Здравей Станислава,
много ти благодаря коментара. Наскоро ми попадна информация за емоционалните етапите, през които минават пациетнтите с тежки заболявания. Прочитайки ги, осъзнах, че те са същи и за мен и според мен за всички жени с репродуктивни проблеми. Споделям ги, да кажеш и ти мнението си на психолог, мисля, че не бъркам.
Първо е фазата на отричане - Първата реакция на повечето хора, научили, че не може да забременеят по естествен път, е шок! Това води до пълно отричане на новината - “Не, това не може да е истина”.
Втората фаза е на безпомощност и гняв - Макар и да отрича, рано или късно човек осъзнава и вижда доказателствата за наличието на заболяването. В този момент отричането отстъпва мястото на чувства като безпомощност, гняв, болка. Човекът може да се ядоса на лекарите и персонала на болницата, на своите близки, дори на Бог, който го е „наказал“ несправедливо. Болният може да изпита и завист към останалите, защото те не страдат, за да постигнат едно от най-ествествени неща на света - да имат дете, а се радват на живота си.
Договарянето - след като човек признае диагнозата и изрази силните си чувства, той започва да се пита: „Не мога ли да се споразумея със Съдбата или Бог? Ще забременея ли, ако се държа по-добре?“. Наградата, която очакваме да получим за поведението си, е разбире се бебе.
Това разбира се не винаги се случва и тогава идва депресията
Тя се проявява, когато човек загуби надежда, че вече нищо повече не може да бъде направено. Макар и всеки да прежиявява тъгата по различен начин, повечето хора плачат, стават мълчаливи и се изолират от външния свят.
Последният етап е приемането на диагнозата и на идеята, че може и да не могат да имат биологично свое дете или това да отнеме много време, средства и болка. На този етап човек вече е подготвен да приеме и неуспеха като опция. Това не означава, че жената вече не страда и не е тъжна. Напротив, тъга има, но тя не пречи на другите дейности от ежедневието. С течение на времето тя отслабва, но никога не изчезва напълно.
През всички тези етапи единственото, което остава съхранено е НАДЕЖДАТА!
При мен е точно така, минавала съм по няклко пъти през тези етапи. Аз обаче не мога да повярвам, че няма да стане. Много силно вярвам, че ще забременея, ще износя и ще родя своето бебе. Колкото и да ме тежко съм сигурна, че още много опити бих направила, просто не мога да се откажа. Все си казвам, че щом съм забременяла два пъти, значи може пак да стане и защо не до самият финал. Не знам къде е границата, на която човек трябва да спре и да се откаже. От контактите си много момичета с подобна на моята съдба виждам, че тя е строго индивидуална. Аз се стремя да не се фиксирам само в опитите ми да забременея, гледам да правя нещата, които ми доставят удоволствие - да се виждам с приятели и близки, да пътувам, да гледам хубави филми. Никога няма да престане да ме боли, за това, което ми се случи, но смятам, че не трябва да се затварям и да се отдам единствено на страданието си. Затова се опитвам да я приема тази болка като част от живота си, който си продължава в същия бърз ритъм. И разбира се да вярвам, че съвсем скоро ще гушна бебето си.
Станислава, много ти благодаря за отговорите. Наистина ми помогна да разбера и осъзная някои неща и да ми поолекне - за случването и неслучването, за вината и контрола. Това, което изпитвам, е точно както го описваш. Знам, че във форума няма как да изкажа цялата палитра от емоции, през които преминавам, защото всеки случай все пак е конкретен. Но освен, че на мен сама ми помага "разговорът" с теб, се надявам, че не съм отегчила другите момичета с моите проблеми и ще им бъде полезно и на тях.