Ще си призная, тази тема ме хвърли в размисъл....
Аз оптимистката и разглеждащата нещата винаги двустранно!
И винаги търсещата добрата страна и в най-трудните си и тежки мисли!
Всичко до тук провокира в мен мисли, недопускани до сега, но те не са важни !
Според мен важното е друго, изначалната ни нагласа към всичко през което минаваме
и преживяваме, борейки се за детето!Емоционално и физически!
(TESA, MESA, че даже и VANESA.) -това са методи от които не разбирам!
Аз тръгнах към своята процедура ИКСИ без страх и не непременно да успея!
Запозната с метода и подготвенна информативно колкото беше нужно!
Няма нищо по-силно от пазения и кътан в сърцето порив да бъдеш МАЙКА-
пред рискове, опасности, страх!Несъпоставими усещания!
Исках го, желаех го, молех се, но не натрапчиво!Тихо и смирено!
Водеше ме мисълтта, че каквото и да се случи няма да се откажа!
Подготвена бях за това колко първия опит е диагностичен и опознавателен за лекаря
и много важното-как ще реагирам на стимулацията!Е случиха се много неща!
И хубави и не до там, това е то-СЪДБА, ПРИРОДА и много ШАНС!
Но тръгнем ли към този важен акт в живота си така със страх,
мисля предварително го обричаме на неуспех!
Не съм изпитвала и за миг недоверие в екипа!
А само респект от това че са преди всичко хора,и че се борят с нас!
Те са професионалисти и ни помагат, но не могат да предвидят непредвидимото!