е дори малко опасна, защото е натоварена дори с още повече митове, отколкото самия инфертилитет... Не, не темата за осиновяването, а за това защо ставаме родители (което има много общо с емоциите по време на борбата за дете).

Прозвуча неясно, за това да уточня. Хората приемат инфертилитета и децата по много различен начин и всички тези начини заслужват уважение (добре, почти всички, когато става дума за родителски нагласи, които вредят на децата, те не е нужно да се уважават). Консултирала съм жена, която след 10 години арт-опити осинови дете и беше най-щастливият човек на света. Консултирала съм и жена, която в резултат на вторичен стерилитет и загуба на няколко бременности беше изпаднала в истински риск от хоспитализация заради депресия. И двете реакции са напълно разбираеми, защото бяха свързани с много базисни очаквания към себе си в ролята си на родители. За първата жена родителството беше свързано с това да даде шанс на едно човешко същество да си опита късмета в света и да му осигури всички възможности за целта. Нея това я караше да се чувства осъществена като човек и родител. Другата жена, с депресията, също беше чудесен родител и много дълбок човек. При нея обаче, освен всичко друго, родителството имаше и една особена, но доста разпространена импликация - че част от смисъла на това да бъде родител е да направи собствените си родители щастливи, като им осигури няколко внука. Тя беше възпитана да вярва, че нейн дълг е да продължи родителите си, рода си. И тъкмо тази линия на преживявания я тласкаше към депресия.

Няма "грешна" нагласа към родителството, то така или иначе си е его-центрирано, удовлетворява първо нас самите. В това няма нищо лошо.

Част от начините да намалим тежките си преживявания е да огледаме нагласите си към родителството и да си отговорим на въпроса "Защо искам да съм родител и каква лична потребност у мен ще удовлетвори то". Да знаеш защо се стремиш към това, към което се стремиш и защо водиш битката, която водиш, помага да се справиш с тежките чувства, когато не го получаваш дълго време.   

Малко да разведря обстановката
Явно не съм много наясно с

въпроса "Защо искам да съм родител и каква лична потребност у мен ще удовлетвори то".

Или поне не по този начин. Предполагам е въпрос на натура. Ми защо искам да стана родител - от самото начало на "приключението" (това беше преди доста години и доста опити - на мен поне много ми се видяха) имах едно и също желание, свързано с родителството: Да имам едно бебе дето да го гушкам ама нон стоп - докато стане толкова голямо, че да може само да избяга  Разрешавам на всички да ми се смеете. До ден днешен се чудя - не се ли раждат прекалено мънички, за да издържат на гушкане от двама големи? А като се намесят и бабите?! Явно това с гушкането си ми е голяма потребност... навремето като избирахме домашната животинка - гледах да е голямо, пак така - за да може да се спасява самичко от многото гушкане.

Част от начините да намалим тежките си преживявания е да огледаме нагласите си към родителството и да си отговорим на въпроса "Защо искам да съм родител и каква лична потребност у мен ще удовлетвори то". Да знаеш защо се стремиш към това, към което се стремиш и защо водиш битката, която водиш, помага да се справиш с тежките чувства, когато не го получаваш дълго време.   

"Защо искам нещо?" е въпрос, който обикновено започваме да си задаваме, когато все пак не получаваме исканото нещо достатъчно дълго време, или след n-броя провалени  опити да го получим/постигнем. Говоря за произволно "нещо", то може да бъде и дете.

На себе си въпроса "защо искам дете?" - не съм задавала. Задавали са ми го други хора - реално и виртуално. Опитвала съм да им отговарям смислено, обосновано, философски и в този ред, защото са ми били любопитни рекациите на обясненията ми. Искам дете - просто защото искам. Не е необходимо желанието ми да бъде мотивирано, подплатено научно, философски, социално, генетично и както и да било. Просто "искам дете" е достатъчен отговор на въпроса защо го искам. На мен поне - винаги ми е бил съвсем достатъчен.
Когато искането на дете /и каквото и да било друго/ не е удовлетворено своевременно - тогава ни хрумва да мислим защо искаме дете, или друго. Считам, че е механизъм да омаловажим неслучването, да го рационализираме някак, да разсеем усещането за неудволетвореност в някаква по-конролируема от нас самите посока. Вероятно е добър механизъм да добиеш контрол над ситуацията в известна степен, ако такъв по принцип ти липсва.

Лично аз обаче, винаги съм се чувствала подразнена, ако някой ми зададе този въпрос точно, независимо че никога не е било с цел да бъда засегната. Засягало ме е, защото на питащия не би му хрумнало да го зададе на жена забременяла от раз. Обаче аз като не съм - явно трябва да се мотивирам стабилно защо искам нещо.  Странно мислене по темата. Не считам, че е нужно да си мотивирам рационално желанията пред околните. Пред себе си, ако ми помага - да. Тогава е различно.

Идеята ми е, че точно на този въпрос можете да имате безброй отговори, достойни за написване на научен труд. Можете да имате и просто един "защото искам". Грешен отговор няма. Важното е кой ви върши работа на вас, кара ви да се чувствате максимално ОК и да минавате лесно през ситуацията. Лично мнение разбира се.

Лично аз обаче, винаги съм се чувствала подразнена, ако някой ми зададе този въпрос точно, независимо че никога не е било с цел да бъда засегната. Засягало ме е, защото на питащия не би му хрумнало да го зададе на жена забременяла от раз. Обаче аз като не съм - явно трябва да се мотивирам стабилно защо искам нещо.   Странно мислене по темата. Не считам, че е нужно да си мотивирам рационално желанията пред околните. Пред себе си, ако ми помага - да. Тогава е различно.

Идеята ми е, че точно на този въпрос можете да имате безброй отговори, достойни за написване на научен труд. Можете да имате и просто един "защото искам". Грешен отговор няма. Важното е кой ви върши работа на вас, кара ви да се чувствате максимално ОК и да минавате лесно през ситуацията. Лично мнение разбира се.

Както се казва във форумите - + 1   Присъединявам се на 100 %, че каквито и да са размислите по въпроса, те са си лични, за лична употреба. Освен, ако човек няма потребност да ги сподели с друг. Някои хора нямат, други - имат, за това също няма правилен начин, струва ми се.

Аз не случайно споменах, че темата "защо ставаме родители" е вероятно една от най-щекотливите възможни теми и по нея хората често реагират чувствително. Факт е обаче, че приблизителна представа каква потребност би запълнила или запълва родителството има отношение към това как преживяваме периода на борбата за дете и решенията, които вземаме какви по-нататъшни стъпки да предприемаме до един или друг позитивен край  

Лично на мен ровенето в този въпрос изключително много ми помогна. Аз го направих в партниране - не с терапевт, а с приятелка и съм й благодарна, че ме попита. Истината е, че след няколко пъти по няколко часа говоренe и нещата до които стигнах, почувствах яснота и лекота, каквито не съм подозирала, че може да чувствам в ситуацията на скорошна загуба. Но... ако въпросът ми беше зададен от човек, който просто иска да знае "защо пък чак ми е влязла така дълбоко мухата за второ дете", най-вероятно щях да бъда груба. Което пък довежда разговора ни към нещата, които е написала и разказала Тара (все още обмислям нейния пост много внимателно) - за това как човек живее сред толкова "интерес" и коментари към личната му история, как очертава своя периметър на споделяне и допускане на други в него ... Защото всеки има мнение по повод инфертилитета, независимо, че може да няма и минимален опит или информация по темата - странен феномен, а  

Jbrul, а иначе не знам дали не питат забременели от раз жени защо искат да имат деца. Знам за колеги, на които им се е налагало да питат неведнъж. Само, че по време на обучението ни предупреждават, че въпросът "защо" дразни и трябва да се замени с "кое те кара"  

Здравей, f_28

Не съм получавала и-мейл или по-скоро не знам да съм получавала. Отворих си нов акаунт, за да се регистрирам в "Зачатие", но не го проверявам, защото не съм го давала на никого и моят ангажимент за консултиране е тук, на страниците на сайта. Най-многото на ЛС.

Признавам си, че вторият ти пост ме обърка още повече. Ти разказваш за много сериозни проблеми - ЦИН 3 (как се е случило така, че се следиш от 8 г, а неопластичните процеси са хванати на толкова късен етап?), липса на овулация, поликистозни яйчници, 2 загубени бременности, междиини прокървявания. Това са много сериозни неща, които могат да се решат само с помощта на опитен репродуктивен специалист.

На фона на тази проблематична картина, центърът на твоите тревоги продължава да е отношенията ти с тази дама, която дори не е в професионална позиция да ти помогне, тъй като е гинеколог, а на теб очевидно ти е нужен репродуктивен специалист.

Три въпроса. Какво мисли твоят партньор за лечението, което получаваш и въобще борбата да стигнете до бременност? Как участва той във всичко това? И с какво твоята гинеколожка е толкова важна, каква потребност запълва у теб общуването с нея.

Очевидно проблемът, който споделяш, не е в борбата за бременност, а другаде. Бихме могли заедно да се поровим какъв е той, ако поискаш.

 

Здравей Станислава,
Не искам да те обърквам а напротив трябва заедно да разершим това което мен и теб ни тревожи. 2 бременност беше септември 2011, биохимическа бременност организма ми я изхвръли сам ,установена с кръвен тест. Междини прокърявания и липса на овулация се дължат томно на моята поликистоза. по повод Цин 3, мила, преди 4 години почти се оказа че съм носител на ЧПВ , правихме контролни изследвания на 6 месеца и нищо тревожно не беше открито, правих и типизация на всички високорискови типове. Тревожното беше когато се разбра че един от високорисковите типове при мен е положителен - това някъде около март април 2012. Центърът на мойте тревоги не е само това как тя ще реагира когато и споделя за проблема с терапията за високият пролактин - предстои ми контролно изследване. Центърът на мойте тревоги е и този вирус, за сега инфекцията е предоляна, аз така или иначе съм решила кой ще е гинекологът ми и с чия помощ ще забременея.Много са тревогите ми мила, а моят партньор е доволен и знае колко държа на гинеколога си , помага ми. Но както и да е, все ще се намери изход за ввсичко, вярвам го. Но незнам как да постъпя и дали наистина не трябва да си призная открито че късно си осигурих необходимата терапия.Може би е добре да бъда открита и да не крия от нея нищо- Пред лекар и пред съд се казва истината.  Razz
Все още незнам как да постъпя. 
Ще се радвам да ти отогворя на всички питанки. 

Здравей, Станислава.
Благодаря и аз, че отделяш от времето си, за да оказваш подкрепа.

При мен се получи:
1 извънматочна бременност, завършила с отстраняване на 1-та тръба (другата - непроходима),
2 опита инвитро, завършили с отрицателен резултат,
1 опит, завършил с мисед и абразио в 10 седмица,
1 прекратен опит поради лош отговор,
1 опит, отново с отрицателен резултат.

Да, липсата на контрол ме тормози и мен. Все си мисля, че друга диагноза, различна от тубарния фактор, може да се преодолее с медикаментозно или оперативно лечение. Но тук няма такава възможност. Не са ми чужди и страховете дали ще се получи, дали не закъснявам прекалено с действията или бездействията си. Същевременно прекалената ми самостоятелност и недоверие към другия пол, мисля че ми направиха лоша услуга. Това в съчетание с цинизма, за който вече стана дума. Като при мен цинизмът се проявява особено, когато ме агитират за алтернативни лечения. В такива случаи питам: "Ами ако поради катастрофа се е наложило да ми ампутират крака, от това лечение ще ми порасне ли нов?" И след сконфузения поглед/отговор продължавам: "Да, ясно, а може би поне ще ми изчезне усещането, че ме сърби петата, която всъщност липсва?". Също така псувам, което е ужасен навик, за щастие не хората. Всичките тези репродуктивни неуспехи позволяват на мисълта "Провалих се" да се настани все по-уютно в главата ми. И ми пречи да се радвам на това, което имам като го омаловажавам. Както се казва в едно стихотворение:
"Нито змеят ми е змей, ни пустинята - пустиня, ни реката е река, а грънчарят няма глина..."
Та като обобщение - липса на контрол, която води до притеснения; прекалена самостоятелност; цинизъм; усещане за провал и невъзможност за положителна оценка на нещата, които имам. Май станаха много проблемите...