защо пиша посред нощите ...ами защото вече и сън нямам като хората,защото отчаянието ме е хванало за гърлото и не ще да ме пусне..
защото се събудих в 4 и няма заспиване-ТОВА БЕШЕ! сълзи,сълзи и пак сълзи...така ли сме орисани незнам...подтискам си емоциите с месеци,но явно днес са избили с пълна сила..
имам усещането,че ще полудеея..толкова ме е страх,че няма да се справя в борбата,че няма да издържа на цялото това напрежение..
отчуждавам се от приятелите си,не искам да е така...липсват ми,но някак си вече немога да мисля за друго..обсебило ме е явно!
понякога се чудя-къде съм сгрешила,какъв урок трябва да науча..?защо ми се случва на мен..?защо изобщо трябва да има толкова мъка..
после си казвам,че има момичета,които пробват от повече години,пък са силни..не са седнали да реват..е,може би те си зняат какво им коства тази сила...,може би и те плачат,но се възхищавам на вярата им,защото моята усещам,че се изчерпва..
чуствам се толкова неразбрана от околните,че...нямам думи...може би затова и се затварям в себе си с болката..,защо да споделям с приятели като явно не ме разбират???
вчера вечерта даже моя много близка приятелка/бременна е в деветия месец/,която започнаха опити малко след нас,а забременя на втората година,даже тя не ме разбра...изпитала е очакването,страха,че няма да се получи..болката и разочарованието и се обърна да ми каже-"всичко ти е в главата"!толкова бързо ли забрави какво и е било на нея докато забремене..?омръзна ми да чувам тези думи от хора,които неразбират..нямат и понятие от медицина,както и колко всеобхващащи могат да са репродуктивните проблеми...омръзна ми да ми казват"успокой се"..лесно е да го кажеш,като си вече бременна...или като имаш дете..но колкото и да се старая явно не се получава..само се преструвам явно и заблуждавам себе си в повечето време,че съм оптимист..че вярвам,че ще стана скоро майка на здраво сладко бебенце и аз..
хората казват,че трябва да стигнеш дъното,за да потръгнат нещата..ами ако дъното е много дълбоко..
опитаха се вчера да ме успокоят,че ако немога да стана майка,ще си осиновя!и това от момиче,което е забременяло за два-три месеца...чудя се преди да кажеш нещо,не се ли замисляш как ще прозвучи...не се ли замисляш,колко може да го боли този човек????не се ли питаш,дали няма часове наред да го запратиш в размисли и отчаяние..?не се ли опитваш да се поставиш на негово място?явно -не!ако ми го каже,някой който е почуствал моите тревоги,не би ме засегнало,защото такъв е живота,не избираш какво ще стане,можеш да се опиташ да го промениш в малка степен,но незнаеш какво ще се получи!но да ми го каже,човек,който не го е изпитал е просто жестоко...нямам думи дори не искам да се сещам!
мъжът ми ми се сърди-"била съм се пристрастила към форума"..чудно защо ли?!тук поне не ми казват,че всичко ми е от главата...,че като се успокоя и когато най-малко очаквам ще стане..
незнам как е възможно да съм едновременно тооолкова гневна и тъжна от живота..две толкова противоречиви чуства,които буквално са ме стиснали сякаш.и няма пускане..
неразбирам...аз съм се старала дори да не говоря на теми за бебета и т.н. пред хора,които нямат деца,без дори да съм ги питала искат ли..или немогат..не е моя работа,а и не съм искала ако има проблем да бъркам в раната../и това е било дори още преди да разбера,че при нас има проблем/!въпрос на възпитание и на съпричатност към околните е да се поставиш за секунда на тяхно място..
постинга е станал много дълъг..спирам да пиша..излях си душата..донякъде..направих го тук,защото само тук мога да срещна адекватна реакция и разбиране..
годините продължават да си минават,а празнотата в мен си остава..