На мен първите 6 месеца не ми беше особено трудно. Спяха повече, лежаха си по креватите, не искаха постоянно внимание, бяха само на кърма. От 6ия месец нататък обаче ми става все по-трудно да ги гледам сама.
В момента вече са подвижни и пипат навсякъде, всичко се пъха в устата, падат и се удрят, скубят се, бутат се. Отделно са залепени за мен като марки за пощенски плик - спим заедно, реват ако изляза от стаята, искат да ги държа, да се гушкаме, да ги занимавам, защото им е скучно. До тоалетна се ходи планово и на бегом.
Ям на крак каквото сваря, защото не ме оставят да изляза от стаята, а в столчетата си за хранене повече от 10 минути не се задържат. Открадвам си минутки за да успея да им приготвя и на тях ядене, през това време те се дерат неистово. Или едната допълзява при мен в кухнята, а другата, която не е толкова подвижна, крещи и се тръшка сама в стаята. Вече дори и вечер не успявам да спечеля свободно време - покрай зъбоникненето са много криви и искат да спим заедно, приспиваме се на спалнята заедно. Напоследък всеки опит да бъдат сложени в кошарите се проваля. Отделно и аз не мога да стана, защото веднага усещат, че ме няма. Не искат у баща си, искат у мен. Нощем спят от двете ми страни на спалнята, а аз на една кълка, защото е тесничко. Чат-пат едната девойка решава, че върху корема на мама е доста по-удобно и се настанява там... тежи 9 кг.
Да, зъбите не успявам да си измия понякога, не успявам да се изкъпя, да се среша. Къщата е с краката нагоре, защото не смогвам и това да свърша. Разчитам на уикенда, когато ги занимава баща им. Но дори и тогава търсят мен и всичко се прави на пресекулки.
И да, трудно ми е. Умората се натрупва. Първите месеци не я усещах, но сега чак на депресивни състояния ме избива, защото съм адски изморена и недоспала.
Децата обаче са различни. Това, че моите са такива, не значи, че и вашите ще са.
Но пък няма по-голямо щастие от това да те прегърнат, да се усмихнат, да те нацелуват неумело.