Мими, най-много се радвам, че продължаваш да пишеш. Четох този така тъжен твой пост и ми стана много мъчно. Момичетата са ти дали достатъчно акъл (не че имаш нужда), но подкрепата в такъв момент е най-важна. Просто вярвай в доброто, просто не обръщай внимание на хората около теб, които не те интересуват. И иаз имах подобен момент преди няколко години, но в момента, който се изнесохем всичко беше наред, но имах голямата подкрепа на мъжа ми (тогава още не ми беше). И когато най-малко очакваш чудото ще стане
. Прегрщам те от цялото си сърце, имаш моята поне морална подкрепа и наистина вярвай, че хубавото просто предстои.
И аз се надявам това да е затише пред буря. Естествено, че искам и на мен да не ми дойде, но господ си знае работата. Толкова години не е станало по естествен начин, но за щастие са измислили асистираните методи. И има надявам се добри лекари, които вземат нашата болка присърце (поне засега попадам на такива). Вече дори не ми е тъжно като ми дойде. Преди не бяха ревове, не беше чудо. Сега просто като видя, че ми е дошло, си мисля за следващото, което ще направим. Вече не съм отчаяна, не изпадам в депресии по този повод, вече дори спрях да плача. Изживявам си за кратко кофти момента и след това с нови сили гледам напред към следващото действие.
Иска ми се и вие така да приемате нещата, знам, че е трудно, но лощото трябва да остане зад гърба ни, да сме усмихнати и да вярваме в чудеса.
Прегръщам ви всички и много се надявам скоро чудото да стане при вас и да бъдете най-щастливите хора на земята, заедно с вашите половинки.