...Искам го повече от всичко на тази земя...Просто не проумявам защо ми се случва,какво толкова лошо съм направила ...
Мила Люба, аз от отрицателния си тест до днес не съм писала защото ми изчезнаха думичките и мислите но сега ми се прииска да ти напиша а и на всички момичета,които понякога губят вяра и кураж:)
Никога няма да разбереш, защо ти се случва и защо се случва на всички нас тук а и на много други,които нямат и представа за "Зачатие".Това е още един от въпросите без отговор и аз отдавна съм спряла да си го задавам защото отговор няма.Грешила съм, наранявала съм хора(и съзнателно и несъзнателно), лъгала съм и вероятно още куп други бели съм направила в живота си, както и всеки друг човек-някои по-малко,други повече, но това вярвяй ми не ни прави толкова лоши, че Господ да ни наказва с подобно нещо.Затова ако можеш приеми,че това ти се случва, защото се случва.
Няма да ти казвам, че ще ти мине защото докато не збъднете мечтата си ще те боли за едно или друго.Понякога повече, друг път по -малко и ти по-добре от всеки тук знаеш, че ще се справиш с всяка болка защото си го написала..."...Искам го повече от всичко на тази земя..." и защото някой ден ще го имаш.И ако има нещо което със сигурност да зная, то е, че за всичко в този живот е необходимо търпение, вяра и много силно желание.
Преди не вярвах на мечтите си:)Мечтаех за елементарни неща (като стойност в живота), но толкова силно, че те се случваха и въпреки това аз пак отказвах да повярвам, че мечтите се сбъдват.Мислех си, че е чиста случайност.Ами...вероятно много случайности са ми се сбъднали:)
Затова и не паднах духом когато разбрах, че ИКСИ-то ни е неуспешно, но неможах да се закрепя когато вапреки огромното разстояние, което ни разделя, усетих колко го заболя съпруга ми:(
Май това е едно от нещата с които не се научих да се справям-болката на другите винаги е по-голяма от моята и от тяхната ме боли повече.
Не мъчи хубавата си главица с въпроси на които няма отговор и продължи напред когато сте готови а не когато трябва.С цялото си сърце ,пожелавам на теб и на всички момичета тук (написаното е към всички защото вие сте ми семейството) да вървите само напред и да не забравяте защо сте тръгнали.Трудно е и боли много често но МЕЧТАТА си заслужава всяка болка.поне за мен е така.
Прегръщам ви всички и не спирайте да се усмихвате,даже когато ви е трудно:)