Посвещава се на децата на 60-те,70-те и 80-те години на 20 век


Ако сте били дете тогава, като погледнете назад, ще ви бъде трудно да повярвате, че сте успели да доживеете днешния ден. Ние се возехме на коли без предпазни колани и без въздушни възглавници. Креватчетата ни бяха оцветени в ярки бои с голямо съдържание на олово. На шишенцата с лекарства нямаше секретни капачета, вратите често не се заключваха, а шкафовете в къщи не се заключваха никога. Пиехме вода от улични чешмички, а не от пластмасови бутилки. На никого дори не би му хрумнало да кара колело с каска. Ужас, нали!

С часове си правехме самоделни колички от дъски и лагери, намерени на някое бунище, и едва когато вече летяхме по нанадолнището си спомняхме, че сме забравили да им сложим спирачки. Сутрин излизахме от къщи, играехме по цял ден и се прибирахме, когато запалваха уличното осветление – там където го имаше. И през цялото това време никой не можеше да разбере къде сме. Нямаше мобилни телефони, представяте ли си!

Няколко човека ядяхме един сладолед и пиехме лимонада от една и съща бутилка - и никой не умря. Нямахме компютри, 3D игри, компактдискове, GSM-и, 160 канала кабелна телевизия, интернет и на тълпи ходехме на кино, защото нямаше дори видео!

Затова пък имахме приятели. Излизахме от къщи и ги намирахме. Ако някой ни трябваше, отивахме у тях и се виждахме с него. Просто така, без предварително обаждане! Сами в този жесток и опасен свят. Без охрана. Как изобщо сме оживели?
Измисляхме сами игрите си, крадяхме череши и ги ядяхме с костилките – и на никой костилките не му прорастваха в корема. През междучасията се пръскахме с вода от многократни спринцовки и бутилки от „Веро”. Нашите постъпки си бяха наши собствени и ние бяхме готови за последствията. Порязвахме се, ходехме в синини и натъртвания или си чупехме кокалите – но никой никого не съдеше. Смятахме, че за всичко сме си виновни ние самите. Представата, че можеш да се откупиш от ченгетата или да се скатаеш от казармата практически не съществуваше. Родителите от онези времена винаги вземаха страната на закона, можете ли да си го представите:

Да-а-а, такива бяхме, а ето какви станахме:
1.По погрешка въвеждаме системната си парола на микровълновата печка.
2.Имаме списък от 15 номера да се свържем със семейството си, което се състои от 3 човека.
3.Пращаме e-mail на колегата, който седи в съседната стая.
4.Губим контакт с приятелите си, които нямат електронна поща
5.След края на работния ден се връщаме в къщи и отговаряме по телефона така, сякаш още сме на работа.
7.Изпадаме в паника, ако излезем от къщи без мобилен телефон и се връщаме да го вземем.
8.Щом се събудим сутрин, първата ни работа е да влезем в интернет, още дори преди да си изпием кафето.
9. Сега накланяш глава, за да се усмихнеш.
10. Четеш този текст, съгласен си с него и се усмихваш.
11. Още по-лошо – вече си намислил на кого ще го изпратиш.
12. Прекалено се увлечен, за да забележиш, че в този списък няма номер 6
13. Трябва ти само секунда за да пробягаш с поглед текста и да се убедиш, че номер 6 наистина няма

Някъде го четох пак,наистина много жалко!
На мен повече носталгия ми причинява.Всичко свързано с онези години ми носи носталгиа...
Ех,не ви ли се иска понякога да се върне това време?
Толкова безгрижни времена,и толкова хубаво беше!
На моите дъщерички им пея песничката "Детство мое",и много им харесва!
Пея им я,обаче на мене винаги ми се насълзяват очите!

Как ме върна 20 г. назад, правила съм всчико това, израстнала съм на село... колко прекрасно беше, най-хубавото детство, незабравимо. Перопуснали са да напишат и дъвките идеал, които оцветявахме с графитите от моливи, как цяло лято ходехме боси, как се къпехме в селския язовир... и ей богу ми живи и здрави сме А сега децата като стъпят на морето дори и се подрискват, ужас

и моите лета бяха на село...
скачахме на въже в прахоляка , мажехме филийки с домашна лютеница , направо от огнището , играехме си с козлетата , правехме колиби с чергите на баба....
ех , къде са тези години...

Направо ми се насълзиха очите.Често си спомням какво детство имахме (през 80-те) и ми става много тъжно и мъчно за времето тогава.Искам пааак

А технологиите правили живота по-качествен. 

С мъжа ми честичко си говорим за своето детство.Говорим и за това колко е жалко,че днес децата са лишени от всичките тежи простички удоволствия.Днешните деца нямат детство.В момента в който се научат да говорят и започнат да разбират заобикалящия ги свят,те с всеки изминал ден започват да губят детското в себе си
Повечето ми познати които имат деца на около 5-6годинки,са ги снабдили с мобилни телефони,компютъризирали са ги и изобщо не им идва на акъла,че по такъв начин не им дамат нищо,напротив-те ограбват тяхното детство!След цял ден прекаран пред компютъра и телевизора,детето е зомбирано и претъпкано с информация крайно неподходяща в неговата възраст.
 Децата никога няма да разберат какво е да играеш на подаръци пред блока и да изпитат трепета от първата целувка...по бузата...та те знаят що е секс на 7,а на 8 вече стоят до късно и не само знаят,но и гледат какво е секс!
Филмите и компютърните игри са пълни с насилие,което децата възприемат като пример и повтарят.Не са виновни те,не сме виновни и ние,не е виновно и времето...

...искам дядовата лютеница и ...дядо

на мен изобщо не ми е смешно. пътувам назад в детството си и си спомням колко щастливи деца бяхме, и напред в бъдещето, виждайки детството на нероденото си дете и изпадам в ужас....
...незмам....

Наскоро си говорехме с мъжа ми (понеже живеехме в един и същ блок и съответно една компания) как по цял ден бяхме на вън. Момчетата на фуниики и билички, а момичетата на ластик и въже. Е, кварталът ни е пълен с деца, НО никой няма навън с тези игри. Всички са в интернет залите или в къщи пред компютрите с разните му ужасяващи игри. Много жалко...

леле Ефирче къде ме върна  . в хубавото безгрижно детство.мога да допълня няколко нещица, за които често се сещаме с мъжъ ми.бригадите от училище,военното обучение,пишехме си бележки в час ,в часа по трудово обучение се целехме с шарените бонбони Радост .лятото играехме цялата махала навън до късно - нямаше наркопласьори,нямаше бездомни псета...никога няма да се върнат тези години,отиваме все към по зле.

Прекрасно, изпълни ме с много носталгия и малко тъга... насълзиха ми се очите. Наистина беше така, прекрасно, игриво, забавно, палаво, весело. А може би го виждам толкова идеалистично, защото е било моето детство, не знам  

хихихи , а помните ли още:
-бонбоните "виолетки ", "снежинка" , "карамел му"
-големите руски панделки
-показните магазини
-кооп кола и алтай
-бирата без етикет , която се разваляше за два дни
-киселото мляко в...стъклени бурканчета
-пионерските връзки /аз още си пазя моята /
-радиоточките
-лада , ама нова
....

аз съм може би от последното поколение, за което тези неща значат нещо и носят толкова скъпи спомени. после всичко много бързо се промени. имам познати едва с три-четири години по-малки от мен, но говорим вече на съвсем различни езици...
детето ми няма да има нищо от моето прекрасно детство. стояхме до 02 часа пред блока и брояхме звездите, родителите ни не се притесняваха и нямаше за какво, толкова деца, толкова игри, толкова въображение, мечти, устрем.

ето една музикална препратка от мен към доброто старо време
http://vbox7.com/play:030892c6

аз си пазя шапката бялата,която ни я слагаха на 3 март.но не помня кога - за чавдарчета или пионерчета като ни приемаха.

аз си пазя шапката бялата,която ни я слагаха на 3 март.но не помня кога - за чавдарчета или пионерчета като ни приемаха.

Чавдарчета!

Аз помня едни бонбонки в кутия.
Кафеви топченца, нещо като цар. пръчици покрити с шоколад.
Как се казваха не се сещам.

" Перла" мисля че бяха. Но аз помня варианта от карамел с ядки и отгоре шоколад. А целофана отгоре не обвиваше цялата кутия. И като я сиснеш и наклониш може да изсипеш бонбоните. Всеки от моето поколение на когото съм разказвала за това казва, че и той го е правил.
А иначе - да страхотно време беше, на криеница почвахме да играм като се скрие слънцето чак. Изобщо спокойни времена бяха.

Но аз помня варианта от карамел с ядки и отгоре шоколад.

Ааааааааа, и тези ги помня.

))и аз помня всичко, което сте споделили и което съм преживяла.
Бях си голямо селянче с моите 2 села, където прекарвах всяка свободна секунда.
Реката на която се къпехме и не усещахме пусти студ:)колелетата покрити с прах и кал от хайманосване по цял ден.Раните от прекрасните игри до тъмно, за които сега си спомням винаги поглеждайки към белезите по коленете или лактите си, та даже и по главицата:)
Боже, какви времена бяха:)
Ей...разплакахте ме:))))
Колко сладоледи ескимо съм излапала и колко хубави бяха.
как пиех топлото мляко направо от менчето...току що издоено от баба ми или дядо ми.
колко цветя унищожавахме с братовчедка ми за да "зготвим"
и колко кокошки удуших докато ги водех на връвчица като домашни любимци:)
а копривата...помните ли колко ви е жулила крачката:))))

Винаги съм го казвала...имах/ме най-прекрасното,лудо,спокойно и НАШЕ ДЕТСТВО:)))

С УСМИВКА:)
ЛИСКО

ауу тези топчета от зрънчо обвити с шоколад, карамел му и лакта ми бяха любимите бонбони

а панделки позволявах само за снимки да ми връзват, както и да съм облечена с рокля, за ужас на майка ми. Винаги излизах с номера, че като облече на брат ми рокля, тогава и аз ще облека