Здравейте, момичета, съжалявам, че не съм ви писала, но просто така се стекоха нещата, че 2 дена исках да умра, после два дена летях в облаците от щастие, а сега просто съм се свила от страх и не смея да кажа нищо.
Ще се постарая да съм максимално кратка, за да не ви отегчавам.
Трябваше миналия петък да ходим на трансфер. Като отидохме докторът ни извика в кабинета си за разговор. И получих обяснението си защо Маркесът не даде желания резултат. Владимиров беше доста краен в прогнозите си и вече категорично каза, че диагнозата ми е ИЯР (и качествен, и количествен) и че той не може да направи повече. Според него в такива ситуации като нашата в клиниките на запад се прекратявали процедурите, тъй като няма причини да се смята, че биха дали по-различен резултат. Обяснява ни много за разни рецептори и други такива, но надявам се че ще ме разберете, че от един момент нататък аз просто спрях да слушам. Според него било време да започнем да мислим за други варианти - донорска яйцеклетка или осиновяване.
Така или иначе неговото предложение за трите оплодени ембриона (които бяха много добри) беше да ги оставим, за да видим ще стигнат ли до бластоцист. Ако не стигнат - според него шансът ни да имаме някога собствено дете (в смисъл мое) е граничещ с чудото. Ако стигнат все пак имам някакъв шанс да опитаме още 1-2 пъти.
Признавам си, че не ни беше трудно да вземем решението да ги оставим - най-малкото, за да получим окончателната присъда и да можем да се съсредоточим върху действията си по-нататък. А и докторът беше прав, че това щеше да ни даде нова информация, макар че и той, и ние нямахме големи надежди за каквото и да било. Разбрахме се, че ще ни се обадят, за да ни кажат да ходим ли в понеделникът или не.
Прибрахме се в къщи и два дена не знаех на кой свят съм. Не можех да повярвам, че това ни се случва. Бях убедена, че нищо няма да стане и даже вече с мъжа ми начертахме плана за действие - ще си подадем документите по фонда за още двата опита, които така или иначе ни се полагат, но ще правим ин витро с много лека стимулация, като едновременно с това ще се включим в донорската програма и ще подадем документи за осиновяване, тъй като и за двете се чака повече от година.
И така дойде неделята, когато ни се обадиха да ни кажат, че - о, чудо - и трите ембриона са стигнали стадий морула и ни очакват в понеделник за трансфер. Добре, че говориха с мъжа ми по телефона, защото аз се разревах още в момента, в който той ми вдигна палец, за да покаже че всичко е наред, и не можах да се успокоя поне 15 минути след това. В понеделник два от ембрионите бяха станали отлични бластоцисти, а единия беше съвсем малко назад. Аз исках да ми ги върат и трите, но било забранен по закон (доста ме озадачи това и ме ядоса да си призная, но това е друга тема). Върнаха ми двата отличника и ми дадоха страхотни надежди - и д-р Тачева, и д-р Владимиров. Това бяха за мен моменти на чисто щастие.
И остана чакането. Най-трудната част. От два-три дена ме е обзела страшна паника, че нищо няма да стане. Рева през час, люшкам се от еуфория до отчаяние, тресат ме нерви като за световно. Нямам абсолютно никакви симптоми - никакви болки в кръста, корема или гърдите, промяна в апетита или сънливост, просто нищо. Така или иначе остана малко до финала - в понеделник ще разбера. Не смея да се надявам, не смея да се отчайвам, не смея да направя нищо - изкарах 6 дена само в къщи, без да си подам носа навън... Както казах в началото просто съм се свила от страх и не смея да гъкна...
Съжалявам, че стана толкова дълго. Просто като че ли исках да ви го разкажа и да не ви държа в неведение повече.
Успех на всички, които са започнали или сега започват...