Какви пароли, с такова облекчение прочетох тази тема. Мислех си, че само аз викам.
Ох, и аз така. Направо камък ми падна от сърцето, откак прочетох тази тема. Мислех, че съм най-ужасната врещяща майка, ама слава Богу не съм сама.
Често чувствам вина, че толкова го чаках и тръпнах това дете, а сега му викам и се нервя, когато не ме чува какво му говоря.
Едно време, когато още се борехме да го има Виктор, когато видех майка, повишаваща тон на детето си, си казвах, че аз няма да съм такава. И си вярвах.
Е, до преди 6 месеца нещата бяха що-годе така - разбирахме се доста по-лесно и често със спокоен обясняващ тон. От там нататък, обаче, нещата се попромениха и напоследък тонът е доста по-висок, с което разбира се, не се гордея. Но, както чета по-нагоре, явно тепърва ще повишаваме децибелите.