При неуспех, при загуба?

Какво искаме да прочетем?
Има ли думи за утеха?
Колко пъти трябва да мерим приказките си, преди да ги публикуваме?

думите за утеха идват според това, какво е споделил страдалецът. понякога идват по-трудно, понякога - по-лесно. но винаги има голяма вероятност да се сбърка, независимо от броя измервания на приказките - поради две причини: 1. писмена реч, не лице в лице, няма проследяване на жестове и мимики; 2. непознати хора, най-често.

по повод трагедията с кораба Илинден четох мнение на психолог, че не е правилно да се утешава с думите "виж колко по-лоши неща стават". не каза психологът, обаче, как е правилно да се утешава.

съдейки по личния си опит, най-добре работи утехата с умерен елемент на позитивизъм, сигурност и даване на примери за аналогична ситуация, която се е развила добре в последствие.

а ти защо повдигна темата, нещо конкретно ли те предизвика?

Според мен в такъв момент думите не са от особено значение, достатъчна е една виртуална или реална прегръдка.
Когато загубих бебето си преди месец и нещо, като се прибрах от болницата и видях колко хора са ми писали без да чета думите се почувствах специална и обичана от толкова много хора, това ми помогна да преодолея болката и да гледам напред отново.Осъзнах, че имам страшно много приятели тук и това ме прави щастлива.

При неуспех, при загуба?

Почти винаги казвам (пиша) "съжалявам" а да си призная така мразя тази дума. Струва ми се така безлична и отбиваща номера.
Имала съм думи за утеха според човека. Има много хора, които никога не съм виждала и на които от сърцето ми идва да им напиша 2 думи. Има и случаи в които трия по 3 пъти написаното защото не го усещам като свое, не усещам, че наистина искам да дам утеха на човека отсреща. А и каква утеха бих могла да бъда?! Мисля, че когато не е искрено написано си личи.
Аз самата съм недомисляла понякога когато съм публикувала постове. Зная, че е имало такива случаи и това, че не са били с лоша умисъл не е оправдание. Понякога заради емоции прибързвам и мисля, че това е грешка.

Какво искаме да прочетем?

Честно да си призная, не съм искала да "ме съжаляват". Затова и все гледам да представя и малко на шега нещата с които неможем да се шегуваме и така да дам "тон" на хората, които ми пишат. Хубаво е да усещам, че ми вярват, че аз вярвам защото е така.

Винаги, когато публикувам мнение по неуспеха на някое момиче от форума, си мисля има ли смисъл от многото "Съжалявам", които четем тук и не става ли досадно това. На мен така ми изглежда. Но се замислям на мен как ще ми подейства многото съчувствие и окуражаване в такъв момент, и... пиша, защото всеки има нужда от топло рамо и подадена ръка, пък било то и виртуално. След като си решил да излееш мъката си, то значи имаш нужда от подкрепа. Какво искаме да прочетем?- Аз лично бих искала да прочета нещо, различно от "Съжалявам" само, нещо, което ще ми повдигне духа, ще ми поотърси "перушината" и ще ми разтвори "крилата" въпреки огромната тежест на камъка, който виси на врата ми в такъв момент. Има ли думи за утеха?- Няма точни, но има начин на изказване и впоследствие действие на написаното, които стоплят и дават утеха, не че минава мъката, тя трябва да се изживее, но поне споделена сякаш не е толкова голяма и пагубна. Колко пъти да мерим приказките си...?- Ами не знам, много пъти започвам да пиша, трия, пак започвам и се отказвам- виждам, че нищо свястно не измислям и... няма смисъл да пиша глупости, на кой му трябват; а понякога като прочета някой неуспех и веднага ми идва "музата", с която надявам се поне малко да помогна емоционално на човека отсреща.

а ти защо повдигна темата, нещо конкретно ли те предизвика?

отдавна ми беше хрумвало да си поговорим по въпроса ...

иначе, да, имаше нещо конкретно днес, което ме подсети ... клиширани изказвания, които показват кой колко е раним или не е ...

оттам се сетих за клишетата в утехата и как когато касаят човек лично се превръщат в спасителната за момента сламка ...

всички отговори досега са ми много интересни ...

ще отговоря и аз по същество на своите въпроси ... на част от тях, може би 

Какво искаме да прочетем?

Споделен опит, по-различна гледна точка.

Има ли думи за утеха?

Няма.
Дори с роднини и близки приятели не искам да се чувам и виждам в такива моменти.

Когато на мен ми е трудно, едва ли има какво да повдигне духа ми. Не вярвам в думи от сорта на "има и по-лоши неща" или "не е чак толкова зле положението" да могат да ме разтърсят и накарат да се почувствам по-добре. Болката отшумява с времето. Поне при мен е така. В някои случаи, тя не отминава, а си остава като сянка вътре в мен - постоянно ми напомня, че има нещо, което не ми дава мира. Да си призная аз доста драматизирам. Когато искам нещо, го искам на всяка цена и ако нещо не се случва според плановете ми - пак нищо не може да ме накара да повярвам, че "всяко зло за добро". За жалост обаче, понякога животът ни показва това. Ние непрекъснато се учим от опита си.
Хубаво ми става, когато напиша нещо във форума и момичетата ми отговарят. Всеки жест на внимание ми харесва. Приемам и съвети и гледни точки. Не мисля обаче, че по някакъв начин болката може да отшуми освен "с времето".

П.П: Много хубава тема.

При неуспех, при загуба?

Какво искаме да прочетем?

Нещо искрено, в което има капка разбиране. Може би и малко надежда (но не е задължително).
Тези неща намерих в този форум и затова започнах да пиша тук.

Има ли думи за утеха?

Да, има. Знам това, защото съм ги получавала и само аз си знам, колко много са ми помагали.
Но когато съм ги търсила в себе си, за да ги напиша... да, тогава и аз си задавам същия въпрос... Понякога извират спонтанно от душата ми, понякога ги няма и не успявам да ги намеря, въпреки, че много силно ми се е искало да ги имам, точно в този момент.

Колко пъти трябва да мерим приказките си, преди да ги публикуваме?

Завиждам на хората, които с лекота изразяват мислите си в писмен текст. Написаното от тях попада точно в целта, помага, подкрепя и (когато е нужно) успокоява и лекува рани.
Аз лично пиша трудно. Поправям всеки пост по 5 пъти и все ми се струва, че не изразява добре мислите ми (да не говорим за емоциите). Много постове съм изтрила без да ги публикувам.

Колкото до думичката "съжалявам"... Понякога, когато не намираме други думи, може би и тя е достатъчна. И не е толкова банална, щом е казана искрено. По-добре е, отколкото мълчание.
Мисля, че когато човек е решил да сподели проблема си, значи търси подкрепа от други хора, за да не се чувства сам в мъката и тевогите си. Тогава най-лошото, което може да му се случи, е никой да не му отговори. Поне за мен е така. Благодарна съм за всяка дума, която някой ми е написал. Самото време и усилие, които е отделил, говорят толкова, колкото и думите.

Всеки излиза по различен начин от своята "дупка". Когато получи повече думи, ще намери сред тях тези, които да му помогнат.

plumeria много си права, че когато получаваш подкрепа всяка дума те прави щастлив, но когато аз искам да изразя подкрепа думите ми се губят и все мисля, че звуча тъпо затова доста често пожелавам сила, кураж и слагам виртуална прегръдка.Не е достатъчно знам, но в такъв момент няма думи които да успокоят човека отсреща.Както си казала обаче мълчанието е най-страшно.

...

по повод трагедията с кораба Илинден четох мнение на психолог, че не е правилно да се утешава с думите "виж колко по-лоши неща стават". не каза психологът, обаче, как е правилно да се утешава.

съдейки по личния си опит, най-добре работи утехата с умерен елемент на позитивизъм, сигурност и даване на примери за аналогична ситуация, която се е развила добре в последствие.

...

Това мнение съвпада съвсем точно с моето.
Комфорта и спокойствието което идва след подадено рамо или капчицата надежда са неоценими в тежък момент (поне за мен).
Но има и друг тип, които не могат или не искат да повярват че изхода има, че на една петя от носа им живота вече не е сив... за тях утехата са думи в безтегловност, но разбира се всичко зависи от болката и степента на споделяне на „страдалеца“.

Колко пъти трябва да мерим приказките си, преди да ги публикуваме?

Това вече е въпрос на характер, слабости, мания, комплекси... Аз лично се опитвам да си меря думите.

Според мен самите думи нямат значение, важното е да изразиш съпричестност, един вид да кажеш :"Тук съм, до теб съм и дори и да не мога да облекча мъката ти, заставам до теб просто да ме усещаш." Затова и, вероятно, винаги пиша клишета и "Съжалявам" по много пъти, но понякога чуждата болка така те разтриса, че оставаш безсловесен и можеш само да увериш човека, че си до него, на разположение. Когато аз страдам, утеха ми носи същото- да знам,че на някой му пука,че ме боли. Когато загубих майка си, бях бременна в 21г.с. и нищо не можеше да ме утеши, освен мисълта  да запазя бебето и фактът,че ужасно много хора ми се обадиха просто така, за да изкажат съболезнования. Затова си и мисля, че дори и човек да не може да измисли нещо смислено и добре звучащо, ако му е мил страдалецът, трябвя просто да му каже две - три думи.

Аз лично нямам желание да чета утешителни думи и поради тази причина не търся утеха от околните. Постъпвам така - чувам, виждам и чета това, което знам, че ще ме утеши и същевременно ще ме окуражи. Не ми стига едната утеха. Общи взето радко има думи изречени от човек, които могат да ми повлияят, по-скоро други неща, даже и съзерцание.
Иначе ако ме помоли близък за утеха, утешавам. Много често подминавам колега или близък, когато го видя, че е кахърен, най-често питам - мога ли да помогна, ще споделиш ли...и толкоз. С равен тон. Когато откликнат - да речем, че мога да утеша - говорим, много често обръщам нещата на шега, понякога се поскарвам на събеседника, мъмря го, окуражавам, но всичко това преценявам внимателно.
Задавам много и кратки въпроси.
Но това пак казвам, ако ме помолят.
Ако във форум някой сподели нещо, то нека знае, че отправя покана към всички и дори и да не му хареса нещо, освен, че си е за негова сметка, то трябва да знае, че понякога нещото не е задължително да е написано с лоша умисъл, а евентуално може да има неразбирателство поради изброените от jam причини.
Най-важното, mmery, по мои наблюдения твърде често утешаваните обичат да ги лъжат. А утешителите също толкова добре се справят с лъжите.
Не, не си меря приказките винаги.   

 по мои наблюдения твърде често утешаваните обичат да ги лъжат. А утешителите също толкова добре се справят с лъжите.  

И защо не? Ако това помага на утешавания. Нали в крайна сметка целта е да се подтисне болката, особено в първия момент, когато е най-остра и мъчителна. Какво значение има, как ще се постигне това?

Когато човек е на дъното на дълбока яма и няма сили да излезе сам от нея, тогава има нужда от въже (или още по-добре стълба), което някой да му изплете от примери, от случаи, подобни на неговия, но с добър изход. Естествено (освен ако не е съвсем тъп или луд) човекът си знае множеството възможни лоши изходи. Дори обикновено ги приема за много по-вероятни. И какво ще му помогне това, че сме реалисти и безкрайно откровени? Да го оставим в дъното на неговата яма, сам, да си мисли само за лошите варианти?

Когато аз съм на дъното, бих искала да знам, че има поне минимален шанс, 1%, за който да се боря. Тези, които ми го дават, ми помагат много. Оценявам много високо и смелостта и достойнството на всеки, който ми напомни за останалите 99%. Въпреки, че си ги знам и те подхранват страховете ми и без чужда помощ, все пак един страничен трезв поглед много помага. Но за това се иска много повече кураж, усет за хората и дарба да пишеш.

И в крайна сметка е важно, как задаваш въпроса и как четеш отговорите... Строго индивидуално е, дали имаш нужда да споделяш или предпочиташ да мълчиш, дали ти помага да те излъжат или да ти дадат точните, макар и болезнени, факти. Който решава да задава въпроси във форума, го прави точно за да получи различни отговори, от различни хора.

И... не на последно място. Има случаи, когато не са нужни дори примери и факти. Достатъчно е само "до теб сме, не си сама".
В началото се смятах за много трезвомислещ и рационален човек. Бях убедена, че не влагам емоции и задавах въпроси, само с идеята да получа конкретни и точни отговори. Когато обаче нещата се скапваха, когато оставах сама и объркана, една нерационална част от мен търсеше всеки отговор и всяка дума, която момичетата ми пишеха. Това не лекува болката, но я потушава.

Цитат на: Nina в Декември 29, 2009, 23:45:53 pm

 по мои наблюдения твърде често утешаваните обичат да ги лъжат. А утешителите също толкова добре се справят с лъжите. 

И защо не? Ако това помага на утешавания. Нали в крайна сметка целта е да се подтисне болката, особено в първия момент, когато е най-остра и мъчителна. Какво значение има, как ще се постигне това?

Не съм съгласна с това, аз не искам да ме лъжат когато имам нужда от подкрепа, затова ми е достатъчна една прегръдка в случая виртуална или просто едно съжалявам.

Цитат на: Nina в Декември 29, 2009, 23:45:53 pm

 по мои наблюдения твърде често утешаваните обичат да ги лъжат. А утешителите също толкова добре се справят с лъжите.  

И защо не? Ако това помага на утешавания. Нали в крайна сметка целта е да се подтисне болката, особено в първия момент, когато е най-остра и мъчителна. Какво значение има, как ще се постигне това?

Aми има значение ефекта, който би се постигнал. Така мисля. В крайна сметка заблудите и самозаблудите са краткотрайни и след това проблемите могат да се задълбочат.
Говоря за себе си, нали и все пак аз ненавиждам да ме лъжат и поради тази причина избягвам да го правя, съответно често според много хора не си меря приказките. Ама съм егоист и ми е добре да постъпвам така, както смятам за правилно.
Честно казано предпочитам ако ми се е случило лошо да ми кажат - "лоша работа, да! Дали не можем да направим нещо", така усещам съпричастност и на мен това ми и би ми помогнало повече, от колкото да ми се каже - "е, голяма работа, кво толкоз е станало", бих се почуваствала още по-самотна и тъжна, сякаш само за мен нещата не са Ок.
Да си замълчи човек и да подаде само една силна ръка за стискане или една прегръдка също е вариант за мен, както ме подсети denisa.

mmery, за мен нещата се свеждат до "важните, значимите хора". Най-добре утешават и най-силно раняват хората, който обичаме. Едни и същи думи казани от различни хора ни действат по различен начин. Освен това да бъдеш до човека, да го гледаш в очите и така да споделиш емоцията му е изключително важно. Физическото докосване в такъв момент също е от значение. т.е за мен да утешиш някого означава много повече от наредени думи. Освен това всеки човек си има вътрешен ресурс за справяне, който не зависи от външни обстоятелства - за различните хора е различен - затова някой хора предпочитат да останат сами в тежки моменти, а други да имат подкрепа.
Отговорите по темата ти могат да са безкрайни и многолики, както е безкрайно личностовото разнообразие на този свят.
ПС В тежък момент за някого е по-добре да го изслушаш, отколкото да му говориш.

да мисли и да търси пътя ти заедно с теб, когато нямаш сили за това.

Е, denisa, Nina, вие много буквално го възприехте това   Наистина го написах за да ви провокирам, но явно не съм се изразила правилно. Или говорим за различни неща...

Имах предвид две неща:
1 - има хора, които са емоционално по-лабилни или поне, не така силно практични. Те имат нужда от вяра, дори илюзия, за да излязат от емоционалния срив и след това си стъпват на краката. На такъв човек не бих му казала "О, положениято ти е много зле. Това, което те очаква, е плашещо". Нямам предвид, че трябва да го лъжем буквално, но такъв човек моли за надежда и моята крайна откровенност няма да му помогне, а ще съм му полезна само, ако му помогна да намери надеждата.
(Държа да добавя, че за себе си искам точно обратното - предпочитам пълната откровенност, но имам пресен личен опит, който ме накара да напиша точка 1.)
2 - Какво би станало с някой, който се опитва да се изправи след удар, дори да е много силен човек, но получи леденото мълчание, само защото всички около него са решили, че положението му е безнадеждно и всяка окуражителна дума от тях, може да се приеме за лъжа?

В една друга тема едно от момичетата (нямам време да потърся името, дано ме извини) беше написало "Понякога така се уморявам, че имам нужда някой друг да вярва вместо мен."
Ето това имах предвид. Дано сега съм го обяснила по-ясно...


А израза "е, голяма работа, кво толкоз е станало" въобще не може да мине в групата на утешителните. В същата класация е и "хайде, стига си се притеснявал, трябва да се успокоиш"

Честно казано предпочитам ако ми се е случило лошо да ми кажат - "лоша работа, да! Дали не можем да направим нещо", така усещам съпричастност и на мен това ми и би ми помогнало повече, от колкото да ми се каже - "е, голяма работа, кво толкоз е станало", бих се почуваствала още по-самотна и тъжна, сякаш само за мен нещата не са Ок.